Лесният отговор на така поставения въпрос би трябвало да е този: Европа е на гражданите си, каквито и да са те, независимо от техните убеждения. Мъчнотиите идват по-сетне, щом констатираме колко сериозни могат да са различията и що за ценностна пропаст зейва понякога между хората.
В такива случаи в Европа се заговаря за консенсус. В сферата на политическата прагматика това може да доведе до най-неочаквани комбинации – като тази в Гърция между радикално-лявата СИРИЗА и национално-популистката партия „Независими гърци”, която тепърва ще осмисляме. Обърнем ли поглед към собствения си двор, би трябвало да признаем, че и при нас нещата не са безпроблемни.
Ала не към анализа на тези времеви компромиси искам да насоча вниманието ви, макар сами по себе си те да са доста важни.
Изведох в заглавието си питането „чия е Европа?” заради един „ценностен дебат”, който се разгоря в родното ни публично пространство, след като Евгений Дайнов реши веднъж завинаги да дефинира Европа – „Европа не е на Христос. Европа е на Разума” в отговор на есето на Теодора Димова „Свобода на автопилот”.
Струва си да се върнем към този сблъсък на гледни точки, породен от атаката срещу „Шарли ебдо”, която разтърси Европа. Защото зад него се открояват поне два съществени проблема: единият – за свободата като свобода на словото, а другият – за историческите корени на Европа и техния християнски фундамент, за всичко онова, превърнало обединена Европа в „Европа на помирението”, тоест в нещо повече от икономически и политически съюз.
1. Обскурантизъм ли е правото на мнение?
Нека започнем със свободата на словото, тоест с онова в статията на Теодора Димова, което така възпламени Евгений Дайнов, оставяйки по неговите думи „лош вкус в устата и гняв в главата”. Гневът обаче е лош съветник, той е антипод на разума и щом Дайнов толкова цени Декарт, би следвало да потиска „страстите на душата”, за да има „ясна и отчетлива представа” за идеите на опонента си.
И тъй, вярно ли е, че с есето „Свобода на автопилот” Теодора Димова е създала един от онези текстове, които „нанасят всекидневен удар върху европейската цивилизация”?
Наистина ли е така и в каква посока?
Още в самото начало Теодора Димова заявява, че животът е върховна ценност и право на съвременната цивилизация. Дотук всичко е ясно и няма спор.
Конфликтът се разразява, когато тя стига до „свободата за изразяване на мнение”, защото нейната позиция накратко е следната: да, тя скърби за жертвите на терористичния акт в Париж, съпричастна е с близките им и иска да защитава свободата на словото, без обаче да е „Шарли”, доколкото не би се подписала под текстовете на изданието и не иска да е съавтор на всяка тяхна карикатура.
Тук обаче Дайнов не издържа и направо се взривява, защото, както пише той, читателят очаквал едно „Je suis Charlie”, ама не го получил. Ето защо той започва да настоява, че това е „обскурантизъм” (мракобесничество!), като в спешен порядък вика на помощ сенките на Волтер, че и на цялото френско Просвещение, та да заклейми религиите (този „опиум за народите”), според които „животът на отделния човек е ценен, колкото на мравка”.
След цялата тази пушилка от метафори, известни ни от курсовете по научен атеизъм, няма как да не се поставят някои въпроси.
Първо, „обскурантизъм” ли е принципът, че може да си съпричастен с жертвите, без да се солидаризираш с всяко тяхно деяние?
Нима този принцип не е основополагащ за свободата на съвестта като базисна ценност на съвременното общество?
Потънал в прочита на автобиографията на Рейгън, за което научаваме още в самото начало на статията му, Дайнов може би не е забелязал, че американските медии вкупом не препубликуваха карикатурите на „Шарли ебдо”. И то не от страх, както често се твърди, а най-вече от морални съображения – да не обидят милионите мюсюлмани по света.
Какво следва от това? Че цяла Америка е „обскурантистка” и е враг на свободата?
Множество големи европейски издания също не препечатаха карикатурите, други ги публикуваха – въпрос на журналистическа деонтология, не на мракобесие.
„Асошиейтед прес” в специално съобщение поясни защо отряза карикатурата на Мохамед от фотографията на Стефан Шарбоние-Шарб. Въпрос на етичен стандарт.
