Адмирации за идеята. 149 г. след онзи Български Великден в Цариград храмът "Св. Стефан" в истанбулския квартал "Фенер" възроди една православна традиция. Българска традиция. Няколко стотици миряни от България изпяха "Христос Возкресе" на 18 срещу 19 април в Истанбул и запалиха свещички в Желязната църква - в празничната нощ, своеобразен символ на духа, на родолюбието, на историческата памет, на българщината. Патриотичната идея беше реализирана със съвместните усилия на фондация "Български православен храм "Св. Стефан" в Цариград" и лично на проф. Иван Желев от УС на фондацията, отец Кирил Дидов, протойерей в столичния храм "Св. апостоли Петър и Павел", със съгласието на Българската православна църква и с одобрението на Вселенската патриаршия - както изисква канонът. Пътуването на поклонниците от Варна и София осъществи фирма "Бизнес консулт - БМ".
... Извинявайте, вие от България ли сте?
Въпроса задава слаба женица на средна възраст, а усмивката й сякаш говори: "Зная аз, ама да запитам, все пак". И без да дочака отговора, продължава: "Сигурно сте на екскурзия. Къде ще слизате?" Няма минута и вече си говорим на ти. Жената разказва набързо, че отива до острова на гости на своя приятелка. И не пропуска забързано да вмъкне: "Ами то нали знаеш, човек откъдето е, там му е най-хубаво. Все натам го влече. Аз като чуя някой да говори български, нещо ми трепва. Заговарям го. Пък и семейството ми цялото е в България. Сама съм тук. Рядко се прибирам, ама няма как, трябва да се работи. Сега гледам детето на едно богато семейство. Добре плащат."
Последното го казва, сякаш за да се оправдае. Новата ни позната е от Търговище, сънародничка от турския етнос. Случката пък се разиграва буквално часове преди Великден, на кораб, с който плаваме от Истанбул до Халки - най-големия от деветте Принцови острова. Бойката варненска група или по-скоро част от нея, тъй като сме се пръснали по целия кораб, явно е привлякла вниманието, макар че двете палуби и четирите салона буквално бъкат от народ. Всякаква реч се чува, турската, разбира се, преобладава. Млади и не толкова млади майки със забрадки, с шалвари, други с дънки и съвсем европейки, туристи с раници и с карти на Истанбул в ръка, няколко двойки влюбени, мъничета, някои от които дремят в скутовете на татковците, други щъкат палаво насам-натам и от време на време "надуват гайдата", разминават се с големите, които мъкнат от бара пластмасови чашки с чай - тези хора май не пият кафе - на фона на ширналото се Мраморно море, в което току под носа ни кръстосват кораби и корабчета, все така претоварени и пътуващи незнайно къде. Час по-рано сме се качили на нашия кораб за о. Халки, при това без да видим почти нищо от Цариград, тъй като сме пристигнали от България и сме минали през хотела за минутка, колкото да хвърлим саковете. Бързането обаче си струва, тъй като в Цариград сме със специална мисия - дошли сме да изпеем "Христос Возкресе" точно в полунощ. На пъпа на бившата турска столица. Да ни се чуди човек на акъла. Хората бягат в гръцко по Великден, нали и братята гърци са християни,
ние сме се емнали точно в ислямски Цариград да пеем "Христос Возкресе".
С какво око ще ни погледнат? Ще ни изтърпят ли? Ще знаем отговора след няколко часа. На всичко сме готови. Закалката я получихме още на пристанището, когато по т. нар. ферибот се накачули такава маса народ, все едно се изсипа цял стадион хора след супердербито "Галатасарай" - "Фенербахче". Като ми ти заприиждаха едни сюрии, не ти е работа. Нафрашкаха се горната и долната палуба, салоните претъпкани, а народът иде ли иде, и се качва ли качва... Чуваме само как на турски по високоговорителя нещо бръщолевят, причува ни се думата "авария", ама нали бъкел не хващаме от този език, мислим дали пък не разпределят пасажерите по някакъв начин на двата борда, че да не се наклони корабът и да се катурне по корем. То пък такова хубаво пътуване се получи! Направихме няколко спирки до о. Халки, а още по пътя екзотиката здраво ни задиша във вратовете. Перфектно време, лятно слънце, синьо небе, мирис на море и пролетна зеленина по островите, край които плаваме - все картина, която пълни окото и ти говори: Остани тук, остани тук...
