Първоначалните страсти около архонтската драма и съпътствалите я разкрития утихнаха, изместени от къде по-важни събития от църковния ни живот, но последиците от зле замисленото и още по-зле осъществено „възраждане“ на родното ни благородничество още дълго ще дават поводи за размисъл и храна за обикновеното любопитство. Освен дето не му се признаха сериозни исторически – камо ли богословски – корени, „възроденото“ българско архонтство се оказа и попаднало в ръцете на хора, които или не знаят какво правят (по-точно какво пишат), така че правят за смях себе си, или (ако пък са знаели?) съзнателно правят за смях своите невинни жертви – кандидат-архонти.
Има и нещо по-важно: удобното изместване на наистина скандалната тема за родното „църковно“ благородничество позволява тя, както и свързаните с нея първоначални страсти, да бъдат бързо забравени (за нашата историческа памет това не е проблем, защото тя е пословично къса – нещо, което дори не се нуждае от доказване), след което – както обикновено се случва – се появяват нововъзродени, но вече в нов контекст, в нова ситуация… И така в крайна сметка да се окаже, че скандалът бил наистина изкуствено „провокиран“ (каквото становище се изказа от най-официално място), а пък всъщност такъв нямало!
Всичко това ни дава основание – не само с цел да предпазим евентуални нови мераклии за благородство от орезиляване, но и с надежда, че ще се спре репродуцирането на недомислието, (тъй като индикации за това вече съществуват, вижте тук) – да направим кратък преглед на най-грубите грешки, допуснати от теоретиците на „възродения“ ни архонтски институт. Ще се спрем по-конкретно на грешките от църковно-исторически характер, които не само предизвикват усмивки и превиване на корема, но понякога водят и до междуцърковни и междудържавни скандали. Подробен анализ, разбира се, заслужават и други страни от „богословието“ на родното архондисване, а що се отнася до правописните и стилистичните „особености“, демонстрирани в тези текстове – там като че ли помагат само мълчанието и тихата лудост.
В истинския лабиринт, който представляват кандидат-архонтските главоблъсканици, ще се придвижваме в тази последователност, в която те вече бяха оповестени. Част от цитираните документи са пренесени и в настоящата публикация, така че желаещите да сверяват информацията да бъдат улеснени при сравняването с оригиналите (щракнете с мишката върху изображенията, за да ги разглеждате в пълен размер).
Започваме с така наречената Декларация за ктиторство. Това, което веднага ни кара да недоумяваме, е нейният адресат: „Негово Преосвещенство св. Тивериополския Епископ (името) Православния Архиерей за Рим“. Като оставим настрана, че текстът оставя впечатлението, дето този епископ е единственият въобще (вероятно на всеправославно ниво!) православен архиерей за Рим, трябва да кажем, че дори при едно по-прецизно изразяване (от типа на „Православният архиерей на Българската православна църква за Рим“) такова архиерейско служение всъщност няма или евентуалното му съществуване в БПЦ все още не е оповестявано официално. От декларацията става ясно и това, че същият „зелочтим“ владика е титуляр на „Тивериополската катедра в светия и велик град Рим“.
Тук са необходими поне две уточнения. На първо място даването на епископите в БПЦ на титли на древнопросияли епархии не означава действителното им титулуване с тях (никой например не смята сегашния игумен на Рилския манастир, Адрианополския епископ Евлогий, за епископ на Одрин!). На второ място самият израз „Тивериополската катедра в светия и велик град Рим“ е лишен от какъвто и да било смисъл, тъй като древният град Тивериопол е днешната Струмица – град в Република Македония, т. е. това е територия в не-Римски църковен диоцез. На всичкото отгоре самата Македонска православна църква (макар схизматична) има там свой архиерей, така че – дори да приемем за възможно това своеобразно „надскачане“ на църковните диоцези – нашият архиерей пак не може да бъде титуляр на тази катедра.
