Викат му "дядо попе". Има всички характеристики на свещеник - ръкоположен е в българската църква от сегашния Неврокопски митрополит Натанаил и служи под вещото и всеблаго наставничество и духовна закрила на Негово Светейшество Българския патриарх Максим. В добавка притежава още толкова качества на интересен човек, който води нормален живот като всички нас - с всичките проблеми и радости. В навечерието на Коледа ви представям отец Александър от храм "Св. Петка" в софийския кв. "Орландовци".
Не бързайте да свързвате мястото с гробищата, става дума за млад (38 г.), духовен, витален и с чувство за хумор човек. С еднакъв ентусиазъм катери планини и чете молитви. Житието му надхвърля представите за дядо поп поради многобройните му и разнообразни странични интереси и занимания. Те включват свирене на пиано в детството, средно образование в 35-а руска гимназия, работа в завод "Електроника", планинарство, кратко следване на инженерна физика в СУ "Св. Климент Охридски", рязък преход към богословието (веднага след 10 ноември 1989 г.), курсове по безмоторно летене и парашутизъм, упражнения по гръцко осмогласно пеене, работа като дърводелец, в автосервиз и в "Черната котка" като пазач, питкар (?!) и помощник-готвач, почти 15 години служба като енорийски свещеник, неугасваща страст към моторите ("Техниката ми е в кръвта"), операция от дискова херния, специализиране в поставяне на фаянс, довършително строителство и ВиК, брак и 16-годишен син Александър. Амин, както се казва.
Бел. Двери.бг: И преди амина - развод скоро след брака! Така че става дума за един разведен свещеник, колкото и добри качества да има иначе!
Избор и надежди
На срещата ни отец Александър идва премръзнал от гробищата. Такава му е работата - зимата работи на температури под нулата, защото дори в църквата е страшен студ. По нищо не личи обаче това да го притеснява, даже непрекъснато пуска шегички. Очевидно е, че владее пространството между иконите. Заради фотографа ни, който иска да го снима до камбаната, се съгласява да се изкачи по възтясна вита дървена стълба, водеща до камбанарията, и да се провре през тясна капандура, която не е отваряна поне от 20 години. Упражнението отнема поне половин час, а свещеникът слиза целият в прах, но усмихнат. Върху камбанарията на "Св. Петка" се мъдри невероятно щъркелово гнездо и това е толкова симпатично, че църквичката прилича на оазис във все по-неприятния ни град. Щъркелите определено са улучили мястото.
Чудя се какво може да накара бъдещ физик да се преориентира към Духовната академия и получавам следния отговор: потребността да е част от едно идеалистично общество и независимост от материалното. Това, разбира се, е съчетано с доста младежки идеализъм, тъй като очевидно отдавна е разбрал, че духовното и материалното са неразривно свързани. Въпреки това надеждата, че светът ще стане по-добър, не е умряла: "Бог ще бъде милостив".
Зовът на ДНК-то
Семейният кръг също повлиял на това решение - възпитали са го учителка и професор по пиано в музикалната академия. Има и далечни роднини свещеници в Русия. Дядо му по майчина линия, руснак, бил военен летец. Бил силно религиозен и по тази причина го изключвали два пъти от комунистическата партия. Внукът започнал да мисли за богословие още от гимназиалните години, но по времето на социализма обучението за духовник не било лесна работа. Затова падането на комунизма го заварило като студент по физика, който вече бил осъзнал, че това не му е интересно. Колебанието му между възможността за емиграция на Запад и кандидатстването в Духовната академия било кратко - избрал второто. Шегува се, че го дължи на учителката си по немски език, която попречила на заминаването му, като не му писала шестица в дипломата.
През 1990 г. решил, че на всяка цена ще стане богослов. Кандидатстудентските изпити за Духовната академия впрочем са впечатляващи: история на Стария и Новия завет, православен катехизис, църковнославянски език и четене и източно църковно пеене. И въпреки че са достойни за висшисти, не се е чуло кандидатите да мрънкат, че трябва много да учат (за разлика от връстниците им, атакуващи "мирските" специалности).
По това време ректор бил дядо Неофит. Той благословил да бъдат приети в академията абсолютно всички кандидати - 250 души. Половината от тях били жени - нещо, което не се било случвало от далечната 1953 г. Сред кандидатите имало дори психично болни, но те отпаднали още първата година. От 56 изпита за десетте семестъра 20 са свързани с музиката, разказва Сашо. Уверявам се с ушите си, че пее отлично - в 9.30 ч. сутринта в църквата го чака жена, за да й прочете молитва за здраве. Заема се с това незабавно.
Човешко и божествено
Първата му енория е Долни Лозен - там е свещеник от 1993 до 1996 г. В същото време не спира да го влече техниката, авиацията, моторите и "всичко, което е изобретил блестящият немски ум". На въпроса ми чел ли е "Война и мир" (някак си го свързвам с персонажите на Лев Толстой) отговаря, че е прочел само няколко страници, но за сметка на това скачал с парашут, докато не му открили късогледство.
