Мобилно меню

4.448275862069 1 1 1 1 1 Rating 4.45 (29 Votes)

default-1smmСлед краха на комунистическите режими мнозина заговориха за "светове" с религиозна окраска. Такива "светове" обаче не винаги се създават. Например, протестантският свят включва толкова различни църкви, че едва ли можем да говорим за единна социокултурна среда. Същото може да се каже и за исляма, а що се отнася до съществуването на католически или православен свят - въпросът остава отворен. Съществуват много обстоятелства, които пречат да се нарисува картината по религиозен признак. Да вземем, например, православните от Югоизточна Европа и да ги сравним първо с руските православни, а второ да погледнем вътрешнобалканските различия.

Ако православието в Югоизточна Европа е попило в себе си достатъчно силната традиция на противопоставяне с исляма, то руското православие, вземайки предвид относителната търпимост на Златната орда, проявява тази черта значително по-слабо. Затова пък в руското православие са по-забележими антизападните и антилибералните течения, което се е проявило по времето на славянофилите и панславистите през 19 век и се проявява днес, в настоящата позиция на Руската православна църква, която не признава част от човешките права. Тук своята дума казва и имперското наследство, т. е. ролята на руската църква в изграждането на силна, но вътрешно доста нееднородна държава, която в по-голяма степен се е нуждаела от обединяваща идеология, отколкото държавите на Балканите.

Православният характер на Гърция и Румъния

Православното наследство в зависимост от геополитическите рамки може да се интерпретира различно. Например, православната неприязън към сексуалните малцинства се проявява по-меко в Румъния, отколкото в постсъветското пространство. Достатъчно консервативната и едновременно с това социално активна Румънска православна църква, например, не призовава за излизане от Европейския съюз заради еманципацията на хомосексуалистите. В съседните постсъветски държави е точно обратното. Там тече дискусия наистина ли интеграцията в европейските институции води до признаване от държавата на еднополовите бракове и следователно до разрушаването на "православния характер" на обществото. Религията тук се явява не просто източник на ценности, но и аргумент за геополитически избор.

А и на самите Балкани сплотеността по религиозен признак е малка. Тук дискурсът от късната османска епоха строго очертава етнорелигиозните рамки, като противопоставянето между исляма и православието е водещата тема. Макар върху това противопоставяне да са се изграждали и да се изграждат религиозно-политически коалиции, те много често са претърпявали поражение. Това е очевидно при балканските мюсюлмани, които, независимо от своите конфликти със заобикалящите ги християни и сериозната подкрепа от другите мюсюлмански страни, така и не са създали стабилен съюз на основата на исляма, а по-често държат на индивидуалността на собствената си група. Тук разделението между мюсюлманите на езикова основа (албанци и славяни) и на богословска (сунитство и суфитство) пречат на мюсюлманите да създадат обединена сила.

При православните от Югоизточна Европа картината е сходна. В постсъветска Русия отново си спомниха за "братята" от този регион, като преди всичко имаха предвид Сърбия. Още патриотичната, т.е. по-скоро националистическата опозиция от елцинската ера представяше Сърбия като героична нация-мъченица, която е готова на всякакви жертви в борбата срещу чудовището на западната глобализация и нейните регионални съюзници, т.е. хърватите, босненците и албанците. На балканските православни с доминираща евроориентация, т.е. на гърците, румънците и българите, руските антилиберали обръщаха малко внимание. Образът на тези национални религиозни култури не се превърна в неразделна част от общата представа за православието на Балканите.

А това е пропуск. Гърция и Румъния са много богати и интересни от гледна точка на живата религиозна култура, от която руското православие след краха на комунистическия строй, без съмнение, се нуждаеше. В Гърция и Румъния винаги са били силни приемствеността на православните елити. Тъй като турците са предали в ръцете на константинополските гърци ръководството на Православната църква, османското владичество не е означавало за тях пълна загуба на православното образование, макар и да се е забелязвал упадък. По сходен начин са живеели и румънските православни, които в каноничен смисъл дълго време са били без собствена църква, но не са били напълно включени в структурата на Османската империя, а са плащали единствено данък, запазвайки при това своя православен елит и висока православна култура, включително активна манастирска традиция. В 20 век, когато религиозният живот на мнозинството православни народи е бил насилствено прекъснат, не само Гърция, но и социалистическа Румъния са запазили именно този живот. На Гърция за целта е помогнало включването й в западното политическо пространство, а в Румъния ние наблюдаваме традиционно живия религиозен живот, с който националистически настроените комунисти не са били готови да се борят.

Какво сближава Сърбия и Русия

Въпреки тези съкровища, постсъветските руски православни много повече са се интересували от Сърбия, а сърбите - от Русия. Тук главна роля е изиграло кървавото разпадане на Югославия. Руските националисти са се възхищавали от позицията на сърбите, които решиха от развалините на федерацията да създадат велика национална държава - и много искаха руснаците на пространството на бившия Съветски съюз да действат в същия дух. Изолираната Сърбия търсеше международна подкрепа и се съгласяваше да я потърси от своя традиционен съюзник, а когато елцинската администрация им я отказа, доброволци от Русия доказваха, че сърбите все още имат приятели по света. Съществуваха и специфични сходни моменти, които спомогнаха да се създаде чувството на особено братство. Първо, в историческата памет на двете нации православието силно се отъждествяваше с мъченичеството и героичната борба срещу чуждия завоевател, при това възприемането на католическата "агресивност" особено ги обединяваше. Второ, и руснаците, и сърбите са бивши водещи нации в многонационални социалистически федерации. Разпадането на двете държави беше възприето от тях не като освобождение, а като победа на враговете. Трето, и руснаците, и сърбите бяха - както се полагаше на едни "образцови" нации в социалистическата федерация - силно откъснати от своята религиозна култура. В случая със сърбите тази слабост се проследява до османските времена, когато сръбското православие, за разлика от Румъния и Гърция в значителна степен е загубило своя коренен елит и се е превърнало в "народна религия", често далеч от християнските представи. В резултат и руските, и сръбските "новоправославни" са били склонни да създадат религиозна идеология, която е опростявала православното предание, облекчавайки в същото време политизирането на религията. Освен това Сърбия никога не е била директна съседка на Русия, което е освобождавало сърбите от страха, че Големият брат ще ги задуши в своите обятия.

Безинтересната България

България се оказва безинтересна за новите православни руснаци. Като бивша "16-та република" на СССР, тя не е екзотична, от нея нямаше какво да се научи. Съществуваха определени сходства със сърбите, но не тези, които бяха необходими. Религиозният живот на българите, както и на сърбите, от османските времена е бил на скромно ниво, с голямо примесване на народни традиции, с малоброен и не толкова влиятелен клир. Пречка за сближаването е, че антизападният патос в българското православие е относително слаб, защото България по-рядко е била в конфликт със западнохристяинските народи, а по-често с православна Византия и дори с православна Русия, заради което в българската традиция се е запазило освен чувството на религиозно братство и елементът на критика на православието като инструмент за чуждестранно господство. Всичко това, между впрочем, в крайна сметка е способствало за европейската интеграция на България.

Както виждаме, в политическото православие е прието на едни традиции да се обръща внимание, а на други не. Тези, които най-много говорят за православен свят, най-малко признават неговото разнообразие. Истинският православен свят би могъл да стане диалог между различни, макар и близки култури, а не политически проект.

Клаус Бухенау е професор по история на Югоизточна и Източна Европа в университета в Регенсбург, Германия. Текстът е публикуван в руското издание "Ведомости". Превод на български език: БГНЕС


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h8qu 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари