Мобилно меню

4.7938461538462 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (325 Votes)

K JanakievНе бих искал да предизвиквам никого във време на изпитание, но се чувствам длъжен да споделя тук някои мисли, които тревожиха съвестта ми през последните дни.

Не ви ли се струва, свещеноначалници, братя и сестри, православни християни (искам да се обърна първо именно към вас), че поне първоначалната ни реакция спрямо връхлетялото ни изпитание не бе съвсем мъдра? Как започнаха, нека си припомним, определени наши архиереи? С изявления: „Ние няма да затваряме храмовете“, „Богослуженията ще продължат да се извършват“, „Онези, които се притесняват (заявиха дори някои от тях), не са нищо друго освен маловерци“. И тези изявления, да припомня и това, прозвучаха в момент, преди десетина дни, когато никой нито беше поисквал, нито дори беше поставял въпроса за „затваряне на храмове“. Питам се: с това ли тъкмо трябваше да започне реакцията на Църквата ни към онова, което ни сполиташе? Тоест, не с израз на съчувствие, с призив за (християнска) солидарност, за милосърдие, с идеи и инициативи за помощ, а именно със заявления от типа на „ние няма да…“. Вместо с отваряне навън, вместо с послание от нас, християните, към всички, Църквата ни реагира като… затворена корпорация, като общество за самото себе си. Побърза да заяви отграничаването си от обществото. Вие, тоест „външните“, може да си затваряте училищата, театрите, библиотеките, впоследствие и магазините, ние обаче, различните от вас, ще живеем по нашите правила, защото сме… други. С какво? С това, че не сме „маловерци“, „неверници“, „страхливци“ (като вас). Не беше казано направо (с едно-две архиерейски изключения), но, нека признаем, прозвуча така. И прозвуча така именно, защото се започна с „отграничаването“: „Вие ще (затваряте), ние няма (да ви последваме)“.

Пак питам: защо трябваше да започнем по този начин? И ще дръзна да отговоря: защото у мнозина през последните години отслабна фундаменталният християнски рефлекс: тревогата за ближния, жертвоготовната солидарност, милостивата снизходителност, та дори – ведрото (подобаващо за вярващи в Христос) дружелюбие. Напротив: възра̀стна (у мнозина беше дори съзнателно „притопляно“) политическото по своята същност огражденчество. Ние, православните, започнахме да се самоизживяваме като обсадени от политически „врагове“ – от „секуларния свят“, от „перверзния либерализъм“, от „западния глобализъм“, от „заговорническия папизъм“ и от какво ли още не. Мнозина (които днес промениха позициите си) ще трябва да си признаят, че до най-първите дни на разразяването на бедствието бяха склонни да го обявяват за поредната „истерия на Запада“, да заклеймяват мерките за безопасност като дериват на „либералната (и тоталитарна) политкоректност“.

След това дойде краткотрайният период на – нека се изразя така – агресивния героизъм. Бедствието вече беше започнало, а мнозина (нека си признаят и това) заговориха: бойте се вие, взимайте си мерките вие, но ние, за разлика от вас, не се боим, не се тревожим, ние вярваме (в противоположност на вас)! Свидетелство за вяра ли беше – пак ще попитам – това агресивно геройство? Вяра ли беше в действителност или (горделиво) демонстриране на вяра, което съвсем не е едно и също? И ето: няма нищо чудно, че дойде реакцията. Защото обществото усети тази „корпоративност за самата себе си“ от страна на Църквата, усети това самообособяване на „ние“, различните и „гарантираните“, от вас, „негарантираните“. Нека се разберем: аз съвсем не казвам, че истерията на определени активисти на „дежурния секуларизъм“ и атеизъм е оправдана. Приказките, че „Църквата е (ни повече, ни по-малко) терористична организация“, която с „фундаменталистките си мании“ ставала основно гнездо на разпространение на заразата, безспорно са безумни и са движени от винаги готовите да се събудят бесове на безбожието. Аз казвам обаче, че те нямаше да се развихрят в такъв мащаб и крясъците им щяха да звучат днес далеч по-слабо и жалко, ако Църквата ни (ние, ние, братя и сестри, архиереи и миряни) бяхме започнали реакциите си по друг начин. Ако, както казах, бяхме започнали с „ние сме с вас (разтревожени, изплашени, немощни, дори – невярващи)“, „ние, именно защото вярваме, сме готови да помогнем“, „ние ще дадем“. И едва след това: „вратите на храмовете ни ще останат отворени, за да се молим в тях за всички и да оставим убежище за онези, които – срутили се, отчаяли се, объркали се – ще поискат да подирят тук, при нас, помощ. Храмовете ни в тези дни ще бъдат врата и прибежище именно за тях, понеже, замислете се, защо да осведомяваме цял свят, че ние, верните, оставаме в храма – нали и без това сме в него? Нали знаем (без да обясняваме с предизвикателен тон на света) що е Причастието? Това е християнският подход. Другото е (бе) гордост!

