- В съвременния свят много социолози говорят за модерния индивидуализъм. Влиза ли той в противоречие с религиозността, или, казано по друг начин – ако днес отделните религии разчитат най-вече на изграждането на общност, то именно модерният индивидуализъм не е ли най-големият враг на религията?
- Зависи какво разбираме под „религиозност‛ – ако това е силен субективен опит, чрез който човек осъзнава, че е свързан с някакво друго, различно, свръхестествено равнище на реалност, то религиозното преживяване може да бъде съвсем лично. Действително, през съвременната епоха вярата в съществуването на различни равнища на реалност се изплъзва от рамките на големите религии и започва да осмисля вътрешния живот на индивида. Една от съществените черти на модерността са корозивните процеси, които обхващат традиционните религии.
В Европа, Австралия, Канада религията губи своята социална същност: достатъчно е да помислим за рязкото спадане на посещението на религиозните служби, на религиозните звания, на значението на църквата в системата на образованието, здравеопазването, социалните грижи и пр., за почти пълната религиозна неграмотност, прекъсването при предаването на религиозната традиция и оттам за изгубването на нейното влияние върху личната идентичност и избора на начин на живот. Това не ще рече обаче, че религията не е обект на нови социални потребности: като търсенето от нея на отговор за много от мъчните и съдбовни етически въпроси на нашето време, на морални напътствия и ценности, искането тя да поеме и изпълни със своите символи важните публични моменти, които светската власт не е в състояние да изпълни с живот, да не говорим за излизането на световната сцена на фундаментализма, за все по-честото политическо инструментализиране на религията, за експанзията на новите религиозни движения и форми.
Това, което характеризира най-общо религиозността на нашето време, е индивидуализирането на вярванията, първенството на личния избор и решение, изгубването на традициите и религиозните наследства. Но същевременно следва да отчитаме, че религията остава едно от най-важните средства за общуване между хората, че тя изисква взаимодействие и общуване, че е насочена не само към невидимото, но и към наличната обществена ситуация. Не бива да забравяме, че когато хората си представят своите отношения с божественото, те най-често си ги представят според модела на собствените си междуличностни отношения. Така или иначе, въпросът за отношението с абсолютното, с тази друга, трансцендентна реалност, е в сърцето не само на религията, но и на културата, изобщо на това, което прави човека човек.
- Кога религията влиза в противоречие с идентичността, ако се приеме, че последната е способност за адаптация?
- Религията позволява не да се пренебрегне социалния ред, който дефинира идентичността, а той да бъде в известна степен превъзмогнат, индивидът да се освободи по някакъв начин от тежестта на обществените отношения, от пространството и времето, в които е попаднал. Тази трансгресивност на религиозното спрямо социалното произтича не от илюзия и самоизмама (религията не е опиум за народа, както твърди Маркс), а напротив - от твърде вярна преценка за начина на осъществяване на собствения аз, за постигането на състоянието на човека-бог, към който се стреми всяка религия: подчинението на многобройните предписания на всяка религия е начин както да попаднеш сред нейните избрани, така и да се освободиш от отрицателното въздействие на външния свят.
- Каква е религията днес – част от публичния или част от частния свят на модерния човек?
- И двете. И днес, дори в пределно секуларизираната Европа, симпатията към религията остава силна. Религията като цяло продължава да вдъхва чувство на уважение, симпатия, добронамереност, продължава да предизвиква немалко любопитство - дори у онези, които стъпват на църква само за сватба или за погребение.
- Може ли нейното характеризиране по гореизброения признак – публичен/ частен – да е определящо за това дали човекът е модерен или не?
- Не бих казал. Модерността отдавна свърши, пък и ние, хората на XXI век, дори не сме вече постмодерни. Наистина, наблюдава се, както вече казах, инфлация на големите религии, ала там, където е била Църквата, голямата институция, днес остават религиозните преживявания. Религията с нейните догми и ритуали, познати днес единствено на шепа религиозни „виртуози‛, се разтваря в своеобразен духовен етер, който обгръща по особен начин и индивидуалното, и публичното пространство. Проблемът е, че моделът за тези религиозни преживявания ни се дава най-често от глобалната културната индустрия (да споменем само романите на Паоло Коелю); че религията се превръща за нас в нещо отморяващо и развличащо, в нещо за запълване на свободното ни време. Та туристическите ни пътувания не се ли състоят в най-голяма степен в посещения на храмове и манастири с целия ритуал на снимането пред тях, на купуването на „свети неща‛ от техните сувенирни магазини? А нямате ли чувство, че големите наши църкви и манастири се превърнаха в mall-ове на религиозното?
