Не зная защо станах от масата, протътрих тихо стъпала до вратата и напуснах монашеската вечеря. Благослових брата монах, смазал резетата не се чу ни изскърцване, ни изтракване. И на прага се обърнах, та ги погледнах тия сведени над пръстените купи монашески глави, с бели и черни коси, едва осветени от жълтото сияние на свещите. И чух тихото преживяне на стотици пълни уста, като шумолене на копринени буби в черничева шума. Само от края, където седеше игуменът, чух подрънкване на метал, той, клетникът, ядеше от злато и сребро, Бог да се смили над грешната му душа. Не погледнах надясно, където седеше той, с черната превръзка върху очите, загледан в мрака, който чака всички нас. Чул е и е различил колебливите ми стъпки.
Мразех тази манастирска хранилница не заради омазнената изпосечена маса, а заради подземието, което лежеше под плочите є. Там беше костницата на манастира, огромна пещера, издълбана кой знае от кого и кой знае кога, в която се погребваха монасите. Но малко лежаха те в земята, само костите на игумените тлееха под каменните похлупаци, защото след три години изравяхме скелетите на монасите и ги сипехме зад зид в дъното. В яма, пълна вече до ръба си с кости и черепи. Когато ги варяхме в черни котли, за да ги очистим от изсъхнала плът, костницата миришеше на готварница по жертвена гозба за Гергьовден.
Стъпих на плочите в манастирския двор и за кой ли път проклех строителите, които бяха покрили земята с обли, неравни камъни и едри, и дребни, та всяко преминаване до черквата караше нозете ми да си избират път като кораб между скали. Ако римляните бяха постилали с такива камъни пътищата си, нямаше да има Римска империя. Трудно е да се живее в страната на старостта, където празните длани тежат повече, отколкото навремето тежаха щитът и мечът, пък земята те дърпа с тройна сила и небето притиска шията ти като вражи крак.
А светеше пълна месечина и черквата в средата на двора чернееше, защото светилото се падаше зад нея, тъй че сянката є заливаше половината двор. Но самият аз нямах сянка, тя се губеше зад мене, в зида на манастирските сгради. Камъните пред мене светеха като сребърни от нощната роса, а когато спрях и вдигнах поглед, видях, че светят и оросените листа на трите дъба като изковани от чисто сребро.
Това бяха Свети-Климентовите дъбове, тъй ги наричаха всички, колкото и да се вкисваше игуменът, колчем се споменеше името на Учителя. А и да ги отсечаха тука, в двора на манастира ако на някой му стискаше да вдигне секира срещу такива дървета, други дъбове щяха да останат да шумят по цялата наша земя, посадени от великия свети Климент.
Навремето, когато свети цар Борис Михаил пратил свети Климент в Кутничевица, ще рече тук, при нас, той му дарил три къщи. До трите къщи построили три черкви. Къщите нови, черквите нови, от всяка къща до всяка черква водела гола пътека. Светиня му повикал един от монасите, които се грижели за градините, и му рекъл: “Брате, погледни тези голи пътеки до Божиите храмове. Трябва край тях да посадим дървета.” Монахът му рекъл: “Светиня ти, мога да посадя липи и тополи и след десетина години ще има и листа, и сянка. Може да дочакаме и гнезда, и птича песен. Но и липата, и тополата са женски дървета, прости ми, Господи, и за нищо не стават, ни за пръте за къща, ни за греда на мост.” Светиня му попитал: “Тогава?” Монахът рекъл: “Дъбове. Трябва да посадим жълъди. Само че дъбовете растат петдесет, сто години. Като гледам твоята бяла брада и моето голо теме, нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове.” Свети Климент повелил: “Още днес посадете дъбове.”
Можех да мина направо през двора за дъбовете, към които се бях запътил, но заобиколих, за да не мина близо до кладенеца. Така го наричахме, Кладенеца, и макар всички да се бояха от него, само аз знаех, че това е входът към пещерата на Черните бикове. Техният кладенец зееше в Перник, затворен в кулата, а тук стоеше насред двора.
Стоял беше кой знае откога, много дълго, векове преди построяването на манастира, с ниския си кръгъл зид и навеса отгоре. И още в първите години след идването на монасите трима души се бяха удавили в него. Покрили го с греди вода довели от хълма над селото. После се удавили двамина наведнъж. Заговорили, че нещо излиза от кладенеца и ги влече. Но се случило неколцина монаси да видят, че клетниците сами раздигали гредите, за да скочат във водата. А тя чернееше дълбоко долу, на десет ръста от ръба на кладенеца. Тогава го покрили с две гранитни плочи четири стъпки дълги, две широки, педя дебели. Положили плочите една върху друга, накръст, тъй че кладенецът бе покрит с черна гранитна кръстачка. Откриваха го само на Свети Константин и Елена, когато се играе върху жарава, хвърляха вътре цветя и жито, а изливаха червено вино. Върху плочите бяха издълбани имената на погълнатите монаси. Надгробните им плочи толкова тежаха, че под краищата на всяка пъхаха греди и от всяка страна вдигаха по двама души. И то с тежък труд.
Ако в началото се чудех дали това е свърталище на Черните бикове, то всякакво съмнение изчезна, когато за пръв път влязох в подземната костница, за да изсипем в бездънната яма костите на поредния мъртъв монах. Задната стена бе иззидана цялата със стари камъни, и видях издълбани образи на жреци с брони и с трите рога на гърдите. И тук траките бяха изградили светилище, да се бранят срещу Черните бикове. Не знаех дали и тук може да се слезе под земята, както в Перник бе слязла жена ми, но дори посред бял ден не смеех да се приближа до кладенеца, а нощем го заобикалях отдалеч и не смеех да се надвеся в него на Еньовден.
И тъй по земите ни се възправят хиляди Свети-Климентови дъбове, защото Учителя насаждаше не само добродетели, но и дъбове, и не облагородяваше само човешки души, но и диви овошки. Те ходели по красната наша земя, по гори и долини, цели тълпи клирици и миряни, и облагородявали трънкосливки и диви круши, и диви ябълки. Ако Бог поиска, и сега може да срещнете в най-дивата пустош ябълковица, с ей такива като пестник ябълки, защото е наредено ябълката да расте и двеста, и триста години. А тези три дъба, за сто и седемдесет години, бяха се превърнали в три сиво-кафяви колони, които подпираха и славеха със зелените венци на листата си синьото небе. Странни дъбове бяха те за мене, тъй като, като чуех словото “дъб”, виждах дърветата, които помня от Лариса и Перник, с могъщите си нагърчени стволове, що не могат да обхванат и троица, но с ниски клони, които се протягаха над земята. “Дървета за бесене” както казваше баба ми. А Свети-Климентовите дъбове растяха със стройни, кръгли стволове, гладки на пет човешки ръста и чак тогава се разклоняваха, сякаш листата им искаха да гледат навън, към планината, над плочите на манастирските покриви.
Изритах настрани окаяните си опинци и бос преминах през двора, най-напред по сребърните мраморни късове, отразили месечината, после по черния гранит, потопен в катрана на сянката. Сякаш стъпвах от камък на камък през планински поток. Стигнах до кръга чимшири, които ограждаха с пръстен светите дървета. Минах през чимширите и те намокриха коленете ми през конопеното расо. Отидох до най-голямото от трите дървета и го прегърнах с две ръце. То се знае, че не можех да го обгърна, ръцете ми едва-едва се извиваха около ствола, но върховете на пръстите ми намериха пукнатини в кората и стигнаха до живата плът на дъба. Тъй ме беше учила жена ми мир на праха є, какъв прах, не остана прах след нея, лека є пръст каква пръст, тя не легна в земята. Опрях чело в дъба и притиснах глава в стеблото му. И усетих всяка гънка на кората, и ми се стори, че тя приляга на всяка гънка в мозъка ми, през костената черупка на черепа ми. Благословени да са червените следи от тайните писмена, които белезите от кора оставят върху челата ни.
И тогава тогава ми се стори, че това свързване с дъба, това превъртане на ключа отвори някаква врата, ще да е била вратата към преизподнята.
