Тези дни с група приятели посетихме Араповския манастир "Св. Неделя" край Асеновград. Красив, внушителен, построен към края на османското господство в България, той посреща приветливо посетителите с пъстри цветя, засадени тъкмо срещу входа... Тъй че първата гледка да грабне поклонника и той да възкликне: "Ех, каква красота!" Малко по-нататък виждаме просторно ново крило в строеж, явно предназначено не да приюти очакван прилив на нови монаси, а за гостите на обителта. Няма лошо, макар че лично аз не споделям ентусиазма от архитектурното разрастване на стари манастири, обитавани от неколцина монаси, чиято последна грижа би трябвало да е разширяването на манастира им. Да не говорим за строежа на нови манастири при толкова много пустеещи стари.
Но да се върнем към Араповската обител... Стенописите на черквата впечатляват с образите на множество български светци и новомъченици, с ярките и наситени цветове на възрожденските зографи. И снимането в храма, естествено, е забранено с идеята да се опазят стенописите - било от влиянието на светлината или от комерсиални намерения на посетитителите. Не така стоят обаче нещата с аязмото до манастира, построено едновременно с него и богато изографисано от същите майстори. Дали защото е извън масивните огради на обителта, а значи и извън грижите за благоустрояването, неговата богата вътрешна стенопис е осеяна с... лястовичи гнезда. Птиците са построили гнездата си по всички стени на параклиса, "оцветили" са в бяло околните свещени изображения, а най-голямото гнездо се мъдри точно върху лицето на възнасящия се Христос в купола. Изпълва ни недоумение, тъй като параклисът не изглежда "забравен" - към него водят няколко прясно циментирани стъпала, явно с цел да улеснят поклонниците. Тогава? Единственият отговор, който ни идва наум, е, че явно става дума за приоритети. Не за пари, защото нищо не струва да не позволиш да се вият гнезда в параклиса, нито за време и едва ли за любов към лястовиците... Замислих се, че така е и в духовния живот: в грижата за големите и "важни" духовни дела губим от поглед очевидните и "незначителни" неща, които ни заобикалят. Твърде дребни за вниманието ни, те се трупат по ъглите на съвестта с дни и дори с години, докато един ден незнайно как се препънем в насъбралата се купчина "дребни проблеми", забравили, че в Евангелието перспективата е обратна - малкото семе премества планината, малкото квас заквасва тестото, в малкото доказваме верността си...
