Мобилно меню

4.9487179487179 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (39 Votes)

rim.jpgНякога старецът Софроний Сахаров хванал рязко за ръкава на расото един гръцки духовник, който бил пристигнал в Англия специално, за да се срещне с него, и като го разтърсил, го попитал: „Знаете ли какво е това, което носите?“. „Знам“, смутено отговорил гостът. „Като знаете, защо се срамувате от него?“, ядосано викнал старецът.

Тази случка изникна в съзнанието ми, като четях документите по посвещаване във „велика архонтия на Българската църква“ (вижте тук). Български архиереи, призвани да бъдат подражатели на Единия Пастир, наследници на св. патриарх Евтимий и на десетки още достойни духовни водачи на българите, допуснаха да станат участници в срамен водевил, който успешно може да се постави на сцена а ла Добри Войников, например със заглавието „Българи във Вечния град“...

И наистина, няма друго обяснение за избора на Рим за въвеждане в българско архонтство, освен родното прехласване пред „циливилизацията“, криещо толкова неумело товара на националните ни комплекси. Но не за нашите национални комплекси ни е мисълта, а за религиозните такива, за онези, за които е говорил старецът Софроний на своя посетител. Явно православна България не предоставя достатъчно пищен декор за подобна важна церемония, тя е „безличен провинциален пейзаж“, както се казва. Съвсем друго е да станеш български архонт във Вечния град, в присъствието на „18 папски сърца“.

Като оставим настрана въпроса за пълната неправомерност на тази церемония, която не е съзвучна с българската църковна традиция, несъмнено съществуват още няколко важни въпроса, на които трябва да потърсим отговор. И те естествено се надигат у читателя на документите за посвещаване в архонство.

Дори само при бърз прочит става видно, че като червена нишка през текста минава идеята за обединение между БПЦ и Римокатолическата църква: „искам да спомогна за доброто дело на сближаване на Изтока и Запада“, „наученото за топлотата, създала се между Католическата и Православните църкви, радва сърцето ми“. В идейния фундамент на „великата архонтия“ в Рим е заложена същата мисъл – „благодарение на идеята за икуменизъм, начена се затоплянето между Източната и Западната църкви, ... а с акта на Ватикана се позволи след повече от 950 г. в Рим да има православен епископ...“. Същото послание се съдържаше и в информацията за архонтството на Слави Бинев, който щял да спомага за „обединението на двете църкви“.

Църковната традиция, установила се във Византия и следвана до днес от Константинополската Вселенска патриаршия, не познава просто титлата „архонт“, която е обща, а винаги се е уточнявало какъв точно архонт е новият „църковен благородник“ – например ктитор на храмове, обгрижващ сираци, просветител и т. нат. В нашия (български) случай явно става дума за архонт-униат или архонт-икуменист, тъй като главното му дело според документите ще е посветено именно на икуменическия идеал. Което естествено е български „принос“ в „модерното“ развитие на тази традиция.

Логични са въпросите, кой е упълномощил двамата български архиереи Тихон и Галактион да провеждат такава икуменическа политика в Рим – сърцето на Римокатолическата църква – от името на БПЦ. И ако очакваният отговор е, че става дума за своеволие, а не за координиран акт на българския епископат, то вторият по-сериозен въпрос е, кое прави възможна системната проява на своеволия сред някои български духовни водачи.

Причините са толкова много, че не сме в състояние да ги обозрем и коментираме, но една от тях е богословска и е манифестирана открито в „актовете за посвещение във Велика архонтия“. Става дума за „сугубото право на архиерея“, с което митр. Галактион е извършил въвеждането в архонтство на Слави Бинев. Неслучайно и програмният документ на „българската велика архонтия“, съставен от друг епископ, започва с богословска обосновка на това право – архиереите са „разпоредници на тайните Божии“, които „като светители управляват Църквата“; вследствие на което имат „сугубото право“... да слагат мистичен ореол на всяко безумие, хрумнало в нечие „просветлено“ съзнание.

Никога в своята история Църквата не е освещавала своеволието на архипастирите, нито е освещавала и правила неприкосновен всеки акт и решение на епископа, само защото е епископ. Никога, освен в периодите на църковна криза и затъмнение на православното съзнание, епископът не се е чувствал без-отговорен за постъпките си не само пред събратята си по катедра, но и пред вярващия народ, заради който всъщност е епископ. Разбира се, много е удобно „да си отговорен само пред Бога“, но това нито е Божият ред, нито пък е допустимо в една демократична държава, която на всичко отгоре вече е член на Европейския съюз.

Въпросите, които си задаваме и като чеда на Българската църква, и като граждани на демократична държава, са дали в тази инициатива става дума само за находчива схема за облагодетелстване на отделни лица или за обмислено създаване на прокатолически бизнес-елит у нас, организиран и координиран (във Велик архонтски съвет, например), който да лобира за чужди на православието интереси. Направо стряскаща е тезата, развита в цяла отделна страница на документите, че „седем велики архонта“ ръководят Църквата. Това прилича на съставянето на правителство в сянка или в нашия случай на „синод в сянка“. Няма смисъл да припомняме народната мъдрост, че който плаща, той поръчва музиката...

Няма защо да се лъжем – родният вариант на „архондисване“ няма нищо общо с практиката на гръкоезичните църкви, обновена през 20 в. Една инициатива, произхождаща от Св. Синод на Българската православна църква, да се дава почетното отличие на личности със заслуги към църковното дело (без те да се лъжат, че стават благородни роднини на херцози и князе) би могла да провокира добронамерен обществен и църковен диалог, дали например това е в съзвучие с евангелския дух на благотворителност и дали създаването на такова църковно лоби в обществото носи повече полза или рискове за Църквата.

Моето лично мнение е съзвучно с извода от една случка, разиграла се на о-в Крит. Там новият управител на един Синайски метох, монах, се възмутил от практиката под всяка икона или утвар в храма да висят табелки с имената на дарителите и заповядал да се махнат. Смутен, настоятелят се опитал да го разубеди: „Ти си монах, не разбираш. Ако махнем тези табелки, няма да получим никакви дарения за църквата и ще има буря от протести“. „Иди и кажи тогава на уважаемите дарители: да бъдат сигурни, че когато имената им се появят върху тези табелки, в същия миг те ще бъдат заличавани от небесната Книга на живота...“.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xpkfw 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий