Разговор на Димитър Спасов с епископ Иларион Алфеев
Как бихте коментирали популярното мнение, че Равенската декларация е стъпка към подписването на нова уния. В едно интервю вие критикувате предимно тази част от документа, в която статутът на Константинополската патриаршия в рамките на Източната църква е сравнен със статута на Рим по отношение на Западната църква. Означава ли това, че приемате първенството на Рим, както това е формулирано в Декларацията (параграфи 42 и 44)[1]?
За съжаление нямах възможността да участвам в доработването на параграфи 42 и 44, обсъждани в Смесената международна комисия за богословски диалог между Православната и Католическата църква, както и да изкажа мнението си по текстовете на тези параграфи. Не бих искал в момента да споделям личното си мнение по въпроса, тъй като Декларацията от Равена предстои да бъде проучена от Синодалната богословска комисия към Московската патриаршия. Комисията ще изготви доклад, който ще представи пред православната общност официалната позиция на нашата Църква по този документ.
Не знам дали за документа от Равена може да се говори като за стъпка към подписването на нова уния. Аз обаче мисля, че сам по себе си стремежът максимално да бъдат сближени двата еклесиологични модела – източният и западният – крие в себе си сериозна опасност. Документът не прави ясно разграничение между тези два модела – напротив, при неговото четене, особена в частта, посветена на властта на универсално равнище, се прокрадва намерението на неговите автори да приближат източния църковен модел към западния, като изкуствено бъде подсилено първенството на Константинополския патриарх.
Моделът на устройство на Православната църква радикално се различава от модела, по който е устроена Католическата църква. В нашата Църква няма и никога не са съществували централизирани административни структури, които да имат права по отношение на цялата Православна църква. Според нашето разбиране Константинополският патриарх се ползва единствено с първенство по чест – първенство, което се утвърждава едва след разрива между Рим и Константинопол през 1054 г. През 60-те години на ХХ век това първенство е подсилено, след като Константинополският патриарх, като пръв сред равни, получава определени координиращи функции по отношение на събития и срещи, в които е необходимо Православната църква да участва в своята пълнота.
Днес в изказванията на някои официални представители на Константинопол и по-конкретно на Пергамския митрополит Йоан (Зизиулас) се прокрадва намерението първенството по чест да бъде заменено с примата на реалната власт. По този начин Константинополският патриарх се стреми да се превърне в център на реалната административна власт на православния Изток, по подобие на Римския папа и неговия апарат, които се явяват реален административен център на Католическата църква. Православно-католическият диалог е особено подходящ формат за изработването и прокарването на този нов модел.
Московската патриаршия не може да приеме такава постановка на въпроса и ще настоява да бъде запазен моделът на църковно устройство, наложил се през вековете. Всяка автокефална Църква трябва да съхрани своята реална, а не само номинална автокефална власт, тъй като тя не може да приеме подчинено положение спрямо друга автокефална Църква.
Според вас къде трябва да се търсят причините за противоречията между Москва и Константинопол и какви са перспективите за тяхното разрешаване?
Корените на противоречията трябва да бъдат търсени в стремежа на Константинополската патриаршия да разшири своето първенство за сметка на другите Църкви и преди всичко в претенцията на Константинопол за юрисдикция върху т.нар. „диаспора“. Както е известно, тези претенции се основават на разширеното тълкуване на 28-ото правило на Халкидонския събор[2], макар да не могат да бъдат обосновани, ако се придържаме към буквалното тълкуване на това правило. Ние не смятаме, че всички територии, намиращи се извън границите на традиционните православни държави, могат да бъдат определени като „варварски земи“, поради което да трябва да приемат юрисдикцията на Константинопол.