Ревове, цвилене, кудкудякане блъснаха ушите ми и разкъсаха главата ми. Светът досега като че ли беше окован от сребърния прозрачен лед на лунния светлик и в този миг ледът се разтроши и се разсипа върху мене. Стисках клепки и притисках чело в дървото, но зад затворените ми очи падаха мълнии. Задрънчаха вериги, защото за решетките върху прозорец на черквата имаше завързан бик, дар от някого за манастира. Бикът връхлетя три-четири овни, и те завързани за прозорците, които заврещяха като прокълнати души. Небето раздраха стотици излетели гълъби, които спяха на топлите плочи на покрива.
И тогава тогава под краката ми премина гръмотевичен поток, който влачеше невидими скали. И земята потрепера от смъртна мъка. Спомних си нощта на гибелта край Сперхей, когато, проснат на брега, чувах рева на реката и земята тръпнеше от грохота на камъните, търкаляни по дъното от побеснялата придошла вода.
Тази нощ в манастира под краката ми премина друг, подземен поток, наред с който придошлата река Сперхей пееше приспивна песен.
Земята се разтресе и огъна. Земята подскочи веднъж, после дваж. Земята се превърна в полудял разбуден великан, който разкъса дрехите си, който искаше да одере и да свали от кожата си всичко, което му тежи и пречи скали, реки, гори. Дъбът се превърна в побесняло животно, което поиска да отлети от обезумялата земя. Чух и почувствах с босите си нозе как долу под мене се късат корените първо един, после втори, трети, както се късат в буря въжетата на корабните котви, както се късат жили и мишци в човешкото тяло. Чувал съм. Впивах пръсти в кората, вкопчен във великото стебло, и му се молех: “Не ме хвърляй, не ме оставяй...” По едно време ми се стори, че дървото се носи, легнало надолу, по някакъв водопад и че аз лежа по очи върху него. После вляво, вдясно, над мене взеха да удрят парчета камъни и буци пръст, блъснаха се и шепа пера, някой ме замерваше от мрака, но не ме улучи и аз не отворих очи да видя кой е. После подземният гръм и потоп се оттече. Дъбът застана прав и неподвижен, само листата над мене ситно трепереха. Отпуснах ръце и се обърнах, и като залитнах, принуден бях да се облегна на дъба, за да не падна.
Видях насреща си планината, зелена стена, огряна от месечината, замъглена от тънък облак прах. Не биваше да я виждам, там трябваше да стои северното крило на манастира “Свети Георги Победоносец”. Но манастира го нямаше. Той беше изчезнал. Нямаше и развалини. Пред мене се простираха, да, простираха се като проснато пране, гладки каменни плочи покривът на манастира. Огромното подземие на костницата беше глътнало манастирската сграда, земята се беше отворила и погълнала двата ката камък и дърво, а покривните плочи бяха захлупили новата костница.
Тихо беше, омагьосано тихо. Но изведнъж ушите ми се отпушиха и ги чух.
Десетки, а ми се сториха стотици, гласове въпиеха изпод камъните. Земята димеше от писъци на страдание и ужас.
Огледах се. От черквата беше останала купчина зидария и изпочупени греди. Зидът около кладенеца беше изчезнал, само няколко камъка се търкаляха наоколо, другите бяха паднали долу, в бездната. Сега на луната светеше парче огледало водата се беше вдигнала до ръба на земята, най-после черната вода щеше да посрещне слънцето. Оттатък развалините на черквата чернееше в сенките страховита могила целият склон над южното крило се беше свлякъл и сринал върху манастира. Най-отгоре наклонени и преобърнати светеха каменни кръстове извън стените на манастира се простираше гробището на селото. Преди.
Отлепих гръб от дъба, но залитнах и паднах на лакти и на колене. Тъй се помъкнах към кръглото око на водата, а писъците ме оглушаваха. По едно време спрях, седнах и се опитах да извикам. Нямах глас.
Стигнах до водата и надвесих устни да пия. Отдолу черно и сребърно на лунната светлина, ме погледна моето лице. Не бях виждал лицето си вече от години. Три, пет, десет? Защо да се погледна? И къде? Отдолу ме гледаше непознат човек. Черна превръзка закриваше едното ми око. На светло беше сива, избеляла, нали я перях от години. Бяла не, не, сива брада бухваше около лицето ми, още не бях съвсем побелял. И разрошена, объркана, сплъстена коса, която падаше до водата и като че ли пускаше корени, тя ме съединяваше с друг свят. И по средата едно бляскаво око, една дупка в огледалото, един тънък стълб сребърна светлина, от месечината през главата ми, от моето око до другото око там долу и оттам надолу кой знае докъде.