Слава Богу, част от архиереите ни постепенно промениха първоначалния тон и излязоха с послания вече далеч по-предпазливи, изпълнени с грижа, не с осъждане и презрение към „маловерците“. Само че това се случи с известно закъснение. И това всички трябва да признаем като наш грях.

Нека сега се обърна по-специално към „ревнителите“, които и до днес не могат да се успокоят в „ревността“ си. Държите, че не сте „маловерци“ и го обявявате гръмко. Добре. А убедени ли сте, че не сте такива? Знаете ли, че времената на изпитания са именно времена на проверка на вярата и е добре да се похвалите с нея, едва след като сте преминали през тях? Всъщност, за да бъда честен – аз въобще не съм сигурен, че онова, което демонстрирате, е именно „ревност към вярата“. Мисля, че в изминалите няколко години така силно „политизирахте“ тази вяра, че и днес ревнувате собствено не нея, а политическия хибрид, с който неусетно я подменихте. Самият факт, че зад вируса, зад извънредната ситуация, зад тревогите и до днес привиждате политически противници, че и самият вирус стилизирате като политически противник, го показва. Нека споделя, че миналата неделя (излизайки впрочем от литургия) самият аз се сблъсках с типичен пример за онова, за което говоря. На павилиончето, пред което се наредих, за да си купя кафе, имаше опашка от пет-шест души. Най-отпред, току-що напазарували си, все още стояха двамина от „ревнителския“ тип (симптоматично е, че опитното око вече може да ги различи и физиогномически). Един човек от края на опашката кротко призова да застанем на разстояние един от друг, „за да не създадем проблеми на продавача“. И ето, двамината тутакси избухнаха: „Стига с тия ваши страхове, бе! Масоните и американците ви наплашиха с тоя коронавирус и вие се побъркахте! Не смеете да стоите един до друг, а на Църква не ходите! Защо не ходите? Там е спасението, не в маските и дезинфектантите!“.

Няма особено значение как реагирах аз, но вижте симптоматиката. Коронавирусът за този тип „православни“ е неразделим от политическите „вируси“, с които те са в отколешна война: масоните, американците… Пропуснаха да добавят „либералите“, „русофобите“, „папата“. Защото вярата, която демонстрират (няма да го премълча), отдавна не е тъкмо Православието, а именно един синтез на анти- (американизъм, либерализъм, папизъм). Едно маскирано като „духовност“ русофилство и въобще изтоко-филство (напоследък започнаха да харесват и езически Китай).

Нямаше как да не се попитам (макар че трябвашенай-напред да се попитат те, ревнителите): как отзвуча това агресивно „изповедничество“ сред останалите, озовали се на онова място? Дали следващата неделя те щяха да се запътят към отворения храм, за да се преборят с презрения си корона-либерализъм (а може би и „несъзнаван папизъм“)?

Попитах се и за това: дали тази демонстрация на вяра у „ревнителите“ беше и… вяра? Можеха ли да знаят те дали е вяра? Кога я бяха изпитали? Бяха млади и никога, виждаше се, не бяха рискували: работно място, кариера и т. н., както онези, отивали всяка неделя на Църква по времето на комунизма. Бяха здрави (сигурно и близките им) и откъде тогава можеха да знаят дали не биха се срутили, ако вирусът би застигнал някой от децата им или братята им. Дали тогава не биха – дори – похулили Бога? Защото, ето това трябваше да им кажа миналата неделя: самият първовърховен апостол Петър, който в навечерието на Страстите Христови извикал „Душата си за Тебе ще положа“ (Иоан 13:37), разбрал колко е вярата му едва на другата заран, когато… три пъти се бил отрекъл от Господа.

Поради което сетне, след Възкресението, на Генисаретското езеро, на питането на Христос „Любиш ли ме?“, вече отвърнал със смиреното „Господи, Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че Те обичам“ (Иоан 21:17). Ти, сиреч, знаеш, не аз

* За първи път този текст е публикуван в портал „Култура“ – тук (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6xddw 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики