В едно малко планинско село вярата обединява хората
Джамията в пловдивското село Устина не се намира срещу халите, а срещу местната зарзаватчийница.
На малкото площадче няма ЦУМ, а магазин за хранителни стоки, в който се предлага малко сирене и много ракия. Няма трамваи, нито голям трафик, които да заглушават високоговорителите на малката джамия.
Точно така, също както и в "Баня Башъ" в София, и на минаретата на джамията в село Устина има високоговорители. Самото село, скандално известно със своето съмнително частно ислямско училище, се намира в полите на Родопите в Пловдивска област и в него живеят българи, помаци и все по-малко турци. Това обаче не пречи на ходжата всеки ден да призовава мюсюлманите на молитва с помощта на високоговорителите. Всъщност почти всеки ден. В момента ходжата е в отпуск.
"Понякога започва още в 5 сутринта, понякога пее само по обед", обяснява Дончо Пенчев. Пенсионерът живее в селото от 1951 и е убеден, че в поставянето на високоговорителите преди малко повече от пет години няма нищо случайно. "Надъхват ги, преди даже писахме писма и събирахме подписи, но вече не можеш да кажеш нищо." Пенчев е седнал на шарена сянка в дворчето на къщата си. Тя е на не повече от 50 метра от джамията. Мъжът разказва, че на няколко пъти е чувал ехото на призивите на ходжата дори на километри от селото. "Това вече е недопустимо - размахва ръце пенсионерът, представете си колко е силен звукът! Представете си също как спят децата, когато включат високоговорителите в 11 вечерта!" Той обаче е категоричен, че в селото няма проблем между православни и мюсюлмани. Всички в Устина се уважавали, но страдали от
Битката за властта в София
Село Устина е прекрасен пример за това, че докато популистката политика не се настани на мегдана и не помогне на хората да се "осъзнаят етнически", те не застават един срещу друг, не се псуват на етноси, не осъзнават другия като враг. Да, напрежение в селото има. Но то е по-скоро между високоговорителя и жителите на селото, били те християни или мюсюлмани.
Че в селото няма нито капка от опасния коктейл на религиозното неразбирателство, ни убеждават и всички останали, с които се срещаме. А етническата палитра в Устина е достатъчно пъстра. Пред къщата на фелдшера се запознаваме със Сашо, който чака жена си и малкото си дете отвън. Той с усмивка подчертава, че не е българин, а е циганин. "На нас шумът от джамията не ни пречи, обяснява той, но пък ние живеем нависоко." Продължаваме към малкото площадче, където кръговото движение се регулира от една беседка. Точно над него е затворената заради лятната отпуска на ходжата джамия. Минарето на малката постройка може и да не е от най-високите, но все пак изглежда величествено. "Ходжата пее много хубаво", разказва зарзаватчийката, българка, чиято къща и сергия са точно срещу джамията. Казва, че във високоговорителите нямало нищо лошо, преди накрая да си признае:
"Е, вярно, могат да ги понамалят малко..."
Пречело на всички, дори и на турците в махалата. Приседналата на сянка край сергията туркиня само поклаща глава.
В кръчмата срещу кметството се говори на различни езици. На една от масите четирима белокоси мъже играят белот, а отстрани ги гледат внуците им. Обявяването в играта става на турски, поръчките на бира - на български. "Аз съм мюсюлманин, но не съм убеден, че призивите от джамията трябва да са толкова силни", смята единия от мъжете, представил се като Иван. После ни праща при отец Георги, защото той можел да ни разкаже най-много.
"Преди две години алтернативният синод реши, че трябва да ме сменя", спомня си отец Георги. Гологлавият мускулест мъж пуши цигарите си бързо, а заедно с това пие кафе и яде джанки. Седнали сме в къщата му в църковния двор и полека сме стопили леда. В началото на разговора свещеникът почти отказва да говори. От дума на дума разбираме защо. "Какво искате да ви кажа след това, което направиха за мен мюсюлманите", пита той. Разказва, че преди две години за него се застъпват всички хора в селото независимо от религията им. "Кметът ни е турчин, той самият беше най-отпред, когато жандармерията дойде да ме гони", разказва отецът с басовия си глас. После предлага джанки. Не ям джанки, отговарям. "Тогава ги наричай сливи и ги яж", усмихва се той и отново побутва чинийката към мен.
"Нищо добро не носи конфронтацията, обобщава отецът. Трябва да се живее заедно, може да е трудно, но трябва да се научим." Продължава, че е важно да се намират допирните точки между хората. "Ето - ти ще ядеш сливи, а аз - джанки." И наистина - понякога забравяме, че тъй като хората са различни, често наричаме с различни имена едни и същи неща.
Източник: в. Капитал