Твърде неясен и с неопределен смисъл е и изразът: „Наученото за топлотата, създала се между Католическата и Православната Църкви-“ (запазваме оригиналния правопис). На първо място определението „Католическа“ по отношение на Римокатолическата църква не е коректно, когато излиза от среди на православни църковници (за каквито се представят авторите на тези документи). Защото от православна гледна точка католическа, т. е. съборна в собствен смисъл е само Православната църква, така че от написаното излиза, дето май Православната църква ще затопля отношенията сама със себе си. Пък и израз като „Наученото…“ оставя впечатление, че това затопляне е нещо, случило се скоро за първи път, което също не е вярно. Отношенията между т. нар. Католическа и Православната църква имат твърде дълга (по-точно хилядолетна) и сложна история, свидетел на не едно и две „затопляния“ и „охлаждания“ на отношенията. И тук трябва да се припомни не само за двете най-известни унии от Лион (1274 г.) и Флоренция (1439 г.), и за някои по-малко известни като Брест-Литовската (1596 г.), а и за целия въобще диалог между Рим и Православната църква, който тече още от времето на богослови като св. Никита Ститат (ок. 1005 – ок. 1090 г.) и Никифор Влемид (1197(8) – ок. 1272 г.) и който не е спирал и до днес, независимо от оценките на отделни църковни кръгове на Изток и на Запад.
Преминаваме към втория от публикуваните документи, който авторитетно е озаглавен „Постановление на Приепископския съвет“ и който има за цел да удостовери решението на въпросния съвет съответният кандидат да бъде възведен в „славна Архонтия“. Преди всичко тук недоумение предизвиква изразът Римски Викариат „Св. св. Кирил и Методий – покровители на Европа“! Че Западно- и Средноевропейският митрополит на БПЦ има свой викарен епископ е ясно. Неясно е обаче, кога този епископ е оглавил въпросния „Римски викариат“, който на всичкото отгоре носи името на св. солунски братя Кирил и Методий, обявени през 1980 г. от папа Йоан Павел Втори за съ-покровители на Европа.
Твърде неясно звучащ е и изразът „Храма-мост“, употребен по отношение на храм „Св. Викентий и св. Анастасий“ в Рим, който преди няколко години беше предоставен на БПЦ за извършване на православно богослужение. Ясно е, разбира се, че казаното цели да подсили първоначалното убеждение на кандидат-архонта, дето той влива силите си в голямото дело на сближаването между Изтока и Запада, но все пак в подобни взаимоотношения мостовете имат нематериални измерения и могат да бъдат градени само от конкретни личности (като например папи, патриарси, рядко архонти), които сами да се превръщат в такива „мостове“. Една храмова сграда може само да служи като място за богослужение, което на свой ред се извършва строго конфесионално! Дано в храма „Св. Викентий и св. Анастасий“ теоретиците на архонтството не визират място за извършване на някакво ново съвместно богослужение (сравни присъствието на римокатолически епископ по време на „славната Архонтия“), защото тогава нещата отиват в съвсем друга посока и от място-мост този храм може да се превърне в център на нов разкол в и без това разклатеното единство на нашата църква. Пък и, доколкото ни е известно, въпросният храм не ни е предоставен изключително за наши нужди, тъй като в него продължава ежедневно да служи и римокатолическо духовенство.
Нататък документът, с който трябва да се уведоми кандидат-архонтът за благоприятното в негова полза решение на „Приепископския съвет“, буди нови недоумения. С най-искрена почуда разбираме, че досега известният като Римски Викариат „Св. св. Кирил и Методий – покровители на Европа“ вече се е превърнал в Тивериополска катедра свят и велик град Рим (каквото и да означава това). Остава само да се надяваме от Македонската православна църква да не решат да си търсят правата в някой международен трибунал (не че и те не спекулират с историята), че тогава ще има и глоби, които архонтите – като едни достойни ктитори – ще трябва да плащат заради нечия богословска неграмотност.