Халки, ще разберем по-късно, пази немалко спомени за българското, както впрочем много неща в Цариград. Най-любопитното е, че
по пътеките на острова е бродил Апостолът.
Дякон Левски е бил гост за три дни в къщата на Иванчо Хаджипенчович, който по онова време имал имение на Халки. Ако е бил малко по-ербап, можел и селски туризъм да развие този Иванчо, ама то на нашите чорбаджии толкова им е било пипето.
Иначе Халки ни посреща с усмихнато слънце и панорама, напомняща пристанищата в някои от нашите по-малки градчета от Черноморието. От епохата преди бетонната ера, т. е. преди масовото застрояване с хотели. Защото на Халки няма бетон и лукс, но пък има уют и усещане за спокойствие, каквото може да ти даде само кътче, далеч от суетата на мегаполиса. По крайбрежната уличка са накацали кафенета и рибни ресторантчета, които сякаш по нашенски табиет са изкарали отпред големи табели с менюто и цените. Ние имаме резервиран обяд в едно китно капанче на крайбрежната алея, където ни сервират пълнени пиперки - постни, с невероятен вкус. Оказва се, че тайната им е в екзотичната подправка със странното име птичи фъстък...
Изсърбваме набързо първата си чашка турско кафе-каймаклия на турска земя и понеже наближава икиндия, а броим часовете до обратния ферибот, поемаме с бодра крачка по стръмните улички към най-голямата забележителност тук - поне за нас, българите, манастира "Света Троица". Той е кацнал на върха на острова, наречен Хълма на надеждата, и е ясно, че в тоя пек ще видим бая зор дотам. Затова не се и замисляме, когато загорели от слънцето местни мъжаги с вид на страховити анадолски турци, впрегнали по два здрави коня в нагиздени пъстри файтони, ни скачат с офертата - 20 евро на курс и сте горе за три минути. Така и става. Бъркаме се за по пет евро на човек, но пък разходката си струва, а и по-бързо сме на хълма, откъдето към морето се открива страхотна гледка. Виждали сме я май само по филмите. Зеленото на острова се слива със синьото на морето, а времето сякаш лети, защото ти се иска навсякъде да погледнеш и всичко да попипнеш...
Манастирът "Света Троица" е гръцка собственост, основан е през 11 век. Допреди 38 години в него се е помещавала една от големите богословски школи, която съществува от 1844 г. насам в продължение на 127 г. Тук са учили богословие много руснаци, сърби, гърци и, разбира се, българи. Учител тук е бил Неофит Рилски, а на ученическите скамейки са сядали велики българи - екзарх Антим Първи, бившият варненски митрополит Симеон, Драган Цанков, Марко Балабанов...
Правим си снимки в една от ученическите класни стаи, на автентичните дървени чинове, после се щракаме за спомен и в приказната цветна градина, хвърляме по един поглед пак към морето и
вече сме сигурни, че раят е изглеждал по подобен начин.
И че Левски определено не е имал предвид този манастир, преди да изрече "Манастирът тесен за мойта душа е...". Не може това райско местенце да му е било тясно на Апостола, колкото и космополитна личност да е той...
На път към пристанището минаваме край китни домове с палми в градините, усещаме, че нещо ни липсва и нещо не е наред, но не осъзнаваме какво точно. В един момент се плесваме по челото почти едновременно: ами трафика го няма, какво друго! На о. Халки няма автомобили. Забранени са. Не мишире нито на газ, нито на дизел, нито на бензин. Няма клаксони на автомобили и псувни на изнервени водачи. Тук крачиш или пешком, вдишвайки чист въздух с пълни гърди, или се мяташ на файтона. Позволение има само за колите на полицията, пожарната и бърза помощ, но те може да се мярнат най-много веднъж годишно. От тях няма нужда. Ех, да можеше и във Варна да е така, мислим си. Кеф ти на пресконференция в общината - с файтончено с двата коня. Брифинг в областната - пак с файтончето...