- В книгата си ‛Политики на булото‛ авторката Джоан Уалах Скот твърди, че ‛сексуалността е мярата на различието, разстоянието, което мюсюлманите трябва да преминат, за да станат напълно французи‛. Може ли тази теза да се преведе като „французите са развратни, а мюсюлманите – не‛; или като „мюсюлманите ще станат французи, когато последните приемат техните принципи за водене на сексуален живот?‛
- Забележете, че проблемът на Джоан Скот е как мюсюлманите да станат „французи‛, т.е. пътят на интеграцията им в съвременното западно общество минава през разкрепостяване на нравите, а не през друга религия. Но не само ислямът има невротични проблеми със свободното изразяване на сексуалността. Да не забравяме, че учението на Католическата църква по отношение на сексуалността е далеч по-рестриктивно от това на исляма и тя силно и неуморно заклеймява съвременните сексуални практики. И какво от това? Виждаме, че на Световните дни на младежта призивите на папата за целомъдрие и проповедите му против използването на противозачатъчни средства са неизменно посрещани с продължителни ръкопляскания от милиони младежи, без обаче те да имат каквото и да е влияние върху техния сексуален живот. Не по-малко симптоматично е отношението на Светия синод на БПЦ: ако има навлязла в българския език чуждица, която стряска православните йерарси, това очевидно е думичката „гей‛. Наскоро видяхме, че май единствено идеята за „гей-парад‛ (който все още е по-скоро намерение, а не реален факт) е в състояние да накара Синода да излезе от дълбокото си безразличие към случващото се в нашето общество.
- Доколко религията е основна характеристика за народопсихологията / националната идентичност на даден народ?
- Обикновено изповядваната от даден народ религия се дължи на обичайно следваното в живота правило да правиш това, което правят всички. Във всяко едно общество повечето хора чувстват, че вярват, без да могат да кажат в какво точно, и това напълно ги задоволява. Това общо религиозно чувство най-често приема формата, която е пред очите им, която те намират в собствената си среда и която единствено им се струва вярна, нормална, добра... Макар че познават своята религия твърде зле и изобщо не живеят според нейните предписания. Едва в по-редки случаи, когато не понасяме забутаното кътче, където ни е захвърлила съдбата, се обръщаме към някоя друга религия - към католицизма или будизма, например.
- Може ли преходът в Полша и в България да се сравнява на база религиозност?
- Едва ли. Съпротивата срещу тоталитарния режим и целият преход в Полша бяха осъществени с най-активното участие на Католическата църква, която и днес продължава да играе важна роля в политическия живот и заема значителна част от публичното пространство на Полша, нещо, което изобщо не можем да кажем за БПЦ нито преди, нито след падането на комунистическия режим у нас. Е, социолозите показват, че и при поляците се наблюдава спад на религиозните практики, но съотношенията остават несъизмерими.
- Доколко юдаизмът е изиграл роля в запазването на еврейската общност по света ?
- Несъмнено еврейският народ, благодарение на чувството за избраност от единия Бог и най-вече на строгия закон с неговите 613 предписания и забрани, които през вековете не са позволили на евреите смесване с други етноси и култури, има по-силна национална идентичност от повечето други народи. Но не бива да забравяме, че това предизвиква антипатия: за представителите на другите монотеистични религии евреинът очевидно не е езичник, но е също тъй видно, че той съвсем не е християнин или мюсюлманин. Какво е тогава? Оттук и „естественото‛ отхвърляне на онзи, който не е „нито риба, нито рак‛, той изглежда нечист, двусмислен и лицемерен. В това навярно е основната причина за религиозния антиюдаизъм, който изобщо не изчезва с епохата на секуларизацията на религията, а преминава в съвременния светски антисемитизъм.
- При какви условия една религия може да бъде променена? За исляма знаем, че през ХХ век се появяват ислямски модернисти, които го тълкуват по начин, който го превръща в една изключително миролюбива и братолюбива религия. Може ли да се твърди, че това е станало след една специфична еволюция в разбирането за исляма? Приложима ли е подобна теза и за католицизма, имайки предвид, че в началото на ХХІ век Йоан Павел II поднесе официално извиненията на Римокатолическата църква за извършените изтезания и погубените стотици хиляди живота през периода на Инквизицията?