От 1996 г. досега е в орландовската църква. Спокойствието на този нетипичен вече софийски квартал заради липсата на блокове и на онова кошмарно строителство, което ни е затиснало отвсякъде, е огромно предимство, ако се остави настрана материалното измерение на работата като свещеник в отдалечена църква. Посещенията са в пъти по-малко от централните храмове, но затова пък усещането в такъв тип църква сякаш е по-автентично. Чувството, че можеш да останеш сам пред старинния олтар, е наистина прекрасно (вероятно 15-те хиляди енориаши го знаят и затова не си пречат).
Както можете да се досетите, отец Александър общува предимно с миряни, "защото има какво да се извлече от това общение". Според него духовници са най-вече монасите в манастирите, тъй като са далече от житейските материални проблеми. Илюстрира го с история за разговор между двама отци на гробищата:
- Колега, каква работа имаш? - попитал единият.
- Ние не сме колеги, ние сме събратя - отговорил другият.
- Събратя ще бъдем, ако станем монаси - възразил първият, - сега сме свещеници.
Като става дума за материалното, разговорът пак тръгва към страничните му професии, които е упражнявал в свободното време. Отец Александър скромно обобщава, че се е занимавал с все благочестиви дейности по подобие на апостол Павел, който шиел палатки и служел в църквата едновременно.
Битието обаче не прощава и на него - наложило му се да продаде любимата си вещ - мотора, за да успее да ремонтира къщата си. Жертвите обаче са същността на християнството, мисля си, докато го гледам с каква радост позира до мотор на свой приятел. Способността да се разделяш с материалното, сякаш събличаш дреха, е рядко умение в днешно време. Трябва ли всички да минем през богословския факултет, за да се научим да го правим?
Който трупа знания, трупа печал
Българският народ е в едно изпитание на вярата. В такова обаче е целият православен свят, като изключим Гърция и Йерусалим. Християнските добродетели изчезват, заминават си със старите хора. Младите не се възпитават в православната вяра. Църквата е в някаква степен пасивна, семейството - също. Състоянието на икономиката също влияе" - очертава кръга Сашо. Според него би било полезно да се учи вероучение в училище, история на Църквата, житията на светците, които са били хора като нас.
"Изкушенията не се променят", казва. И продължава: "На човек никога не му стига това, което има. Винаги се стреми към презадоволяване." Затова камилата не може да мине през иглени уши...
"Свикнали сме да търсим оправданието, причините в околния свят, а не в себе си", продължава проповедта. Ден по-късно изследване на Европейската комисия обобщава същия извод за българите - недоволство от всичко с изключение на собствената личност и постъпки.
"Не е страшно, че хората грешат, а че повтарят грешките си", допълва отецът. Какво по-подходящо време в годината от Коледа да си дадем сметка за това. Свещите, замъглените прозорци, мракът навън, топлината вътре, миризмата на тамян - да си признаем, че на всяка Коледа си обещаваме, че вече ще бъдем по-добри. За това обаче няма съдник на земята.
"Всеки сам си носи кръста", казва с усмивка отец Александър.
На срещата ни отец Александър идва премръзнал от гробищата. Такава му е работата - зимата работи на температури под нулата, защото дори в църквата е страшен студ. По нищо не личи обаче това да го притеснява, даже непрекъснато пуска шегички. Очевидно е, че владее пространството между иконите. Заради фотографа ни, който иска да го снима до камбаната, се съгласява да се изкачи по възтясна вита дървена стълба, водеща до камбанарията, и да се провре през тясна капандура, която не е отваряна поне от 20 години. Упражнението отнема поне половин час, а свещеникът слиза целият в прах, но усмихнат. Върху камбанарията на "Св. Петка" се мъдри невероятно щъркелово гнездо и това е толкова симпатично, че църквичката прилича на оазис във все по-неприятния ни град. Щъркелите определено са улучили мястото.
Чудя се какво може да накара бъдещ физик да се преориентира към Духовната академия и получавам следния отговор: потребността да е част от едно идеалистично общество и независимост от материалното. Това, разбира се, е съчетано с доста младежки идеализъм, тъй като очевидно отдавна е разбрал, че духовното и материалното са неразривно свързани. Въпреки това надеждата, че светът ще стане по-добър, не е умряла: "Бог ще бъде милостив".
