Един свещеник от Казанлък преди години беше пенсиониран поради... навършване на пенсионна възраст (от митрополит, за когото пенсиониране няма!). Същият този свещеник в понеделник беше удостоен от „светски“, обществени институции с отличието „Достоен българин“. Тези същите институции, които спокойно можем да обвиним в множество грехове срещу православната вяра на народа ни, оцениха в този свещеник тъкмо... свещеника! Как така?!
Свещеникът е иконом Петър (Пейко) Тодоров Цанков. Роден е през 1943 г. в махала Селището на с. Стоките, Севлиевско. Закърмен в православната вяра от своите родители, той учи в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ (тогава „заточена“ на гара Черепиш, Врачанско) през 1958-1964 г., а след две години служба в Трудови войски, където обикновено служеха всички семинаристи (като „неблагонадеждни“ за властта), той завършва и Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София. Ръкоположен за свещеник от Старозагорски митр. Панкратий още през 1971 г., той служи десетина години в казанлъшкото с. Енина, а после е преместен в църквата „Св. Богородица“ в гр. Казанлък. Там развива забележителна (за времето!) дейност, насърчава църковния хор да включва все нови и нови млади хористи, създава заемна енорийска православна библиотека, от чийто книги жадно се обогатяват духовно хиляди хора и млади, и миналите през пустинята на безбожните десетилетия. В храма му започват да идват вярващи и от други енории на града. Стигнало се (що за израз!) до преместването му в друг храм, но хората и там го последвали. Накрая митрополит Галактион го освободил заради... навършване на пенсионна възраст от 65 г. Но ако служителят се пенсионира, свещеникът в сърцето е същински владика: никога не се пенсионира!
Отец Петър през последните десетина години като пенсионер служи в храма „Св. Власий“ в едноименното курортно селище. Там енория няма. Има други хора: през лятото безброй почиващи, през зимата – малцина постоянно живеещи в някои от огромните курортни „блокове“. Отец Петър обаче почивка не познава; той няма работно време, защото и душите на хората нямат работно време. Отецът става в ранни зори и тръгва нагоре по стръмната балканска пътека да оправя своите параклисчета, да напои цветенцата или по някой корен домати, които е насадил край скалните параклисчета: „Нека да си откъснат туристите един домат в планината, какво по-хубаво от това?“ – обяснява странната си идея отецът. Намира и ентусиазирани като него помощници, но смята това начинание с параклисите за лично задължение. Което е научил от строителната работа в трудовата казарма, а и участието му във възстановяването на църквата „Св. Георги“ в неговата родна махала през 2007 г. са знания и умения, които правят усилията му в югоизточния край на Стара планина по-успешни.
После, като се събудят и другите хора, започва денят му на пастир. Защото той много добре знае правдивостта на онези тъжни думи на българския класик: „Боже, колко мъка има по този свят, Боже!“. Стреми се да помага – всячески. Понякога не успява, но не се отчайва, защото добре знае апостолските думи: „Уверен съм в това, че Тоя, Който почна у вас доброто дело, ще го върши дори до деня на Иисус Христос“! Чухме, че при отличаването си отец Петър каза няколко думи на мъдър човек, както подобава в такъв случай. И завърши с нещо, което винаги е било болката на сърцето му: „Никога не смесвайте вярата със суеверието!“.
Този свещеник забелязаха и почетоха обществените институции у нас. Защото и в тях работят хора, които имат нужда да виждат свещеника не само в расото, нито само в лъскавите одежди, а свещеника в сърцето.