На връщане от Халки не усещаме времето. Повърхността на морето - неслучайно наречено Мраморно, вече е съвем гладка, като мрамор. Добираме се до местенце на долната палуба, по-близо до вълните и щракаме ли щракаме с апаратите. Атракцията при обратното пътуване са... чайките, които прелитат буквално на сантиметри край кораба и ако им хвърлиш нещо, го ловят с човките направо във въздуха. Като циркови акробати са.
На слизане пък - още едва стъпили на сушата, ни атакуват продавачите на миди. Предлагат ги пълнени с ориз и с някакви суперароматни подправки, запазена източна марка. Огромни миди, едната се харчи за половин лира, което е равно на 50 стотинки. Толкова са чевръсти младите продавачи, че ха си се спрял само да помислиш, ха търговецът ти е свил монетата от дланта, без да разбереш, грабнал е най-горната мида от тенекията, отворил я е вече, с другата ръка стиска половин лимон отгоре и ти я пъхва тая вкуснотия в ръката, подхващайки следващия клиент...
Бързата разходка в късния следобед по старата част на Истанбул иде сякаш, за да докаже само едно:
велик е този град. Космополитен.
Не само с близо 19-милионното си население от всякакви народности и вери, но с цялостното си излъчване на полис, събрал в себе си историята и културата на няколко цивилизации. Като си помисли човек само за старата Римска империя (древното име на Истанбул е Византион), по-късно за славата на Византия, олицетворена от здравата крепост Константинопол, за някогашния Цариград, в сърцето на който живеят, работят и израстват плеяда славни българи, та до днешния Истанбул, скътал в пазвите си от всичко по малко. Километрични модерни булеварди, които буквално плават в море от лалета - разноцветни, красиви, милиони. Не, десетки милиони на брой. В уличките на стария град - стръмни и калдъръмени, се носи ароматът на дюнер-кебапа, грабва очите шаренията на Изтока с дюкянчетата, с магазините "всичко само на едро", в по-централните улици пък - грейналите витрини на бутиците с маркови облекла, а какво да кажем за атракцията, без която градът не би бил същият: легендарните Капалъ чарши и Египетският пазар - все пъстрота и магия, каквито има само тук. Сякаш целият Цариград говори с езика на света - като колоритните търговци-полиглоти на Капалъ чарши. Онзи език, който, според Светото Писание, всички хора по земята говорели, преди Господ да реши да раздели езиците. А тук Господ има различни измерения - той е пророкът Мохамед в 1550-те джамии на Истанбул, Иисус Христос е в християнските храмове, между които два български, и в арменските църкви, Йехова е в синагогите.
Е, как да не се почувстваш частица от този Космос, когато зърнеш на брега на Златния рог българския храм "Св. Стефан"? Ами храм като храм, на пръв поглед. И това, че е целият от желязо, понятно е, знаеш го, макар да забравяш понякога, че е единствен по рода си в света. Като влезеш вътре обаче и запалиш свещичка, онемяваш. Защото това не е обикновен храм. Той е символ. Емблема. Исторически знак. Свято място. Олтар на духа. Амвон на българщината. Там всяко кътче ти говори нещо. Разказва ти история. Връща те неминуемо 149 г. назад, през онази 1860-а, когато на 3 април тук, само че в дървения тогава храм "Св. Стефан", големият българин епископ Иларион Макариополоски по време на служба не споменава умишлено името на гръцкия патриарх и с този символичен акт поставя началото на борбите на българската църква за независимост... Славна българска история. На гордия дух и несломима вяра. Затова час преди Възкресение тази година дворът на храма гъмжи от народ. Сигурно са няколко стотици миряни от България, от различни градове. Поздравяват се, без да се познават. Защото знаят, че възраждат една традиция. Службата започва в 23 ч., а 50-те минути се изтъркулват странно бързо, сякаш се стапят неусетно в пламъка на свещите и в отблясъка на иконите. Точно в полунощ става чудото. Магията. "Христос Возкресе" оглася двора и църковните камбани бият тържествено. Като в онази 1860-а, от която тръват пътеките на възродения българския дух. Храмът грейва в божествена светлина, тя се слива с пъстроцветните милиони лампички в залива "Златния рог", които пък се отразяват в обсипаното с милион звезди небе, символ на необятното, каквато е човешкаката история. Не може да се опише с думи!... В мигове като този човек си казва:
Боже, колко велико нещо е историята и колко нищожни сме ние,
човеците, които не осъзнаваме как я пишем - ден след ден, час след час...
