Постоянният Синод на гръцките епископи щеше наистина да бъде "свети", ако беше изрекъл смислено слово, слово на истинска надежда по време на огнения кошмар. Събра се Синодът в понеделник, 27 август, и реши какви мерки да предприеме в помощ на пострадалите от пожарите: храна, подслон, дрехи, финансова подкрепа. Правилна, премерена реализация на превърналата се в морална подкрепа "любов". Сякаш Църквата е отделче в мазето на социалното министерство. Синодът щеше да бъде признат не евфимистично за "свети", ако беше в състояние да отговори на загадката: За майката, която изгоря с четирите си деца важат ли или не думите на Христос "и космите на главата ви са преброени"? Важат ли тези думи и за десетките наши сънародници, които издъхнаха в ужас в горящия ад? Повече от сигурно е, че докато са горели, всички те непрестанно са умолявали Бога за помощ. Но пламъците ги погълнаха така, както погълнаха безсловесните животни и природа - без никаква разлика. Защо? Те бяха слушали в църквата, че "ще заповядам на ангелите си да те пазят, за да не се препънат нозете ти"!
Нямаше да звучи празно думата "свети", ако синодът на епископите бе признал със съкрушение, че просто не е в състояние да даде реалистичен отговор на този непоносим скандал, макар и само загатнато, макар и повърхностно. За нас, хората, не е унижение да признаем своята недостатъчност и неуспех.
Унизително, направо отчайващо е да отдалечаваме и фалшифицираме подстъпите към надеждата. И себе си да изключваме, но и на другите да пречим да намерят "пътя".
Отчайващо е да превръщаме църковния факт в държавна (национална) "господстваща религия", в овластена идеологема и полезен морал. Да превръщаме епископа в "религиозен водач", облечена в злато мажоретка, която бърбори моралистични безсмислици, рационалистични догми и националистични детинщини.
Когато един цял народ е настръхнал от ужас от осезаемото чувство на неизбежната смърт, от Църквата не се очаква епископът да даде месечната си заплата, а Синодът - помощи. Иска се слово, което да свидетелства дали триумфалният химн, който пеем в църквите "със смъртта си смъртта победи", е психологическо убежище или поприще на опитното търсене, пътепоказател към "смисъла" на съществуването ни.
Със съкращения от в. "Катимерини", 5 септември т.г. Статията е публикувана със заглавие "Ще има ли последици гневът?"