Зовът на ДНК-то
Семейният кръг също повлиял на това решение - възпитали са го учителка и професор по пиано в музикалната академия. Има и далечни роднини свещеници в Русия. Дядо му по майчина линия, руснак, бил военен летец. Бил силно религиозен и по тази причина го изключвали два пъти от комунистическата партия. Внукът започнал да мисли за богословие още от гимназиалните години, но по времето на социализма обучението за духовник не било лесна работа. Затова падането на комунизма го заварило като студент по физика, който вече бил осъзнал, че това не му е интересно. Колебанието му между възможността за емиграция на Запад и кандидатстването в Духовната академия било кратко - избрал второто. Шегува се, че го дължи на учителката си по немски език, която попречила на заминаването му, като не му писала шестица в дипломата.
През 1990 г. решил, че на всяка цена ще стане богослов. Кандидатстудентските изпити за Духовната академия впрочем са впечатляващи: история на Стария и Новия завет, православен катехизис, църковнославянски език и четене и източно църковно пеене. И въпреки че са достойни за висшисти, не се е чуло кандидатите да мрънкат, че трябва много да учат (за разлика от връстниците им, атакуващи "мирските" специалности).
По това време ректор бил дядо Неофит. Той благословил да бъдат приети в академията абсолютно всички кандидати - 250 души. Половината от тях били жени - нещо, което не се било случвало от далечната 1953 г. Сред кандидатите имало дори психично болни, но те отпаднали още първата година. От 56 изпита за десетте семестъра 20 са свързани с музиката, разказва Сашо. Уверявам се с ушите си, че пее отлично - в 9.30 ч. сутринта в църквата го чака жена, за да й прочете молитва за здраве. Заема се с това незабавно.
Човешко и божествено
Първата му енория е Долни Лозен - там е свещеник от 1993 до 1996 г. В същото време не спира да го влече техниката, авиацията, моторите и "всичко, което е изобретил блестящият немски ум". На въпроса ми чел ли е "Война и мир" (някак си го свързвам с персонажите на Лев Толстой) отговаря, че е прочел само няколко страници, но за сметка на това скачал с парашут, докато не му открили късогледство.
От 1996 г. досега е в орландовската църква. Спокойствието на този нетипичен вече софийски квартал заради липсата на блокове и на онова кошмарно строителство, което ни е затиснало отвсякъде, е огромно предимство, ако се остави настрана материалното измерение на работата като свещеник в отдалечена църква. Посещенията са в пъти по-малко от централните храмове, но затова пък усещането в такъв тип църква сякаш е по-автентично. Чувството, че можеш да останеш сам пред старинния олтар, е наистина прекрасно (вероятно 15-те хиляди енориаши го знаят и затова не си пречат).
Както можете да се досетите, отец Александър общува предимно с миряни, "защото има какво да се извлече от това общение". Според него духовници са най-вече монасите в манастирите, тъй като са далече от житейските материални проблеми. Илюстрира го с история за разговор между двама отци на гробищата:
- Колега, каква работа имаш? - попитал единият.
- Ние не сме колеги, ние сме събратя - отговорил другият.
- Събратя ще бъдем, ако станем монаси - възразил първият, - сега сме свещеници.
Като става дума за материалното, разговорът пак тръгва към страничните му професии, които е упражнявал в свободното време. Отец Александър скромно обобщава, че се е занимавал с все благочестиви дейности по подобие на апостол Павел, който шиел палатки и служел в църквата едновременно.
Битието обаче не прощава и на него - наложило му се да продаде любимата си вещ - мотора, за да успее да ремонтира къщата си. Жертвите обаче са същността на християнството, мисля си, докато го гледам с каква радост позира до мотор на свой приятел. Способността да се разделяш с материалното, сякаш събличаш дреха, е рядко умение в днешно време. Трябва ли всички да минем през богословския факултет, за да се научим да го правим?
Който трупа знания, трупа печал
Българският народ е в едно изпитание на вярата. В такова обаче е целият православен свят, като изключим Гърция и Йерусалим. Християнските добродетели изчезват, заминават си със старите хора. Младите не се възпитават в православната вяра. Църквата е в някаква степен пасивна, семейството - също. Състоянието на икономиката също влияе" - очертава кръга Сашо. Според него би било полезно да се учи вероучение в училище, история на Църквата, житията на светците, които са били хора като нас.
"Изкушенията не се променят", казва. И продължава: "На човек никога не му стига това, което има. Винаги се стреми към презадоволяване." Затова камилата не може да мине през иглени уши...
"Свикнали сме да търсим оправданието, причините в околния свят, а не в себе си", продължава проповедта. Ден по-късно изследване на Европейската комисия обобщава същия извод за българите - недоволство от всичко с изключение на собствената личност и постъпки.
"Не е страшно, че хората грешат, а че повтарят грешките си", допълва отецът. Какво по-подходящо време в годината от Коледа да си дадем сметка за това. Свещите, замъглените прозорци, мракът навън, топлината вътре, миризмата на тамян - да си признаем, че на всяка Коледа си обещаваме, че вече ще бъдем по-добри. За това обаче няма съдник на земята.
"Всеки сам си носи кръста", казва с усмивка отец Александър.