И за да не си помислим, че това е просто някакво недоглеждане, същото е потвърдено още веднъж – въпросното решение е предвидено да се изпрати до еди-кой-си (вписва се името), наречен „кандидат-Архонт на Тивериополската Катедра в светия град Рим, при Българската патриаршия“. Тук вече объркването е тотално. Налице е истинско еклисиологично безумие – имаме катедра, открадната от съседната Македонска православна църква и поместена в Рим, за която се твърди, че принадлежи на Българската православна църква! Но изненадите не спират дотук. Оказва се, че викарният епископ на нашия Западно- и Средноевропейски митрополит е и „светител“ на „древлепросиялия“ Тивериопол. Интересно как ли гледат на това петнадесетте тивериополски мъченици, за чийто подвиг ни е разказал бл. Теофилакт Охридски (виж: Извори за българската история, т. 30, С. 1994, с. 42-79)! Наистина, по думите на св. ап. Павел (Рим. 1:7), всички в Църквата сме призвани светци, т. е. призвани сме към светост, но Тивериополски светител вече е констатация и като такава издава или богословска, или езикова неграмотност, или и двете заедно.
Оставяме почти без коментар израза „диоцезен канцлер“, който явно цели да направи още по-височайша длъжността на секретаря (защото chancellor означава точно това, макар да има и значението на „юридически съветник на епископ“, но, съдейки по общата им грамотност, това едва ли е известно на авторите на въпросните документи).
Наред идва благодарствената грамота, давана на кандидат-архонта, която затвърждава първоначалните впечатления за еклисиологична бъркотия. В нея продължава да се настоява върху съществуването на някаква „Тивериополска св. Катедра при Българската Патриаршия“… малко в тона на онова шеговито-наивно: „Искаме си обратно Босфора, Дарданелите и родния Люксембург“. Дано не чуем и за други „новоприсъединени“ по този начин към БПЦ църковни диоцези, че направо ще ни изхвърлят от семейството на поместните православни църкви като грабители на територии и похитители на християнски души, а схизмата от 1872 г. ще ни се види като безобидна случка от миналото. Все в този ред на мисли кандидат-архонтът, който на този етап си е все още само един обикновен „боголюбезен дарител“, е обявен за… „Ктитор на светата Православна Църква в Рим“! Ами ако клетият кандидат вземе да си помисли, че става дума за самата Римокатолическа църква, която от гледна точка на принадлежащите към нея християни си е съвсем православна?! Пази Боже, защото, ако ще трябва да дарителства и там съобразно с нейните мащаби, възможността той да бъде сполетян от скоропостижен фалит е съвсем реална. Какво обяснение пък има фактът, че след цялата тази „римскост“ на събитията, изведнъж въпросната дарителска грамота се оказва подписана „ст. София“ (отново запазваме оригиналния правопис!), т. е. в столицата (или пък в „стара“?) София, сиреч тук у нас, в родната татковина (защото едва ли става дума за храм в Рим, който е посветен на Божията Премъдрост). Това вече наистина идва много. Оказва се, че нашата Българска православна църква разполага със своя „Тивериополска“ катедра в Рим, която е на нещо като... ами дистанционно управление! Къде тогава остана функцията на „храма-мост“?
Нататък събитията придобиват съвсем драматичен характер. Преминаваме към самата Грамота за архонтство, която изяснява „високия смисъл“ на това служение и неговата история.
Заглавната страница предизвиква ново объркване в и така неясните ни вече представи за диоцеза на Българската православна църква. Оказва се, че Римският Викариат „Св. св. Кирил и Методий – покровители на Европа“, веднъж трансформиран в Тивериополска катедра свят и велик град Рим, претърпява трета метаморфоза, като се превръща в гръмко звучащото Римска Православна Епископия при Европейската Света Митрополия!?! Чия Римска православна епископия и на чия Европейска света митрополия? За всичко това вероятно трябва сами да се досетим и ние се досещаме, но нали това е официален документ! Иначе някой би помислил тази Европейска Света Митрополия за някаква универсална църковна структура – нещо като гара-разпределителна и пристанище за галактически стопаджии, в която отдавна се осъществява лелеяното от поколения всехристиянско единство. Но нека влезем в самия текст на грамотата.