Обещаваме си да се върнем отново и отново. Защото българското и християнското "Христос Возкресе" от Желязната църква в Цариград още дълго ще отеква в душите ни. Поне докато стъпваме по тази грешна земя. И докато сме българи...
Въпроса задава слаба женица на средна възраст, а усмивката й сякаш говори: "Зная аз, ама да запитам, все пак". И без да дочака отговора, продължава: "Сигурно сте на екскурзия. Къде ще слизате?" Няма минута и вече си говорим на ти. Жената разказва набързо, че отива до острова на гости на своя приятелка. И не пропуска забързано да вмъкне: "Ами то нали знаеш, човек откъдето е, там му е най-хубаво. Все натам го влече. Аз като чуя някой да говори български, нещо ми трепва. Заговарям го. Пък и семейството ми цялото е в България. Сама съм тук. Рядко се прибирам, ама няма как, трябва да се работи. Сега гледам детето на едно богато семейство. Добре плащат."
Последното го казва, сякаш за да се оправдае. Новата ни позната е от Търговище, сънародничка от турския етнос. Случката пък се разиграва буквално часове преди Великден, на кораб, с който плаваме от Истанбул до Халки - най-големия от деветте Принцови острова. Бойката варненска група или по-скоро част от нея, тъй като сме се пръснали по целия кораб, явно е привлякла вниманието, макар че двете палуби и четирите салона буквално бъкат от народ. Всякаква реч се чува, турската, разбира се, преобладава. Млади и не толкова млади майки със забрадки, с шалвари, други с дънки и съвсем европейки, туристи с раници и с карти на Истанбул в ръка, няколко двойки влюбени, мъничета, някои от които дремят в скутовете на татковците, други щъкат палаво насам-натам и от време на време "надуват гайдата", разминават се с големите, които мъкнат от бара пластмасови чашки с чай - тези хора май не пият кафе - на фона на ширналото се Мраморно море, в което току под носа ни кръстосват кораби и корабчета, все така претоварени и пътуващи незнайно къде. Час по-рано сме се качили на нашия кораб за о. Халки, при това без да видим почти нищо от Цариград, тъй като сме пристигнали от България и сме минали през хотела за минутка, колкото да хвърлим саковете. Бързането обаче си струва, тъй като в Цариград сме със специална мисия - дошли сме да изпеем "Христос Возкресе" точно в полунощ. На пъпа на бившата турска столица. Да ни се чуди човек на акъла. Хората бягат в гръцко по Великден, нали и братята гърци са християни,
ние сме се емнали точно в ислямски Цариград да пеем "Христос Возкресе".
С какво око ще ни погледнат? Ще ни изтърпят ли? Ще знаем отговора след няколко часа. На всичко сме готови. Закалката я получихме още на пристанището, когато по т. нар. ферибот се накачули такава маса народ, все едно се изсипа цял стадион хора след супердербито "Галатасарай" - "Фенербахче". Като ми ти заприиждаха едни сюрии, не ти е работа. Нафрашкаха се горната и долната палуба, салоните претъпкани, а народът иде ли иде, и се качва ли качва... Чуваме само как на турски по високоговорителя нещо бръщолевят, причува ни се думата "авария", ама нали бъкел не хващаме от този език, мислим дали пък не разпределят пасажерите по някакъв начин на двата борда, че да не се наклони корабът и да се катурне по корем. То пък такова хубаво пътуване се получи! Направихме няколко спирки до о. Халки, а още по пътя екзотиката здраво ни задиша във вратовете. Перфектно време, лятно слънце, синьо небе, мирис на море и пролетна зеленина по островите, край които плаваме - все картина, която пълни окото и ти говори: Остани тук, остани тук...
Халки, ще разберем по-късно, пази немалко спомени за българското, както впрочем много неща в Цариград. Най-любопитното е, че
по пътеките на острова е бродил Апостолът.
