Няма как този Трети март да не е много по-различен, включително от предходните национални празници в тежките дни на пандемията. Слава Богу, този път ще си спестим тегнещото присъствие на Путин или Лавров, на Московския патриарх Кирил или на посланичката Митрофанова. Ще минем и без имперски назидания. Смисълът на един национален празник е тъкмо в това: сами да осмислим отрязъците от време, превърнали се в синкопи на националната ни участ и новата българска държавност. Време за наш размисъл.
От една седмица Русия води война в сърцето на Европа, в Украйна загиват хиляди хора. И това няма как да не промени този Трети март. На българските политици, които ще застанат днес на трибуните, ще им се наложи да потърсят по-различни думи от обичайните. Дори да се връщат към историята, би трябвало да осъзнават, че пак става дума за свобода и независимост. Нашата, но и на украинските ни събратя, чиито прадеди са ни се притекли на помощ преди век и половина. А заговорят ли за държавност, редно е да намерят думи за състрадание и съпричастност към върволиците от украински жени и деца, идващи към нас през Румъния.
Един свят рухва и това е второто начало на 21 век. В някакъв смисъл днес отново преживяваме разпада на СССР от 1991 г., а на хоризонта се задава и провалът на втората руска империя, изправена сама срещу целия свят. 21 век е радикално различен от онзи 19 век, от който продължава да черпи фантазиите си Владимир Путин.
* * *
Един национален празник задължително побира в себе си много повече време, отколкото допускаме на пръв поглед. В този век и половина на нова България е закодирано питането кои сме и защо сме и как все така се люшкаме между еуфория и страхове. И най-важното, с оглед на последните събития, защо все Русия е разделителната линия в собствената ни политика?
Днес отново спорим по датата Трети март. И по омагьосания кръг от чужди зависимости. Затова и мнозина българи биха предпочели да честват своя национален празник в деня на Съединението или в деня на Независимостта. Или на 11 (24) май – в деня на св. Кирил и Методий, нали „азбуката е като стълбица към съвършенството“, както учи още през 14 век Константин Костенечки. И тук на българите се пада да изберат, защото те са тези, които правят празника национален. За разлика от герба, знамето, химна или столицата този ден не е вписан в Конституцията. А би трябвало да присъства в сърцата на гражданите, иначе се обезсмисля като национален празник.
Какво е Трети март за нас, българите?
Трети март 1878 г. е датата на един прелиминарен (предварителен) военен договор между две империи – Османската и Руската. В турската история той е знак за една военна загуба. В руската – датата на временен военен успех, последван от провал на мечтите за контрол над Проливите и овладяването на Балканите. Ако се позовем на един стих от „Медният конник“ на Пушкин, това е и край на мечтанията за един важен „прозорец към Европа“, за да може Русия „с твърда нога да стъпи на морето“ (в случая – на Черно море).
За българите това е много важна стъпка към тяхната свобода. Но не е първата стъпка: първата е април 1876 г., когато България е озарена от пожарите на пловдивските и пазарджишките села – както от героизма на въстаналите, така и от страданията на невъстаналите, които обръщат европейското обществено мнение на своя страна. Именно това общобългарско страдание подготвя решенията на Цариградската конференция, а след отказа на Османската империя да се съобрази с тях се стига и до Освободителната война от 1877-1878 г. За това си освобождение българите са платили с жестоката цена на десетки хиляди жертви.
* * *
Ала политическата свобода никога не е безвъзмезден дар. Ако я нямаше Търновската конституция, ако ги нямаше първостроителите на държавата ни, нова България бързо щеше да се превърне в чужда губерния и да има съдбата на бившите съветски републики.
Затова се надявам в речите, които ще прозвучат днес, да се долавя тази тънка, но важна разлика между освобождението и свободата. Можеш да освободиш някого от едно иго с намерението да му наденеш друг хомот, но това не прави „освободения“ свободен човек. Свободата е състояние на духа, но и въпрос на политически суверенитет, който един народ си извоюва.
Ето откъде тръгват и всичките тези „руски приказки“ за българската неблагодарност. Разказват как един високопоставен чин в руската армия попитал Русенския митрополит Григорий, дошъл през 1878 г. в Сан-Стефано, следното: „Кажете, Ваше Високопреосвещенство, нима и българите ще се покажат тъй неблагодарни към нас, както се показаха румънците и сърбите?“.
Митрополитът му отговорил: „Българите ще бъдат такива към вас, каквито ги направите вий!“.