В (почти непосилен) опит да се абстрахираме от струящата от почти всеки ред и от почти всяка синтактична конструкция потресаваща неграмотност първото, на което се натъкваме, е констатираното и по-горе настояване, че „идеята за Икуменизъм“, както и „затоплянето между Източната и Западната Църкви“ са неща, които са се появили едва ли не онзи ден. Изрази като „начена се“ и „създаде голяма радост“ означават точно това (или пък, че пишещият тези редове е феноменален хилядолетник – свидетел на цялата история на църковните взаимоотношения между Изтока и Запада)! Впечатлението се допълва от небрежната констатация, че най-сетне – след като чакахме 950 години – в Рим отново има православен епископ, при това първият (!!!) такъв е „от древната Българска Патриаршия“. И без да търсим в хрониките е ясно, че подобна претенция е измислена, още повече отникъде не е ясно, че предоставянето на „Храма-мост“ за православно богослужение, извършвано от свещенослужители на БПЦ, означава и учредяване на някаква особена Българска епископия във Вечния град. Да не говорим, че вероятно само титлата на Александрийския патриарх е достойна за сравнение с „отсъдената“ на този епископ, който се оказва не само (както вече знаем) Тивериополски светител, но още и Екзарх (неясно чий, тъй като екзарх означава представител) на вечния Рим, Викарий на Европейската (неясно чия?) Света Митрополия и Предстоятел на храмът *Св. Викентий и Св. Анастасий* (отново по оригиналния правопис). Нещо повече – от следващата страница на грамотата се оказва, че той е уникален, „единствен каноничен и законен православен архиерей“ (!!!), който в момента оглавява Римската Православна Епископия (но дори и да не я оглавява, пак остава „единствен каноничен и законен…“), само дето изведнъж, на фона на цялата си единственост, се оказва някак си принизен до... „Предстоятел в епархийска Църква“!?!
Следва наистина весела част, от която разбираме (тук значителна част от студентското „творчество“ просто бледнее), че Константинополският архиепископ св. Йоан Златоуст, който още „в Древността“ се оказва, че е въвел Архонтството, не е бил нищо по-малко от „Патриарх Вселенский“! Тук, разбира се, няма да се впускаме в дебата за това, кога свършва Древността (известна още като Античност) и кога започва Средновековието, макар първите архонти да са били наистина древно явление (проф. Георги Бакалов обясни достатъчно по този въпрос), а ще се съсредоточим върху този, така и не разбрал приживе за своята „вселенскост“ архиепископ на Новия Рим, св. Йоан Златоуст († 407 г.). Вместо начало ще припомним, че до 451 г., събора в Халкидон, Константинополската църква не само не е патриаршия, но няма и точно установен диоцез! Точно това прави Халкидонският събор в своето Правило 28: определя границите (Тракия, Асия и Понт) на тази нова поместна църква (защото до св. Константин Велики и по-точно до преместването на столицата на Римската империя през 330 г. на Босфора такава пък въобще не е имало, а Византион е бил малък град в диоцеза на Ираклийския митрополит!). Много по-късно едва Константинополският епископ св. Йоан Постник (582-595 г.) започва да се титулува като вселенски, което довежда до изключително обтегнати отношения с Римската катедра в лицето на папите Пелагий Втори (579-590 г.) и св. Григорий Първи Велики Двоеслов (590-604 г.). Преди св. Йоан Постник пък като вселенски са титулувани не един и двама римски папи, както и осъденият от Четвъртия вселенски събор Александрийски епископ Диоскор (444-451 г.), но този титул така и не успява да придобие популярност (по този въпрос виж: Болотов, В. Лекции по истории Древней Церкви, т. 3, СПб. 1907, с. 307-310; фототипно издание – М. 1994). Както и да е, повече от ясно е, че приложен към патриарха на Новия Рим този титул има смисъл само във връзка с вселенската претенция на византийските императори, а до 407 г. (когато все още е съществувала и Западна римска империя – формално до 476 г.) нито един от тях не би могъл да се титулува по този начин. Пък и как да си представим вселенски патриарх със съдбата на св. Йоан Златоуст? Несправедливо обвиняван, гонен, осъден църковно на събора „под дъба“ (403 г.), прогонен от епископската си катедра и починал в заточение (виж повече в житието му) този Константинополски йерарх най-малко отговаря на гръмкото Патриарх Вселенский, за какъвто искат да ни го представят. И тази грешка нямаше да бъде толкова отчайващо фрапираща, ако самият св. Йоан Златоуст не беше толкова важен за нас и за православното богословие въобще, тъй като той е не само един от най-популярните светци на Църквата изобщо, но и най-превежданият автор в средновековните български книжовни школи – все неща, с които един роден църковен кандидат-благородник е редно да бъде запознат.