За пръв път доктрината за изключителните права на Константинополския патриарх върху „диаспората“ е формулирана от патриарх Мелетий (Метаксакис)[3] през 20-те години на ХХ век. Оттогава тази доктрина ляга в основата на политиката на Константинопол спрямо другите поместни Църкви, които имат население извън традиционните си територии и по-конкретно по отношение на Руската църква. Тази доктрина ни предлага да ограничим пастирската си дейност само в границите на държавата, която присъства и в названието на нашата църква – по този начин руската Църква трябва да присъства само в Русия, румънската в Румъния, а българската – в България, и т.н. Според тази доктрина всички руснаци или българи, които живеят извън пределите на своята страна, трябва да бъдат под духовната опека на Константинополската патриаршия, а всички храмове и църковно имущество в диаспората трябва да принадлежат на Константинопол. Съмнявам се, че руската или българската Църква някога ще приемат тази доктрина.
Неотдавна представителите на Московската патриаршия нарекоха „голям позор за православието“ факта, че в момента не съществува работещ механизъм за редовни срещи между представителите на поместните Църкви, на които да се обсъждат важни въпроси или постоянно възникващите проблеми. Неспособността да се решават вътрешноконфесионалните, междуцърковните проблеми симптом на каква криза е? Къде виждате изхода от тази ситуация?
Изходът от ситуацията е в създаването на такъв механизъм. Но всеки път, когато се постави въпросът за създаване на подобен механизъм за диалог между Православните църкви, на преден план веднага изскача проблемът за първенството. Ако такъв междуправославен орган бъде създаден, веднага ще се издигне искането той да бъде председателстван от йерарх от Константинополската патриаршия, което крие опасност този механизъм да се превърне в средство за прокарване на интересите на Константинопол. Това вече се е случвало неколкократно в миналото, когато са били създавани механизми за сътрудничество и взаимодействие между Православните църкви.
Преди няколко десетилетия архиепископ Василий (Кривошеин) предложи да бъде създаден междуправославен синод, в който председателството на ротационен принцип да преминава от една към друга поместна Църква. Това би бил един наистина „демократичен“ механизъм. Константинополската патриаршия обаче никога не е давала съгласието си за създаването на такъв механизъм.
Това беше и същинската причина да се прекрати процесът на подготовка на Всеправославен събор, който започна през 60-те години. В момента на всички е ясно, че свикването на такъв събор няма да доведе до единомислие, а напротив – само ще задълбочи съществуващите противоречия. Наистина е позор, че не съществува Всеправославен събор или друг ефективен механизъм за междуправославно взаимодействие. Но кой носи отговорността за този позор?
Коя според вас е най-ефективната противоотрова срещу национализма и етнофилетизма?
Всяка Църква да се занимава с обгрижването на своето паство и да не претендира за паството на другата Църква. Най-доброто лекарство е на междуправославно равнище строго да бъде спазван принципът за каноничната територия. В тези страни, където по силата на историческите обстоятелства се е наложило съществуването на няколко православни юрисдикции, те трябва да съществуват в братска любов.
През последните години икуменическият диалог и Световният съвет на църквите често се определят като крах на „романтичния“следвоенен икуменизъм. Според вас какви трябва да са целите на икуменическия диалог през ХХІ век? Кой е основният партньор на Православната църква в този процес?
Вече дванадесет години аз съм участник в официалния или „романтичния“ икуменизъм, но честно казано, не изпитвам никакви романтични чувства при участието си в този процес. Напротив, виждам тенденция към все по-голямо задълбочаване на противоречията между Църквите на преданието и тези християнски общини, поели по пътя на ревизията на християнското догматическо и нравствено учение. На страната на традиционното християнство застават православните и католиците, а либералната тенденция е представена от много протестантски общини на запад и на север.
Близък съм до мнението, че романтичният икуменизъм, представен от ССЦ, КЕЦ[4] и други подобни междухристиянски организации, фактически е изживял времето си, макар и да е възможно да просъществува още няколко десетилетия. Считам, че по-успешни могат да бъдат двустранните стратегически партньорства или алианси, както ги наричам. Такъв алианс може да бъде сключен между Католическата и Православната църква. Не уния, не административно сливане, не вероучителен компромис, а именно стратегическо партньорство.