И второ, „обскуранти” ли са десетките хиляди християни (католици, протестанти, православни), както и хилядите мюсюлмани, излезли на 11 януари на Марша на Републиката по улиците на цяла Франция, без да носят лозунга „Je suis Charlie”?
Не е ли този техен акт позиция на висше достойнство – да бъдеш съпричастен с хора, чиито възгледи не споделяш?
Християните излязоха на този марш, заедно със своите йерарси, за да дадат пример на мюсюлманите, че човешкият живот е ценност, несъпоставима с каквито и да е оскърбления.
Ето в тази връзка цитат от писмото на кардинал Анри Вентроа, архиепископът на Париж, разпространено до френските католици, които никога не са приемали гаврите на „Шарли ебдо” срещу символите на своята, а вероятно и на чуждата вяра:
Една карикатура, дори и проява на лош вкус, една критика, била тя и напълно несправедлива, не могат да водят до убийство. Свободата на пресата, каквато и да е нейната цена, е знак за съществуването на едно зряло общество.
Не се ли крепи демокрацията върху това разномислие? Не е ли тя тъкмо „и-и”, вместо „или-или”? И отричането на този принцип не е ли равносилно на нов (стар) тоталитаризъм?
И не на последно място: от каква позиция, дори и някой да е привърженик на Батман, тоест да си въобразява, че се рее нависоко (заимствам образа от Дайнов), той решава, че може да раздава квалификации – да определя кой е „обскурант” и кой не е, кой какво да мисли или какво да не мисли?
За мен този въпрос е съществен и си остава открит.
2. Чия е Европа?
Моля да бъда разбран правилно: от все сърце защитавам правото на всяка личност да черпи своя светоглед, откъдето пожелае – от Батман и Спайдърмен, от Винету и Оцеола, от овчарчето Калитко и Митко Палаузов.
Това си е право на личността, а резултатите с днешна дата показват, че даже с такъв интелектуален капацитет могат да се направят нелоши политически и академични кариери – и в България, и другаде.
И все пак Европа, от която сме част, предполага сериозен културно-исторически опит, за да не затъваме в галиматии като тази, сякаш извадена от съчиненията на Тодор Павлов:
Тази Европа, която е атакувана с бомби и куршуми, и която пазим, е онази, в която всичко минава през оценката на трезвия, отстранен и критичен разум на отделния, равен на останалите в своята свобода на мислене индивид – а не обскурантистката, християнска Европа, съществувала преди Декарт, в която във войната между две интерпретации на онова, какво ни е съобщил въпросният Пастир, е изтребена над една-трета от цялото население.
С други думи, живеем в „сложна международна обстановка”, в която не стига, че ни грози външен враг, ами и отвътре исторически сме обременени от онзи „обскурантизъм, който В. И. Ленин пределно ясно бе заклеймил като „попщина”.
Излиза, че тружениците на нивата на марксизма-ленинизма – в източен, че и в западен вариант – изобщо не са си свършили работата. След векове на секуларизация, след толкова щудиране на трудовете на материалистите от Просвещението в светлината на „Материализъм и емпириокритицизъм” на Ленин или на „Анти Дюринг” на Енгелс, пак се връщаме в изходна позиция да се питаме „чия е Европа?” И, което е още по-лошо, към въпроса за нейните християнски корени, които би трябвало да са отсечени веднъж завинаги.
Ами Инквизицията, ами Джордано Бруно, който е бил изгорен на кладата, ами Галилей заставен да се отрече от възгледите си, ами религиозните войни заради Реформацията и Контрареформацията?
Да, това е част от историята на Европа, както част от историята на Европа са и рецидивите на Просвещението. Кои от тях ли?
Ами езическият тоталитаризъм на Хитлер, който люто е ненавиждал християнството като „еврейска вяра”, водеща до израждането на германската раса? Ами Аушвиц? Ами Холокостът с пределната рационализация на изтреблението – това що за проект е?
Ами болшевизмът, провъзгласил се за пряк наследник на якобинците, нима той не е материализиран проект на европейското Просвещение? Ами ГУЛАГ и изтреблението да десетки милиони души в името на някакво налудничаво социално равенство, по точно в името на „новия човек” и „безкласовото общество”?
Въпросите са много, наистина много и просто няма как всички те да бъдат зададени. А са важни.
Както е важно да се отбележи, че цитираният по-горе Декарт, чиято поява някак „разполовява Европа”, дори и в „най-критичния си сън”, не е и помислял, че е „атеист”, иначе нямаше в третото и петото си „Разсъждение за метода” да тръгне да обосновава съществуването на Бога.