Затворих окото си, угасих светлината. И счупих с устните си сребърната вода. Дали докоснах оня, Черния, който векове бе чакал долу да види слънцето? Там ли беше? Премина ли в мене? Водата беше сладка. Усетих, че залитам напред, и се отблъснах с длани от ръба на бездната.
Няма да ме имаш! успях да прошепна.
А от пазвата ми се измъкна торбата с пергаментите и плисна във водата. Но аз съм я хванал с ремък за врата си. Издърпах я тя едва се намокри и се протътрих встрани от кладенеца, който вече не беше кладенец. Ушите ми отново се запушиха, проснах се по лице и заспах.
Публикувано от Агенция "Фокус"
А светеше пълна месечина и черквата в средата на двора чернееше, защото светилото се падаше зад нея, тъй че сянката є заливаше половината двор. Но самият аз нямах сянка, тя се губеше зад мене, в зида на манастирските сгради. Камъните пред мене светеха като сребърни от нощната роса, а когато спрях и вдигнах поглед, видях, че светят и оросените листа на трите дъба като изковани от чисто сребро.
Това бяха Свети-Климентовите дъбове, тъй ги наричаха всички, колкото и да се вкисваше игуменът, колчем се споменеше името на Учителя. А и да ги отсечаха тука, в двора на манастира ако на някой му стискаше да вдигне секира срещу такива дървета, други дъбове щяха да останат да шумят по цялата наша земя, посадени от великия свети Климент.
Навремето, когато свети цар Борис Михаил пратил свети Климент в Кутничевица, ще рече тук, при нас, той му дарил три къщи. До трите къщи построили три черкви. Къщите нови, черквите нови, от всяка къща до всяка черква водела гола пътека. Светиня му повикал един от монасите, които се грижели за градините, и му рекъл: “Брате, погледни тези голи пътеки до Божиите храмове. Трябва край тях да посадим дървета.” Монахът му рекъл: “Светиня ти, мога да посадя липи и тополи и след десетина години ще има и листа, и сянка. Може да дочакаме и гнезда, и птича песен. Но и липата, и тополата са женски дървета, прости ми, Господи, и за нищо не стават, ни за пръте за къща, ни за греда на мост.” Светиня му попитал: “Тогава?” Монахът рекъл: “Дъбове. Трябва да посадим жълъди. Само че дъбовете растат петдесет, сто години. Като гледам твоята бяла брада и моето голо теме, нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове.” Свети Климент повелил: “Още днес посадете дъбове.”
Можех да мина направо през двора за дъбовете, към които се бях запътил, но заобиколих, за да не мина близо до кладенеца. Така го наричахме, Кладенеца, и макар всички да се бояха от него, само аз знаех, че това е входът към пещерата на Черните бикове. Техният кладенец зееше в Перник, затворен в кулата, а тук стоеше насред двора.
Стоял беше кой знае откога, много дълго, векове преди построяването на манастира, с ниския си кръгъл зид и навеса отгоре. И още в първите години след идването на монасите трима души се бяха удавили в него. Покрили го с греди вода довели от хълма над селото. После се удавили двамина наведнъж. Заговорили, че нещо излиза от кладенеца и ги влече. Но се случило неколцина монаси да видят, че клетниците сами раздигали гредите, за да скочат във водата. А тя чернееше дълбоко долу, на десет ръста от ръба на кладенеца. Тогава го покрили с две гранитни плочи четири стъпки дълги, две широки, педя дебели. Положили плочите една върху друга, накръст, тъй че кладенецът бе покрит с черна гранитна кръстачка. Откриваха го само на Свети Константин и Елена, когато се играе върху жарава, хвърляха вътре цветя и жито, а изливаха червено вино. Върху плочите бяха издълбани имената на погълнатите монаси. Надгробните им плочи толкова тежаха, че под краищата на всяка пъхаха греди и от всяка страна вдигаха по двама души. И то с тежък труд.
Ако в началото се чудех дали това е свърталище на Черните бикове, то всякакво съмнение изчезна, когато за пръв път влязох в подземната костница, за да изсипем в бездънната яма костите на поредния мъртъв монах. Задната стена бе иззидана цялата със стари камъни, и видях издълбани образи на жреци с брони и с трите рога на гърдите. И тук траките бяха изградили светилище, да се бранят срещу Черните бикове. Не знаех дали и тук може да се слезе под земята, както в Перник бе слязла жена ми, но дори посред бял ден не смеех да се приближа до кладенеца, а нощем го заобикалях отдалеч и не смеех да се надвеся в него на Еньовден.
И тъй по земите ни се възправят хиляди Свети-Климентови дъбове, защото Учителя насаждаше не само добродетели, но и дъбове, и не облагородяваше само човешки души, но и диви овошки. Те ходели по красната наша земя, по гори и долини, цели тълпи клирици и миряни, и облагородявали трънкосливки и диви круши, и диви ябълки. Ако Бог поиска, и сега може да срещнете в най-дивата пустош ябълковица, с ей такива като пестник ябълки, защото е наредено ябълката да расте и двеста, и триста години. А тези три дъба, за сто и седемдесет години, бяха се превърнали в три сиво-кафяви колони, които подпираха и славеха със зелените венци на листата си синьото небе. Странни дъбове бяха те за мене, тъй като, като чуех словото “дъб”, виждах дърветата, които помня от Лариса и Перник, с могъщите си нагърчени стволове, що не могат да обхванат и троица, но с ниски клони, които се протягаха над земята. “Дървета за бесене” както казваше баба ми. А Свети-Климентовите дъбове растяха със стройни, кръгли стволове, гладки на пет човешки ръста и чак тогава се разклоняваха, сякаш листата им искаха да гледат навън, към планината, над плочите на манастирските покриви.
Изритах настрани окаяните си опинци и бос преминах през двора, най-напред по сребърните мраморни късове, отразили месечината, после по черния гранит, потопен в катрана на сянката. Сякаш стъпвах от камък на камък през планински поток. Стигнах до кръга чимшири, които ограждаха с пръстен светите дървета. Минах през чимширите и те намокриха коленете ми през конопеното расо. Отидох до най-голямото от трите дървета и го прегърнах с две ръце. То се знае, че не можех да го обгърна, ръцете ми едва-едва се извиваха около ствола, но върховете на пръстите ми намериха пукнатини в кората и стигнаха до живата плът на дъба. Тъй ме беше учила жена ми мир на праха є, какъв прах, не остана прах след нея, лека є пръст каква пръст, тя не легна в земята. Опрях чело в дъба и притиснах глава в стеблото му. И усетих всяка гънка на кората, и ми се стори, че тя приляга на всяка гънка в мозъка ми, през костената черупка на черепа ми. Благословени да са червените следи от тайните писмена, които белезите от кора оставят върху челата ни.
И тогава тогава ми се стори, че това свързване с дъба, това превъртане на ключа отвори някаква врата, ще да е била вратата към преизподнята.
Ревове, цвилене, кудкудякане блъснаха ушите ми и разкъсаха главата ми. Светът досега като че ли беше окован от сребърния прозрачен лед на лунния светлик и в този миг ледът се разтроши и се разсипа върху мене. Стисках клепки и притисках чело в дървото, но зад затворените ми очи падаха мълнии. Задрънчаха вериги, защото за решетките върху прозорец на черквата имаше завързан бик, дар от някого за манастира. Бикът връхлетя три-четири овни, и те завързани за прозорците, които заврещяха като прокълнати души. Небето раздраха стотици излетели гълъби, които спяха на топлите плочи на покрива.
И тогава тогава под краката ми премина гръмотевичен поток, който влачеше невидими скали. И земята потрепера от смъртна мъка. Спомних си нощта на гибелта край Сперхей, когато, проснат на брега, чувах рева на реката и земята тръпнеше от грохота на камъните, търкаляни по дъното от побеснялата придошла вода.
Тази нощ в манастира под краката ми премина друг, подземен поток, наред с който придошлата река Сперхей пееше приспивна песен.