Какво по-конкретно имам пред вид? Първо, трябва да разберем, че ние – православни и католици, вече не сме съперници, а съюзници. Времето на съперничеството трябва веднъж завинаги да отиде в миналото. Наличието на такова разбиране означава и отказ от всякакъв вид прозелитизъм.
Второ, и Православната, и Католическата църква са църкви на традицията в смисъл, че те се стараят да защитят вероучителното Предание на Древната църква (макар и по отделни въпроси разбирането за това Предание да се различава), както и традиционното християнско възприятие за нравствеността. Йерархията както на едната, така и на другата Църква притежава апостолска приемственост, и двете признават църковните тайнства. Двете Църкви имат сходно нравствено учение, почти идентична социална доктрина, оценките им за съвременните предизвикателства пред християнството са изключително близки. Тогава защо да не обединим усилията си и да не създадем единен фронт?
Този общ фронт е необходим не само за да можем съвместно да се противопоставим на общите ни предизвикателства, като войнстващия секуларизъм, атеизма, агностицизма, ислямския фундаментализъм и др. Този единен фронт ни е необходим преди всичко, за да защитим самото традиционно християнство. Общите ни действия са необходими и за да водим по-успешен диалог със същите тези секуларизирани общества, с исляма, а и с другите световни религии.
Защо включвам основно православните и католиците сред членовете на този хипотетичен алианс? Защото много протестанти са поели по пътя на толкова радикалната ревизия на християнското Предание, че те вече не се отъждествяват с християнството, основано на следването на евангелията, на учението на вселенските събори и на отците на Църквата. Те създават някаква олекотена форма на християнството, в което отсъстват апостолското приемство, Тайнствата и систематичното догматично учение, и което е не по-малко важно – те не чувстват необходимостта да следват християнската нравствена норма. Това, което в течение на векове е било считано за тежък грях, в тези общини не само не се възприема като грях, а понякога дори се пропагандира.
Когато една или друга християнска община започне ревизия на богословското или нравственото учение на християнството с цел да го „осъвремени“ или да го направи „политически коректно“, то поема по най-прекия път към духовната гибел. Вътрешно опустошеното християнство няма да бъде способно да се противопостави на съвременните предизвикателства. Християните са силни само тогава, когато следват заветите на Христос, а не когато градят живота си въз основа на законите на секуларизирания свят.
Високопоставени чиновници от Европейския съюз и официални документи на съюза все по-често и все по-демонстративно се отказват от християнските корени на европейската цивилизация. От друга страна, вече три държави с преобладаващо православно население са членки на Европейския съюз, а в далечна перспектива може да се говори за присъединяването и на Сърбия, Черна гора и Македония. Как оценявате този факт – като възможност за свидетелство на православието или по-скоро като фина, но постоянно растяща опасност за засилване на секуларните и либерални тенденции в тези православни църкви?
Европа в момента се намира в ситуация, наричана от някои християнофобия (по аналогия с ислямофобията). Неотдавна, на 24 януари 2008 г., посочих съществуването на тази опасна тенденция пред председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и изразих надеждата на нея да бъде обърнато необходимото внимание при дебатите в европейските институции. Дискусия върху християнофобията се проведе на 5 декември 2007 г. и в британския парламент, където бяха изнесени редица случаи на пряка или косвена маргинализация на християнството.
Християнофобията в Европа съществува в най-различни форми. По силата на „политическата коректност“, която отдавна се е превърнала в официална идеология на Европейския съюз, се счита за недопустимо публичен политик открито да заяви своите религиозни убеждения. Християнските символи се изхвърлят от публичната сфера, а религиозните идеи – от системата на средното и висшето образование. Във Великобритания, както посочиха участниците в тази дискусия, става все по-трудно да си купиш коледна картичка – те се продават в магазините и пощите, но не се намират на видно място и човек може да си ги купи само ако ги поиска специално.