Още в края на 1878 г., както признава в мемоарите си генерал Паренсов, руските окупационни власти отделят от българските приходи един милиард рубли и връщат на руското държавно съкровище авансираните в началото на войната суми. Това прави впечатление, но се приема от българите като желание руско-българските отношения да започнат на чиста основа.
Само три години по-късно със съгласието и по волята на Русия е суспендирана Търновската конституция, разпуснато е Народното събрание и България на практика се управлява от руските генерали и казашки нагайки.
Тогава пред руската легация в София се събира протестиращо мнозинство, което пита: Искаме да знаем това: като ни тъпчат правата, дали е съгласна нашата Освободителка? Симеон Радев, летописецът на този исторически миг, предава и отговора на дипломатическия агент Михаил Хитрово: „Всичко, което става, е с нейно съгласие!“. За да няма вече илюзии.
След което затварят вестници, защото някой бил изрекъл думи на несъгласие с Русия. И свободната българска преса започва да излиза в Източна Румелия, която формално е под опеката на султана.
Стига се дотам българският вътрешен министър и руски генерал Ремлинген да публикува в българския Държавен вестник (бр. 88, 1881 г.) известие, че всеки, който критикува Русия или иска да прогони русите от България, ще бъде бит с камшик!
Всичко това са факти. Редно е да си го спомняме дори на Трети март. На деня, в който българите по традиция отдават почит на всички паднали за тяхната свобода. На русите, но и на многото украинци и румънци, на беларусите и финландците, на поляците и на всички останали.
Никой не оспорва приноса на Русия в освобождението на България през 1878 г. Това е факт, вписан в историята ни завинаги. Но очевидно е, че руснаците и българите по различен начин възприемат датата Трети март 1878 г.
Видяна от Москва, тази дата явно е ден, в който българите би трябвало да преклонят глава пред величието на Руската империя, повела война за тяхното освобождение. За руската държавност някога, а и днес при Путин Империята е всичко, а хората са треските на историята. За народ като българския, стъпил далеч по-здраво на земята, благодарността е насочена не към Империята, а към конкретни хора; така тя се съхранява от поколения и се пренася към техните потомци.
На балканския театър на бойните действия през 1877-1878 г. са изпратени около двеста и шестдесет хиляди воини от южните губернии Одеска и Херсонска, където поне половината от солдатите са украинци. Тези полкове са зле оборудвани, въоръжени със старо оръжие. И това ясно проличава в хода на войната, особено след неуспешната обсада на Плевен. Атаките на ген. Скобелев се измерват в живота на хиляди убити воини. Отрядът на ген. Гурко заедно с българското опълчение е изтласкан обратно към Балкана. Стара Загора е в пламъци (тридесет хиляди български жертви!). Оттук идва и огромното значение на сраженията при Шипка: ако елитните части на Сюлейман паша бяха стигнали Плевен, изходът от войната би бил друг, а катастрофата – неминуема.
Ето защо великата поема на Вазов „Опълченците на Шипка“ не е никакво преувеличение, а историческа истина. На българските опълченци руският цар е бил принуден „да повери войната, прохода и себе дори“. Без тяхната саможертва изходът от войната щеше да е различен, а Александър Втори би могъл да попадне дори в турски плен.
Неща, които уж знаем, а сякаш забравяме.
Историята губи смисъла си на жива памет, ако престане да има досег с истината. А тази истина, която е и наша национална памет, би трябвало да бъде съкровено опазена, каквито и имперски обиди или заплахи да се сипят по нас. Щом дори думата „подлоги“ (или „прихвостни“, въртиопашки) по наш адрес вече влиза в речника на руската дипломация.
Но и в това отношение цветистият език на руската посланичка Митрофанова далеч отстъпва на класика Леонид Андреев, позволил си през 1914 г. да заклейми българите с всички обидни думи, дошли му наум: хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървав танец на духовна нищета, коварни убийци, стадо овце и т. н.
Давам цитатите в превод на Иван Вазов, който въпреки обичта си към руския народ не се поколебава да отговори на писателя Леонид Андреев по следния начин: Преди да сме видели любовта ви, виждаме омразата ви.
Реакцията на дядо Вазов е пример за национално достойнство и отказ от традиционното ни „снишаване“.
Защото идва време, в което всяко ненаричане на нещата с истинските им имена е равносилно на отказ от българската свобода.
Източник: Култура.бг
