Някак незабелязано минава празникът Сретение Господне. Само най-въцърковените хора знаят за какво събитие става дума. Славянското наименование на това евангелско събитие го превръща в част от онзи неразбираем „колорит“ на нашата църква, ясен само на най-запознатите с детайлите.
Всъщност празникът Сретение Господне е празник на Срещата с Христос. С него завършва 40-дневното честване на Рождество Христово. От една страна, празникът следва хронологията на евангелските събития – 40 дни след Раждането на Иисус Христос Неговата Майка и праведният Йосиф Го представят в Йерусалимския храм и принасят жертва за Него – две гургулици. От друга, 40 дни след Рождество Христово Църквата отново ни връща към смисъла на Боговъплъщението – „изгря Слънцето на правдата, Христос – нашият Бог, просвещаващ намиращите се в тъмнина“ (из тропара на Сретение). Неслучайно е това връщане към празника, необходимо за личностно осмисляне на събитието.
Ако Рождество Христово е голям и тържествен празник, възпяващ чудото на Боговъплъщението, то Сретение носи тишината и интимността на личното преживяване. Църквата ни оставя 40 дни за размисъл, за навлизане в чудото на Христовото Рождество, за да можем да го осмислим и разберем, да намерим своя път за лична среща с Христос. И ни дава тази възможност на празника Сретение.
Той ни разказва за срещата на дългочакалия Спасителя Симеон и Младенеца Христос. Срещата на Стария Завет (на очакването, на надеждата, на тъгата по Бога, на ритуалите, на жертвите, на Закона) с Новия (на изпълнението, на спасението, на свободата, на помирението с Бога, на спасението). Среща, с която завършва времето на очакването. В думите на праведния Симеон „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля“ (Лука 2:29-32) се чувства облекчението от края на това напрегнато очакване, края на мрака и виждането на светлината, край на разделението (на хората от Бога, на юдеи от езичници). Настъпва времето на спасението. Но това ново време няма да донесе безметежност и спокойствие. Радостта от срещата е примесена с тъга: „Този лежи за падане и ставане на мнозина…“. Христос винаги бележи границата между Стария и Новия Завет, между мрака и светлината, между законничеството и благодатта, между робството на ритуала и свободата на любовта.
Изображение: Икона от манастира „Св. Екатерина“ в Синай, втората половина на 12 в.
