На фона на неособено позитивните църковни новини в последните седмици проведената в руската църква "Св. Николай Мирликийски" в столицата дискусия „Приобщаване на нечуващите хора към благовестието на Православната църква” е лъч светлина и за хубавото, което (би могло да) се случва. Епископското участие в дебата дава надежда, че за висшия ни клир отношението към хората с увреждания не се изчерпва с отказа да се получи една „престижна” телевизионна награда, съответстваща на определено „престижно” поведение. За интеграцията на слухово-увредените първите стъпки вече са направени - проповедта и неделното св. Евангелие да бъдат „преведени” на жестомимична реч. Дотук добре, но… Ще бъдат ли подкрепени усилията на групата църковни ентусиасти – свещеници, богослови и специални педагози, свършили тихо и скромно сериозна работа за приобщаването на младежите с увреден слух, или те ще продължат да бъдат самотници? Ще се мултиплицира ли факултативното обучение на студенти от Богословския факултет в София по жестомимична реч в задължителна част от учебната програма на всички богословски факултети и катедри, както и на семинариите, или жестомимиката ще продължи да бъде някаква екзотика и артистична приумица? Ще се промени ли нагласата на всички ни по отношение на хората с физически и психически увреждания, осъзнавайки, че мястото им е сред нас в храма, или ще останем в плен на собствените си духовни увреждания, възприемайки тези хора като смутители на църковния порядък? Важно ли е да се положат усилия и съпричастност за спасяването в Христа на всяка една душа, или пък да се оправя кой както може, защото е криза? Въпроси много, но ще чуят ли глухите? А кои всъщност са глухите…?