Постоянно ни внушават, че християнството трябва да напусне публичната сфера, за да не бъдат обиждани мюсюлманите и последователите на другите религии. Затова коледните картички се крият от купувачите, а на работещите в Британските авиолинии се препоръчва да прикриват или свалят кръстчетата от вратовете си. Общинският съвет в Оксфорд обаче гласува на мюезините да бъде разрешено два пъти дневно чрез високоговорители да огласяват университетския град с призиви за намаз. Нима това не е двоен стандарт? Аз не съм срещал мюсюлманин, който е против християните да празнуват Рождество и да си разменят поздравления за Коледа. Всъщност ни плашат един с друг, плашат християните с мюсюлманите, а мюсюлманите – с християните, опитват се взаимно да ни противопоставят, за да може накрая да победи войнстващият секуларизъм и атеизъм.
Общият знаменател на всички световни религии обаче не е атеизмът. Никога в историята войнстващият атеизъм не е спомогнал за мирното и хармонично съжителство на хората, които изповядват различни гледни точки към света. В Съветския съюз също сваляха кръстовете от вратовете на учениците – в името на тържеството на идеите на хуманизма. Аз самият бях такъв ученик и добре си спомням това време. Би било много жалко, ако диктатурата на „политическата коректност“ доведе до същите идеологически последици, до които доведе диктатурата на войнстващия атеизъм в Съветския съюз.
В тези условия свидетелството на Православната църква, която защитава многовековна традиция и има опит в устояването на най-тежки религиозни гонения, добива особен смисъл, а влизането на православни държави в Европейския съюз открива нови възможности.
Както често подчертавам, нашият спор със секуларистите, хуманистите, атеистите и агностиците не е богословски. Той е антропологически. Темата на този спор не е дали Бог съществува. Спорът е по въпроса какви нравствени ценности трябва да залегнат в основата на битието на съвременния човек. Като проповядват постоянно либерални „ценности“, като свободната любов, аборта, „правото на смърт“ (евтаназията), безбожниците подриват самите основи на човешкото битие и водят човечеството към гибел. Обратно – Православната църква не спира и няма да спре да защитава традиционните ценности, като семейството, раждането на деца, съпружеската вярност, правото на живот.
Как бихте характеризирали отношенията между Църква и държава в Русия в момента – като симфония, цезаропапизъм или нещо друго?
Отношенията между Църквата и държавата в съвременна Русия се основават на принципа на ненамесата в делата на другата страна, като същевременно се търсят възможности за сътрудничество и взаимодействие в най-различни области. Държавата не контролира живота на Църквата, както това беше в съветско време, Църквата не е придатък към държавния апарат, както е било по време на „синодалния период“ (1700–1917 г.). От своя страна Църквата не се намесва в политиката в смисъл, че не поддържа определена политическа партия и не участва в политическите борби.
Съществуват обаче редица проблеми, в чието решаване Църква и държава могат да си взаимодействат. Един от тези проблеми е демографската криза, причините за която са както духовни, така и икономически. Църквата може и е длъжна да призовава хората да се придържат в своя живот към традиционните ценности, най-важната от които е отглеждането на деца. Държавата обаче трябва да осигури необходимата подкрепа за раждането на деца и като цяло за майчинството и така да се създадат условия, при които раждането е икономически изгодно и престижно за родителите. Само със съвместните усилия на държавата и Църквата може да се предотврати настоящата демографска катастрофа, която заплашва да изтрие Русия от картата на света.