- Днес, както вече споменах, е налице твърде сложен процес на адаптация и преобразуване на религиозното, който, в съответствие с принципите и идентичността на различните религии, дава най-различни решения: от засилване и утвърждаване на колективните и националните идентичности до тази най-обща, разлята религиозност. Вярванията, с една дума, не изчезват, напротив, те се „множат‛, макар и извън рамките на традиционните религиозни институции. Следователно трябва внимателно и винаги конкретно да се изучава въпросът за пренасянето на религиозния опит във времето и пространството: всички тези преноси на значения, измествания, нововъведения, отстъпления, преработвания, блокирания, обезличавания, изопачавания, деформации. При това особено значими ми се струват онези подеми на религиозното, които насичат историята, изтръгват ни от монотонния ход на времето, от ленивото причинно-следственото течение, за да ни позволят отново да чуем онова, идващо от другата реалност, послание, което обръща хода на времето, преодолява тежестта на гравитацията и ни спасява от крайността.
- Сред причините за Великата схизма се посочват културните различия между Изтока и Запада и някои разминавания в религиозните схващания поради относителната изолация на Изтока и Запада – т.е., образно казано, поради липсата на комуникация. Имайки предвид тези фактори, може ли да предположим, че днес, в условията на глобализиращ се свят и свръхразвитие на комуникациите, икуменизмът ще стане факт, или пък ще възникне една нова суперрелигия, която да обхване всички съществуващи до момента?
- Разказват, че при въвеждането на будизма в Япония възникнало твърде силно напрежение между него и шинтоизма, докато един будист не предложил ками - традиционният японски пантеон от богове, природни духове и духове на предци - да се разглежда като еманация на Буда, благодарение на което двете религии почнали мирно да съжителстват. Подобен компромис не е възможен между юдаизма, християнството и исляма. Всяка монотеистична религия вярва, че притежава истината, окончателната и абсолютната истина, която не може да се обсъжда и която трябва да се защитава вътре и вън с всички средства: не само със слово, но и със сила. Още просветителите (да си спомним само за Лесинг и неговия мъдрец Натан), а и толкова други преди и след тях, се опитват да наблегнат най-вече на общото в тези три религии, да намерят онова (най-често етическо) единство, което да позволи да се превъзмогнат доктриналните различия и братоубийствените конфликти. Всъщност, историята ни учи, че тъкмо общото между трите религии поражда, уви, повече сблъсъци и раздори, отколкото мирен диалог. Според типичния за избухването на конфликти механизъм, общите елементи, вместо да приближат трите вероизповедания, ги противопоставят още по-ожесточено, защото за всяко от тях присъствието на сходни елементи в другото изглежда изопачаване на истината и най-вече гибелна заплаха за собствената религиозна идентичност.
Въпросите зададе Теодора Георгиева
Проф. Владимир Градев е преподавател и ръководител на катедра "Културология" при Философски факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Преподавателската му дейност е свързана с история на културологичния дискурс, с религиозната постмодерност, с Хайдегер и французите, със сексуалната ориентация, властта и субективността.
В периода 2001 - 2006 е посланик на България при Светия престол. Автор е на книгите "Силите на субекта" (1999), "Прекъсването на пътя" (2000) и "Политика и спасение" (2005).
Това, което характеризира най-общо религиозността на нашето време, е индивидуализирането на вярванията, първенството на личния избор и решение, изгубването на традициите и религиозните наследства. Но същевременно следва да отчитаме, че религията остава едно от най-важните средства за общуване между хората, че тя изисква взаимодействие и общуване, че е насочена не само към невидимото, но и към наличната обществена ситуация. Не бива да забравяме, че когато хората си представят своите отношения с божественото, те най-често си ги представят според модела на собствените си междуличностни отношения. Така или иначе, въпросът за отношението с абсолютното, с тази друга, трансцендентна реалност, е в сърцето не само на религията, но и на културата, изобщо на това, което прави човека човек.
- Кога религията влиза в противоречие с идентичността, ако се приеме, че последната е способност за адаптация?
- Религията позволява не да се пренебрегне социалния ред, който дефинира идентичността, а той да бъде в известна степен превъзмогнат, индивидът да се освободи по някакъв начин от тежестта на обществените отношения, от пространството и времето, в които е попаднал. Тази трансгресивност на религиозното спрямо социалното произтича не от илюзия и самоизмама (религията не е опиум за народа, както твърди Маркс), а напротив - от твърде вярна преценка за начина на осъществяване на собствения аз, за постигането на състоянието на човека-бог, към който се стреми всяка религия: подчинението на многобройните предписания на всяка религия е начин както да попаднеш сред нейните избрани, така и да се освободиш от отрицателното въздействие на външния свят.
