Есето на монахинята Анастасия Евангелатова от Драгалевския манастир "Успение Богородично" спечели националния кръг на конкурса "Едгар Стейн", организиран от Организацията на пациентите с ревматологични заболявания в България (ОПРЗБ). Отличеното есе на сестра Анастасия представи България в международния формат на конкурса на европейската лига срещу ревматизма (EULAR), чиято цел е да се популяризира пациентската борба със заболяването сред обществото и институциите. В европейския конкурс участваха 19 страни и първа награда се присъди на финландката Райна Хеймонен. Журито избра седем есета, които публикува в официалния си бюлетин за проявената в тях искреност, талантливо описание на житейската ситуация и най-вече оптимизъм и вяра като силно средство за преодоляване на хроничните заболявания. Сред тях е и есето на сестра Анастасия, което публикуваме в Двери, като редакционният екип й пожелава много творчески успехи и все така всеотдайно да свидетелства за православната си вяра.
Преодоляване на всекидневните предизвикателства, свързани с ревматологичното ми заболяване
Монахиня Анастасия Евангелатова
Знам малко за цветята. Възхищавам се на красивите градини, в които цъфтят различни видове и се менят според сезона. Не съм си представяла, че мога да се грижа за тях. Сега те са част от моето всекидневие – почистване на пръстта от дребни камъни, наторяване, поливане, плевене. Необходимостта да се грижа за тях ми помага да правя невъзможното, да се „лекувам”, като забравям за себе си. Те ме научиха на нова, „духовна” опитност и красота!
Бях на 23 г., когато започнаха сковаващите болки в гръбнака и краката. Не подозирах, че мога да се „вдървя”, да се изкривя подобно на японски бонсай, че нещо толкова естествено – движението - ще се превърне в изпитание за мене. Болката, която настъпваше и ме превземаше, ми се струваше неестествена, невъзможна, неистинска! От малка бях буйна и подвижна. Бързо се палех от различни спортове – плуване, волейбол, тенис на маса, федербал, зимни кънки. Впусках се да овладея механиката на движението, експериментирах с тялото си новия баланс и бързина.
Развитието на заболяването съвпадна с житейският ми избор - живот в манастир, недалеч от София, в планината Витоша. До манастира няма превоз, автобусите минават рядко и спират далеч от него. Често се налагаше да слизам и да се качвам пеша от селото заради възрастния си баща, останал да живее сам в града. Обичах да му нося чиста изворна вода от манастира, но болките в гръбнака се засилиха. Отказах се от тежката раница, но продължих да слизам. От болката започнах да губя равновесие - опитвайки да се забързам, внезапно падах на земята и плачех от безсилие… Лекарите ми назначиха физиотерапия, облъчване, лекарства. Избрах санаториум близо до манастира. Помолих да съм „приходяща”, за да не отсъствам от работата в манастира, но не прецених силите си. Разстоянието до санаториума - около час ходене пеша, ми отнемаше много повече време. Бях сама в планината, задъхвах се от болка, но вървях мъчително и бавно. От лечението се чувствах по-добре, а след края му нещо се освободи и отново върнах контрола върху краката си - вървях с болка, но не падах!
Продължих с всекидневните си занимания в градините на манастира, разположени на отделни тераси. Изнасяхме с кофи едрите и дребни камъни, а с ръчната количка носехме нова, торна пръст от изгнилите листа в гората и пясък за рохкост на пръстта. Слагах ластичен колан, за да придържам кръста си. Болеше ме, но не исках да се откажа! Инстиктивно чувствах, че това е единственото ми „лечение” в момента. Мислено сравнявах огнилия тор, който пренасяхме, с моята болка. Торът е неприятен, отблъскващ, но той помага на цветята да растат и благоухаят. Болката подхранваше волята ми, учеше ме на упоритост и търпение, но често ме караше да бъда избухлива, груба, нелюбезна с хората. След такива ”сблъсъци” разбирах, че душевната болка, която причинявах, е по-силна и другите не са длъжни да търпят това, което трябваше аз самата да понасям. От насъбралата се през годините „болка-тор” научих, че страданието, мъката, страхът те объркват, правят те груб и раздразнителен. Но аз мога и съм длъжна да се противопоставя на себе си, да се науча да търпя и дори да се усмихвам! Постепенно осъзнах, че най-тежките и трудни моменти в ежедневието ми са били „зловонният тор”, който е подхранил характера и волята ми, научил ме е да оценявам дребните и незначителни неща, отворил е сетивата ми да видя и съпреживея болката на другия.
Години по-късно, по повод повтарящи се възпаления в очите - иродоциклити научих истинската диагноза на заболяването си: анкелозиращ спондилит. Някои лекари аргументирано отхвърляха диагнозата. Обърках се! В манастира вече имахме интернет и аз се зарових в медицински сайтове, в дискусии и форуми на пациенти с ревматологични проблеми. Четох много и се убедих , че преживяното от мене през годините съвпада точно със симптомите на анкелозиращият спондилит. Неочаквано сред болката, сред мрачната прогноза на заболяването, сред „тора” аз намерих и красивото: вместо цветя – хора, които подобно на мене страдаха от това заболяване, но имаха желанието, съчувствието и времето да споделят, да подкрепят, да търсят и да променят неблагоприятните условия за лечение. От болката, от „подхранващия тор” в душата ми се роди благодарността и увереността, че страданията ми не са били напразни. Видях живота и от другата му страна. Разбрах, че там също има хора като мене, които не се отказват да вървят и да се борят всекидневно, всеотдайно, да помагат и да развиват своята духовна красота и благоухание – като цветятa.