Принципът на взаимодействие и сътрудничество между Църква и държава въз основа на ненамеса в делата на другата е отразен и в Основите на социалната концепция – документ, приет от Архиерейския събор на Руската църква през 2000 г. В този документ, между другото, се говори и за това, че ако държавата призовава християнина към действия, които противоречат на неговите религиозни убеждения, Църквата има право да призове вярващите към гражданско неподчинение. Подобно изявление, взето на такова високо равнище, няма аналог в историята на Православната църква.
[1] Параграф 42. Съборността на вселенско ниво, упражнявана от Вселенските събори, включва активната роля на Римския епископ като пръв сред епископите на водещите катедри в рамките на консенсуса на събраните епископи. Въпреки че Римският епископ не е свиквал Вселенските събори от ранните векове и никога не ги е председателствал лично, той е бил тясно обвързан с процеса на приемане на съборните решения.
Параграф 44. В историята на Изтока и Запада най-малкото до десети век поредица от правомощия е била признавана – винаги в контекста на съборността според условията на времето – на първия (πρότος) или главата (κεφάλη) на всяко установено църковно ниво: на местно ниво – на епископа, като пръв в своята епархия по отношение на неговите презвитери и народ; на регионално ниво – на първия във всяка митрополия по отношение на епископите от неговата област и на първия във всяка от петте патриаршии по отношение на митрополитите; и на вселенско ниво – на Римския епископ, като пръв сред патриарсите. Това разграничаване на нивата не намалява сакраменталното равенство на всеки епископ или католичността на всяка местна Църква.
[2] 28-о правило на ІV вселенски събор в Халкидон (451 г.) приравнява статута на епископа на Новия Рим (Константинопол) към статута на епископа на старата столица на империята. Правилото също така дава административни права на Константинопол над Понтийския, Азиатския и Тракийския диоцези, както и върху земите на варварите. Въз основа на това правило Вселенският патриарх аргументира претенциите си за юрисдикция над всички територии извън традиционните православни държави. Това е каноничната причина Вселенската патриаршия да не признава автокефалния статут на Православната църква на Америка.
[3] Мелетий Метаксакис (1871–1935) – гръцки духовник, архиепископ на Атина (1918–1920 г.), Вселенски патриарх (1921–1923 г.), папа и патриарх на Александрия (1926–1935 г.). Участието му в политическите борби в Гърция и подкрепата му за министър-председателя Венизелос срещу гръцкия крал Константин довежда отначало до избирането му за архиепископ на Атина, а след това и до неговото оттегляне от този пост. В периода 1920–1921 г. е политически емигрант в САЩ, където организира гръцкия православен диоцез в Северна Америка. Един от първите му актове след избирането му за Вселенски патриарх е налагането на властта на Константинопол върху този диоцез.
[4] КЕЦ (Конференция на европейските църкви) – икуменическа организация, създадена през 1959 г., в която участват представители на протестантски, православни, англиканската и старокатолическата църкви. Организацията има представителства в Женева, Брюксел и Страсбург.
Справка: Епископ Иларион (Алфеев) е сред най-известните съвременни руски богослови и църковни дипломати. Роден е през 1966 г. в Москва. Учи цигулка и композиция в средно музикално училище, постъпва в композиторския факултет на Московската държавна консерватория, но по собствено желание прекъсва следването си и постъпва като послушник в манастир, по-късно завършва московската Духовна академия. Ръкоположен за епископ на 14 януари 2002 г., определен е за глава на представителството на Руската православна църква в европейските международни организации. През 2003 г. е назначен за епископ на Виена и Австрия. Участник в Смесената международна комисия за богословски диалог между Католическата и Православната църква. Доктор по богословие на Московската духовна академия и доктор по философия на Оксфордския университет, автор на повече от 500 публикации, включително на монографии по патристика, догматическо богословие и църковна история. Автор на редица музикални произведения, сред които Божествена литургия, Всенощно бдение, Рождественска оратория и др.
Интервюто е дадено за списание "Християнство и култура", бр.26 /март 2008/. То бе широко отразено в руската и гръцката църковна преса.