Нататък, пропускайки „литургическите“ функции на архонта да държи инсигниите на Патриарха (!), работата му да „урежда лампадорите“ (пак по оригиналния правопис!), да бъде християнският аристократ в Османската империя и други подобни знайни и незнайни негови задължения, стигаме до величественото „велик пазител на Църквата и Човекът(!?!)“. Странно ни изглежда само как онези некадърни архонти от първата половина на 5 в. не са успели да опазят от репресиите самия св. Йоан Златоуст, та са го оставили да се скита немил-недраг по покрайнините на вселенската империя (в Арменските предели), на която същият той бил уж Патриарх Вселенский!?! Все въпроси без отговор.
Ако обаче теоретиците на архонтството са решили, че могат лесно да баламосват всички невинни, нищо неподозиращи мераклии за благородство, спекулирайки с това, че последните не познават църковната история, как да си обясним нахалството да ги смятат за още по-глупави, като им обещават произтичащи от църковното им удостояване с „архонтство“ светски титли? Кога царят е ръкополагал епископ, презвитер или дякон, и кога епископ, презвитер или дякон, или въобще Църквата – от себе си – е произвеждала (а не благославяла!) лордове, барони, князе и херцози? (тук нямат нищо общо нито известното императорско помазване, което в миналото е спорна практика, а днес дава повод за всякакъв род спекулации на тема цезаропапизъм във Византийската църква, нито пък средновековните папски претенции за поставяне на светски владетели). И какъв е този Велик (не обикновен) Архонт на „Римската православна епископия“ – да не би освен „велик пазител на Църквата и Човекът“ той да е „велик“ пазител и на цялото Творение въобще?
Финалната част е наистина трагикомична: най-вероятно по далечни спомени авторите знаят, че в древната Йерусалимска църква в определен момент са избрани седем дякони (т. е. служители), чието основно предназначение е да подпомагат апостолите в благовестническата им дейност, като се грижат за трапезите, а това означава – за Мартината част от църковния живот. Последното, изглежда, дава повод на изобретателните архонто-производители за нова имитация на значимост, като определят „нужните“ на „Православната екзархийска Църква в светия град Рим во главе с епископ Тихон (през цялото време искрено се надяваме, че той не е знаел какво се върши от негово име!)“ архонти на най-малко седем на брой (!). Тук вече нещата са не само велики, но и мистични. На помощ идва „църковната“ нумерология, която веднага ни подсказва, че седем е броят на даровете на Светия Дух, на тайнствата, на вселенските събори, на смъртните грехове и така нататък…
Следващата поред „чинопоследователна“ част оставяме на вниманието на специалистите по литургика и християнска символика, като само обръщаме внимание върху съществуването на „кондика“ на „Храма-мост“, в която „Негово Превъзходителство – Архонтът“ слага първия си подпис! Интересна подробност е и сведението, че „Светата Църква, като институт, съхраняващ Доброто (вероятно подобно на начина, по който Институтът по езикознание съхранява езика?), има своето право, пак при същата тая тържественост да отнеме наследствената аристократична (!) титла Архонт по причини които са ясни…“. Най-любопитното е, че в списъка на тези „ясни“ причини влиза и „нещо дълбоко накърняващо… църковните принципи (без коментар!!!)“. Това пък, което не накърнява църковните принципи, е повод да се прогласи „АМИН!.“ на „Великата Архонтия за в полза на хуманното общество“ (за тези, които са забравили, цитираме буквално оригинала).
И накрая, всичко това можеше да бъде част от комедиен сериал, пиеса в Сатирата или цирково представление в навечерието на Новогодишната нощ. Тъй като обаче не става дума за нито едно от трите, и тъй като очевидно нещата са сериозни, сметнахме за нужно да се опитаме да поясним поне църковно-историческата част. Оставаме с надеждата, че други ще се потрудят да разгледат и коментират останалото! А на онези, които – въпреки всичко – биха пожелали да „пребоядисат“ кръвта си в синьо, ще пожелаем да внимават в чии ръце възлагат надеждите си за благородство – защото, освен въпрос на церемониал, то е въпрос и на грамотност.