- Каква е религията днес – част от публичния или част от частния свят на модерния човек?
- И двете. И днес, дори в пределно секуларизираната Европа, симпатията към религията остава силна. Религията като цяло продължава да вдъхва чувство на уважение, симпатия, добронамереност, продължава да предизвиква немалко любопитство - дори у онези, които стъпват на църква само за сватба или за погребение.
- Може ли нейното характеризиране по гореизброения признак – публичен/ частен – да е определящо за това дали човекът е модерен или не?
- Не бих казал. Модерността отдавна свърши, пък и ние, хората на XXI век, дори не сме вече постмодерни. Наистина, наблюдава се, както вече казах, инфлация на големите религии, ала там, където е била Църквата, голямата институция, днес остават религиозните преживявания. Религията с нейните догми и ритуали, познати днес единствено на шепа религиозни „виртуози‛, се разтваря в своеобразен духовен етер, който обгръща по особен начин и индивидуалното, и публичното пространство. Проблемът е, че моделът за тези религиозни преживявания ни се дава най-често от глобалната културната индустрия (да споменем само романите на Паоло Коелю); че религията се превръща за нас в нещо отморяващо и развличащо, в нещо за запълване на свободното ни време. Та туристическите ни пътувания не се ли състоят в най-голяма степен в посещения на храмове и манастири с целия ритуал на снимането пред тях, на купуването на „свети неща‛ от техните сувенирни магазини? А нямате ли чувство, че големите наши църкви и манастири се превърнаха в mall-ове на религиозното?
- В книгата си ‛Политики на булото‛ авторката Джоан Уалах Скот твърди, че ‛сексуалността е мярата на различието, разстоянието, което мюсюлманите трябва да преминат, за да станат напълно французи‛. Може ли тази теза да се преведе като „французите са развратни, а мюсюлманите – не‛; или като „мюсюлманите ще станат французи, когато последните приемат техните принципи за водене на сексуален живот?‛
- Забележете, че проблемът на Джоан Скот е как мюсюлманите да станат „французи‛, т.е. пътят на интеграцията им в съвременното западно общество минава през разкрепостяване на нравите, а не през друга религия. Но не само ислямът има невротични проблеми със свободното изразяване на сексуалността. Да не забравяме, че учението на Католическата църква по отношение на сексуалността е далеч по-рестриктивно от това на исляма и тя силно и неуморно заклеймява съвременните сексуални практики. И какво от това? Виждаме, че на Световните дни на младежта призивите на папата за целомъдрие и проповедите му против използването на противозачатъчни средства са неизменно посрещани с продължителни ръкопляскания от милиони младежи, без обаче те да имат каквото и да е влияние върху техния сексуален живот. Не по-малко симптоматично е отношението на Светия синод на БПЦ: ако има навлязла в българския език чуждица, която стряска православните йерарси, това очевидно е думичката „гей‛. Наскоро видяхме, че май единствено идеята за „гей-парад‛ (който все още е по-скоро намерение, а не реален факт) е в състояние да накара Синода да излезе от дълбокото си безразличие към случващото се в нашето общество.
- Доколко религията е основна характеристика за народопсихологията / националната идентичност на даден народ?
- Обикновено изповядваната от даден народ религия се дължи на обичайно следваното в живота правило да правиш това, което правят всички. Във всяко едно общество повечето хора чувстват, че вярват, без да могат да кажат в какво точно, и това напълно ги задоволява. Това общо религиозно чувство най-често приема формата, която е пред очите им, която те намират в собствената си среда и която единствено им се струва вярна, нормална, добра... Макар че познават своята религия твърде зле и изобщо не живеят според нейните предписания. Едва в по-редки случаи, когато не понасяме забутаното кътче, където ни е захвърлила съдбата, се обръщаме към някоя друга религия - към католицизма или будизма, например.
- Може ли преходът в Полша и в България да се сравнява на база религиозност?
- Едва ли. Съпротивата срещу тоталитарния режим и целият преход в Полша бяха осъществени с най-активното участие на Католическата църква, която и днес продължава да играе важна роля в политическия живот и заема значителна част от публичното пространство на Полша, нещо, което изобщо не можем да кажем за БПЦ нито преди, нито след падането на комунистическия режим у нас. Е, социолозите показват, че и при поляците се наблюдава спад на религиозните практики, но съотношенията остават несъизмерими.
- Доколко юдаизмът е изиграл роля в запазването на еврейската общност по света ?