Дякон Левски е бил гост за три дни в къщата на Иванчо Хаджипенчович, който по онова време имал имение на Халки. Ако е бил малко по-ербап, можел и селски туризъм да развие този Иванчо, ама то на нашите чорбаджии толкова им е било пипето.
Иначе Халки ни посреща с усмихнато слънце и панорама, напомняща пристанищата в някои от нашите по-малки градчета от Черноморието. От епохата преди бетонната ера, т. е. преди масовото застрояване с хотели. Защото на Халки няма бетон и лукс, но пък има уют и усещане за спокойствие, каквото може да ти даде само кътче, далеч от суетата на мегаполиса. По крайбрежната уличка са накацали кафенета и рибни ресторантчета, които сякаш по нашенски табиет са изкарали отпред големи табели с менюто и цените. Ние имаме резервиран обяд в едно китно капанче на крайбрежната алея, където ни сервират пълнени пиперки - постни, с невероятен вкус. Оказва се, че тайната им е в екзотичната подправка със странното име птичи фъстък...
Изсърбваме набързо първата си чашка турско кафе-каймаклия на турска земя и понеже наближава икиндия, а броим часовете до обратния ферибот, поемаме с бодра крачка по стръмните улички към най-голямата забележителност тук - поне за нас, българите, манастира "Света Троица". Той е кацнал на върха на острова, наречен Хълма на надеждата, и е ясно, че в тоя пек ще видим бая зор дотам. Затова не се и замисляме, когато загорели от слънцето местни мъжаги с вид на страховити анадолски турци, впрегнали по два здрави коня в нагиздени пъстри файтони, ни скачат с офертата - 20 евро на курс и сте горе за три минути. Така и става. Бъркаме се за по пет евро на човек, но пък разходката си струва, а и по-бързо сме на хълма, откъдето към морето се открива страхотна гледка. Виждали сме я май само по филмите. Зеленото на острова се слива със синьото на морето, а времето сякаш лети, защото ти се иска навсякъде да погледнеш и всичко да попипнеш...
Манастирът "Света Троица" е гръцка собственост, основан е през 11 век. Допреди 38 години в него се е помещавала една от големите богословски школи, която съществува от 1844 г. насам в продължение на 127 г. Тук са учили богословие много руснаци, сърби, гърци и, разбира се, българи. Учител тук е бил Неофит Рилски, а на ученическите скамейки са сядали велики българи - екзарх Антим Първи, бившият варненски митрополит Симеон, Драган Цанков, Марко Балабанов...
Правим си снимки в една от ученическите класни стаи, на автентичните дървени чинове, после се щракаме за спомен и в приказната цветна градина, хвърляме по един поглед пак към морето и
вече сме сигурни, че раят е изглеждал по подобен начин.
И че Левски определено не е имал предвид този манастир, преди да изрече "Манастирът тесен за мойта душа е...". Не може това райско местенце да му е било тясно на Апостола, колкото и космополитна личност да е той...
На път към пристанището минаваме край китни домове с палми в градините, усещаме, че нещо ни липсва и нещо не е наред, но не осъзнаваме какво точно. В един момент се плесваме по челото почти едновременно: ами трафика го няма, какво друго! На о. Халки няма автомобили. Забранени са. Не мишире нито на газ, нито на дизел, нито на бензин. Няма клаксони на автомобили и псувни на изнервени водачи. Тук крачиш или пешком, вдишвайки чист въздух с пълни гърди, или се мяташ на файтона. Позволение има само за колите на полицията, пожарната и бърза помощ, но те може да се мярнат най-много веднъж годишно. От тях няма нужда. Ех, да можеше и във Варна да е така, мислим си. Кеф ти на пресконференция в общината - с файтончено с двата коня. Брифинг в областната - пак с файтончето...
На връщане от Халки не усещаме времето. Повърхността на морето - неслучайно наречено Мраморно, вече е съвем гладка, като мрамор. Добираме се до местенце на долната палуба, по-близо до вълните и щракаме ли щракаме с апаратите. Атракцията при обратното пътуване са... чайките, които прелитат буквално на сантиметри край кораба и ако им хвърлиш нещо, го ловят с човките направо във въздуха. Като циркови акробати са.