Земята се разтресе и огъна. Земята подскочи веднъж, после дваж. Земята се превърна в полудял разбуден великан, който разкъса дрехите си, който искаше да одере и да свали от кожата си всичко, което му тежи и пречи скали, реки, гори. Дъбът се превърна в побесняло животно, което поиска да отлети от обезумялата земя. Чух и почувствах с босите си нозе как долу под мене се късат корените първо един, после втори, трети, както се късат в буря въжетата на корабните котви, както се късат жили и мишци в човешкото тяло. Чувал съм. Впивах пръсти в кората, вкопчен във великото стебло, и му се молех: “Не ме хвърляй, не ме оставяй...” По едно време ми се стори, че дървото се носи, легнало надолу, по някакъв водопад и че аз лежа по очи върху него. После вляво, вдясно, над мене взеха да удрят парчета камъни и буци пръст, блъснаха се и шепа пера, някой ме замерваше от мрака, но не ме улучи и аз не отворих очи да видя кой е. После подземният гръм и потоп се оттече. Дъбът застана прав и неподвижен, само листата над мене ситно трепереха. Отпуснах ръце и се обърнах, и като залитнах, принуден бях да се облегна на дъба, за да не падна.
Видях насреща си планината, зелена стена, огряна от месечината, замъглена от тънък облак прах. Не биваше да я виждам, там трябваше да стои северното крило на манастира “Свети Георги Победоносец”. Но манастира го нямаше. Той беше изчезнал. Нямаше и развалини. Пред мене се простираха, да, простираха се като проснато пране, гладки каменни плочи покривът на манастира. Огромното подземие на костницата беше глътнало манастирската сграда, земята се беше отворила и погълнала двата ката камък и дърво, а покривните плочи бяха захлупили новата костница.
Тихо беше, омагьосано тихо. Но изведнъж ушите ми се отпушиха и ги чух.
Десетки, а ми се сториха стотици, гласове въпиеха изпод камъните. Земята димеше от писъци на страдание и ужас.
Огледах се. От черквата беше останала купчина зидария и изпочупени греди. Зидът около кладенеца беше изчезнал, само няколко камъка се търкаляха наоколо, другите бяха паднали долу, в бездната. Сега на луната светеше парче огледало водата се беше вдигнала до ръба на земята, най-после черната вода щеше да посрещне слънцето. Оттатък развалините на черквата чернееше в сенките страховита могила целият склон над южното крило се беше свлякъл и сринал върху манастира. Най-отгоре наклонени и преобърнати светеха каменни кръстове извън стените на манастира се простираше гробището на селото. Преди.
Отлепих гръб от дъба, но залитнах и паднах на лакти и на колене. Тъй се помъкнах към кръглото око на водата, а писъците ме оглушаваха. По едно време спрях, седнах и се опитах да извикам. Нямах глас.
Стигнах до водата и надвесих устни да пия. Отдолу черно и сребърно на лунната светлина, ме погледна моето лице. Не бях виждал лицето си вече от години. Три, пет, десет? Защо да се погледна? И къде? Отдолу ме гледаше непознат човек. Черна превръзка закриваше едното ми око. На светло беше сива, избеляла, нали я перях от години. Бяла не, не, сива брада бухваше около лицето ми, още не бях съвсем побелял. И разрошена, объркана, сплъстена коса, която падаше до водата и като че ли пускаше корени, тя ме съединяваше с друг свят. И по средата едно бляскаво око, една дупка в огледалото, един тънък стълб сребърна светлина, от месечината през главата ми, от моето око до другото око там долу и оттам надолу кой знае докъде.
Затворих окото си, угасих светлината. И счупих с устните си сребърната вода. Дали докоснах оня, Черния, който векове бе чакал долу да види слънцето? Там ли беше? Премина ли в мене? Водата беше сладка. Усетих, че залитам напред, и се отблъснах с длани от ръба на бездната.
Няма да ме имаш! успях да прошепна.
А от пазвата ми се измъкна торбата с пергаментите и плисна във водата. Но аз съм я хванал с ремък за врата си. Издърпах я тя едва се намокри и се протътрих встрани от кладенеца, който вече не беше кладенец. Ушите ми отново се запушиха, проснах се по лице и заспах.
Публикувано от Агенция "Фокус"