- Несъмнено еврейският народ, благодарение на чувството за избраност от единия Бог и най-вече на строгия закон с неговите 613 предписания и забрани, които през вековете не са позволили на евреите смесване с други етноси и култури, има по-силна национална идентичност от повечето други народи. Но не бива да забравяме, че това предизвиква антипатия: за представителите на другите монотеистични религии евреинът очевидно не е езичник, но е също тъй видно, че той съвсем не е християнин или мюсюлманин. Какво е тогава? Оттук и „естественото‛ отхвърляне на онзи, който не е „нито риба, нито рак‛, той изглежда нечист, двусмислен и лицемерен. В това навярно е основната причина за религиозния антиюдаизъм, който изобщо не изчезва с епохата на секуларизацията на религията, а преминава в съвременния светски антисемитизъм.
- При какви условия една религия може да бъде променена? За исляма знаем, че през ХХ век се появяват ислямски модернисти, които го тълкуват по начин, който го превръща в една изключително миролюбива и братолюбива религия. Може ли да се твърди, че това е станало след една специфична еволюция в разбирането за исляма? Приложима ли е подобна теза и за католицизма, имайки предвид, че в началото на ХХІ век Йоан Павел II поднесе официално извиненията на Римокатолическата църква за извършените изтезания и погубените стотици хиляди живота през периода на Инквизицията?
- Днес, както вече споменах, е налице твърде сложен процес на адаптация и преобразуване на религиозното, който, в съответствие с принципите и идентичността на различните религии, дава най-различни решения: от засилване и утвърждаване на колективните и националните идентичности до тази най-обща, разлята религиозност. Вярванията, с една дума, не изчезват, напротив, те се „множат‛, макар и извън рамките на традиционните религиозни институции. Следователно трябва внимателно и винаги конкретно да се изучава въпросът за пренасянето на религиозния опит във времето и пространството: всички тези преноси на значения, измествания, нововъведения, отстъпления, преработвания, блокирания, обезличавания, изопачавания, деформации. При това особено значими ми се струват онези подеми на религиозното, които насичат историята, изтръгват ни от монотонния ход на времето, от ленивото причинно-следственото течение, за да ни позволят отново да чуем онова, идващо от другата реалност, послание, което обръща хода на времето, преодолява тежестта на гравитацията и ни спасява от крайността.
- Сред причините за Великата схизма се посочват културните различия между Изтока и Запада и някои разминавания в религиозните схващания поради относителната изолация на Изтока и Запада – т.е., образно казано, поради липсата на комуникация. Имайки предвид тези фактори, може ли да предположим, че днес, в условията на глобализиращ се свят и свръхразвитие на комуникациите, икуменизмът ще стане факт, или пък ще възникне една нова суперрелигия, която да обхване всички съществуващи до момента?
- Разказват, че при въвеждането на будизма в Япония възникнало твърде силно напрежение между него и шинтоизма, докато един будист не предложил ками - традиционният японски пантеон от богове, природни духове и духове на предци - да се разглежда като еманация на Буда, благодарение на което двете религии почнали мирно да съжителстват. Подобен компромис не е възможен между юдаизма, християнството и исляма. Всяка монотеистична религия вярва, че притежава истината, окончателната и абсолютната истина, която не може да се обсъжда и която трябва да се защитава вътре и вън с всички средства: не само със слово, но и със сила. Още просветителите (да си спомним само за Лесинг и неговия мъдрец Натан), а и толкова други преди и след тях, се опитват да наблегнат най-вече на общото в тези три религии, да намерят онова (най-често етическо) единство, което да позволи да се превъзмогнат доктриналните различия и братоубийствените конфликти. Всъщност, историята ни учи, че тъкмо общото между трите религии поражда, уви, повече сблъсъци и раздори, отколкото мирен диалог. Според типичния за избухването на конфликти механизъм, общите елементи, вместо да приближат трите вероизповедания, ги противопоставят още по-ожесточено, защото за всяко от тях присъствието на сходни елементи в другото изглежда изопачаване на истината и най-вече гибелна заплаха за собствената религиозна идентичност.
Въпросите зададе Теодора Георгиева
Проф. Владимир Градев е преподавател и ръководител на катедра "Културология" при Философски факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Преподавателската му дейност е свързана с история на културологичния дискурс, с религиозната постмодерност, с Хайдегер и французите, със сексуалната ориентация, властта и субективността.
В периода 2001 - 2006 е посланик на България при Светия престол. Автор е на книгите "Силите на субекта" (1999), "Прекъсването на пътя" (2000) и "Политика и спасение" (2005).