На слизане пък - още едва стъпили на сушата, ни атакуват продавачите на миди. Предлагат ги пълнени с ориз и с някакви суперароматни подправки, запазена източна марка. Огромни миди, едната се харчи за половин лира, което е равно на 50 стотинки. Толкова са чевръсти младите продавачи, че ха си се спрял само да помислиш, ха търговецът ти е свил монетата от дланта, без да разбереш, грабнал е най-горната мида от тенекията, отворил я е вече, с другата ръка стиска половин лимон отгоре и ти я пъхва тая вкуснотия в ръката, подхващайки следващия клиент...
Бързата разходка в късния следобед по старата част на Истанбул иде сякаш, за да докаже само едно:
велик е този град. Космополитен.
Не само с близо 19-милионното си население от всякакви народности и вери, но с цялостното си излъчване на полис, събрал в себе си историята и културата на няколко цивилизации. Като си помисли човек само за старата Римска империя (древното име на Истанбул е Византион), по-късно за славата на Византия, олицетворена от здравата крепост Константинопол, за някогашния Цариград, в сърцето на който живеят, работят и израстват плеяда славни българи, та до днешния Истанбул, скътал в пазвите си от всичко по малко. Километрични модерни булеварди, които буквално плават в море от лалета - разноцветни, красиви, милиони. Не, десетки милиони на брой. В уличките на стария град - стръмни и калдъръмени, се носи ароматът на дюнер-кебапа, грабва очите шаренията на Изтока с дюкянчетата, с магазините "всичко само на едро", в по-централните улици пък - грейналите витрини на бутиците с маркови облекла, а какво да кажем за атракцията, без която градът не би бил същият: легендарните Капалъ чарши и Египетският пазар - все пъстрота и магия, каквито има само тук. Сякаш целият Цариград говори с езика на света - като колоритните търговци-полиглоти на Капалъ чарши. Онзи език, който, според Светото Писание, всички хора по земята говорели, преди Господ да реши да раздели езиците. А тук Господ има различни измерения - той е пророкът Мохамед в 1550-те джамии на Истанбул, Иисус Христос е в християнските храмове, между които два български, и в арменските църкви, Йехова е в синагогите.
Е, как да не се почувстваш частица от този Космос, когато зърнеш на брега на Златния рог българския храм "Св. Стефан"? Ами храм като храм, на пръв поглед. И това, че е целият от желязо, понятно е, знаеш го, макар да забравяш понякога, че е единствен по рода си в света. Като влезеш вътре обаче и запалиш свещичка, онемяваш. Защото това не е обикновен храм. Той е символ. Емблема. Исторически знак. Свято място. Олтар на духа. Амвон на българщината. Там всяко кътче ти говори нещо. Разказва ти история. Връща те неминуемо 149 г. назад, през онази 1860-а, когато на 3 април тук, само че в дървения тогава храм "Св. Стефан", големият българин епископ Иларион Макариополоски по време на служба не споменава умишлено името на гръцкия патриарх и с този символичен акт поставя началото на борбите на българската църква за независимост... Славна българска история. На гордия дух и несломима вяра. Затова час преди Възкресение тази година дворът на храма гъмжи от народ. Сигурно са няколко стотици миряни от България, от различни градове. Поздравяват се, без да се познават. Защото знаят, че възраждат една традиция. Службата започва в 23 ч., а 50-те минути се изтъркулват странно бързо, сякаш се стапят неусетно в пламъка на свещите и в отблясъка на иконите. Точно в полунощ става чудото. Магията. "Христос Возкресе" оглася двора и църковните камбани бият тържествено. Като в онази 1860-а, от която тръват пътеките на възродения българския дух. Храмът грейва в божествена светлина, тя се слива с пъстроцветните милиони лампички в залива "Златния рог", които пък се отразяват в обсипаното с милион звезди небе, символ на необятното, каквато е човешкаката история. Не може да се опише с думи!... В мигове като този човек си казва:
Боже, колко велико нещо е историята и колко нищожни сме ние,
човеците, които не осъзнаваме как я пишем - ден след ден, час след час...
Обещаваме си да се върнем отново и отново. Защото българското и християнското "Христос Возкресе" от Желязната църква в Цариград още дълго ще отеква в душите ни. Поне докато стъпваме по тази грешна земя. И докато сме българи...
