На 7 септември се навършват 130 години от рождението на екзарх Стефан I - една от най-интересните и влиятелни личности у нас през първата половина на ХХ век. Обикновено, когато се говори за заслугите му като висш духовник, се изтъква, че до голяма степен благодарение на него през 1945 г. е вдигната схизмата на Българската православна църква. Схизмата е наложена от Цариградската патриаршия през 1872 г., още по време на църковно-освободителните борби на българите под османско владичество. Вдигането й позволява на БПЦ да бъде призната за автокефална, въпреки че диоцезът й се свива само в рамките на държавните граници. След този акт екзарх Стефан става първият признат от Вселенското Православие предстоятел на възстановената самостойна Българска православна църква.
Друга забележителна проява от биографията на този голям българин е, че през 1943 г. той активно участва в спасяването на близо 50 хиляди български евреи от депортация към лагерите на смъртта, за което по-късно е провъзгласен за Праведник на света от израелския мемориален институт“Яд Вашем“.
Екзарх Стефан е сред най-заслужилите архиереи на БПЦ и строители на България през ХХ век. Той е може би най-светската личност сред представителите на духовния елит. Не се колебае да се намеси и в политиката, което впоследствие става причина и за неговото заточение. Светското му име е Стоян Шоков. Роден е през 1878 г. в родопското село Широка Лъка, в семейството на поп Георги Шоков. През 1893 г. завършва Богословското училище в Самоков, след което и Духовната академия в Киев. Учителства известно време в Пловдив, после – в Българска духовна семинария в Цариград.През 1910 г. приема монашески чин. Архимандрит Стефан е свидетел на двете Балкански войни (1912-1913 г.) и на първата национална катастрофа през 1913 г. Взема активно участие в Карнегиевата анкета и по-точно за установяване на последствията от насилията над българското население в Тракия през 1913 г. Въпреки високопатриотичния си дух, архимандрит Стефан е принуден да напусне България заради разногласия с цар Фердинанд, когото остро критикува. Използва престоя си в чужбина, за да специализира богословие в Женева и философия и литература във Фрибург. Завръща се в България с докторска степен. Докато учи в Швейцария, бушува Първата световна война. Известен с русофилството си, тогава той става и англофил. Сътрудничи нелегално на френския Генерален щаб. Той е един от учредителите на “Българския съюз“ в Швейцария, който си поставя за цел да защитава българските интереси в чужбина. Изпълнява и някои дипломатически мисии на българските правителства. След завръщането си в страната, през 1922 г. е избран за Софийски митрополит и този пост заема чак до 1945 г.
Поддържайки връзки с дипломатически и църковни среди от цяла Европа, митрополит Стефан се включва активно в различни международни инициативи, особено по линия на икуменизма (движение за сближаване на християнските църкви). На него БПЦ дължи силното активизиране в социално-благотворителната и религиозно-просветителската дейност. Той е усърден и темпераментен проповедник. Под перото му излизат стотици проповеди, беседи и статии, публикувани в различни български и чуждестранни периодични издания.
По време на Втората световна война предоставя ценна информация на британското разузнаване. Въпреки близостта си с двореца, той не споделя прогерманската ориентация на цар Борис ІІІ. Още през 1940 г. е сред достойните българи, които протестират срещу антиеврейския по дух законопроект за защита на нацията. Воден от мисълта, че ние всички сме синове на един небесен баща, Стефан Софийски, заедно с други митрополити, категорично се обявява против дискриминацията на българските евреи и апелира “да запазим доброто си име на свободолюбив, правдив и толерантен народ“. “Еврейският въпрос е сред най-често обсъжданите на заседанията на Светия синод” - твърди историкът Михаел Бар-Зоар в книгата си “ИЗВЪН ХВАТКАТА НА ХИТЛЕР. Героичното спасяване на българските евреи”. На едно от тези заседания, състояло се на 2 април 1943 г., Стефан казва: “Евреите знаят добре, че за тях няма кой да се застъпи тъй авторитетно, освен Българската църква и че ако тя действа по-енергично, нейният глас не може да не бъде чут... И ако църквата ни не се намеси, за да защити тия нещастни люде, ние можем да очакваме още по-големи издевателства и жестокости, за които един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди. Еврейското преследвано малцинство вика към нас за помощ... Нека правителството се вслуша в съвета на родната ни църква - тя никога не е давала лош съвет.“
След смяната на властта в България, през 1945 г. Стефан е избран за български екзарх. В онези преломни той години се опитва да защитава авторитета на Църквата. Три години по-късно е свален от длъжност поради отрицателното му отношение към комунистическата власт и тъй като се противопоставя на намесата й в работата на Светия синод. През 1947 г. е заточен в село Баня, Карловско. Десет години по-късно Екзарх Стефан І умира. Погребан е в Бачковския манастир.