Какво да кажем тогава за неговите следовници и християнски мислители като Паскал и Лайбниц (те в коя философия на Разума се вместват?) или пък за протестантски пиетист като Кант, дал своя отговор на въпроса що е Просвещение.
Бащите на европейската сатира и на освобождаващия смях Рабле и Суифт също са били християни (Суифт е даже свещеник, настоятел на катедралата „Св. Патрик” ).
Спирам дотук, защото рискуваме да задълбаем на дълбоко, далеч надхвърляйки основополагащи културни модели като Батман и Винету.
И все пак, човек не може да не се запита: а откъде се е взела тази „Европа, която браним”?
Нима е паднала от небето?
Нали си има своите бащи-основатели и принципи, вградени във фундамента й.
Как е станало това? Изведнъж, постъпателно или случайно, щом отнякъде са нахлули „един файтон атеисти”.
Тук Евгений Дайнов е малко по-щедър към „обскурантите”:
В темелите на „обскурантистка, христитянска Европа” са вградени християни (Августин, Тома), езичници (Сократ, Аристотел), еретици (Галилео, Хобс), освен файтона видни атеисти, постоянно гаврещи се с Христос.
Питането обаче е: кой е съградил основите на Европа? И кой през 20 в. е създал проекта на „обединена Европа”?
Тези въпросите са съвсем конкретни и би трябвало да имат конкретен отговор.
Задачката е като тест за гимназиалния курс.
Кой е налял основите на Европа:
а) Сократ и Аристотел
б) св. Августин и св. Тома от Аквино
в) файтон видни атеисти (?)
Да започнем с отговор а). Сократ не е писал нищо, тъй че би трябвало да се обърнем към Платон, у когото, уви, понятието Европа липсва.
Но пък имаме резервен вариант с Аристотел. Търсим и ето какво намираме:
Европа, иначе доста хладна, създава разпалени, но неуправляеми народи, докато Азия, която е доста знойна – мързеливци, готови да се подчинят на първия деспот; за сметка на това Гърция, умерена по климат, е страната на свободата (Политика VII, 7, 1327 b).
Което иде да покаже, че Гърция (дори и като страна на свободата), не е била Европа. Тя е опонент на Европа и някой друг е вместил демокрацията на гръцките полиси в общоевропейското семейство. Този „някой друг” няма как да не е дошъл с християнството. Даже Пол Валери, „внук на френското Просвещение”, е категоричен, че християнската духовност, задавайки спойката между гръцката мисъл и римския ред, е положила основите на Европа. От две хиляди години християнството се е въплъщавало в различни цивилизации: на Римската империя, на Византийската империя, в световете на варварите, в средновековното християнство, в Просвещенската епоха (Волтер изобщо не е атеист, той е деист – има речници, където пише що е това, не смятам да го обяснявам).
Много е писано какво Европа дължи на християнството: защо във варварски времена манастирите са били „крепостите на висшия интелект”, защо дължим на монасите-преписвачи всички класически текстове на античността, защо европейското училище е възникнало тъкмо в манастира, а университетът – в сянката на катедралата.
Замислете се и над българската история. Бихме ли имали българско Възраждане и как би била възможна появата на Г. С. Раковски, П. Р. Славейков или Любен Каравелов, без преподобните Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, без йеромонах Неофит Рилски, създател на модерната учебната методика в Априловската гимназия?
И накрая, няколко думи за създаването на обединена Европа, „днес атакувана с бомби и куршуми”.
Щеше ли да възникне тя, изпод развалините след Втората световна война, ако не бяха нейните бащи-основатели – Робер Шуман, Жан Моне и Конрад Аденауер – и тримата ревностни християни? Нещо повече, първият от тях – Робер Шуман, който с декларацията си от 9 май 1950 г. обявява „Европейската общност за въглища и стомана”, сиреч темелите на днешния ЕС, е в процес на канонизация от страна на Католическата църква, като мнозина, не на шега, смятат помирението на Европа за най-голямото му чудо.
Който не приема, че тези трима християни са бащите на Обединена Европа, е в пълното си право да се отрече от тях още преди три пъти да пропее петелът. И да ги замести в съзнанието си със свои бащи-основатели: Лев Троцки, Андрей Вишински, Георги Димитров или Морис Торез. Право на останалите европейци е да се съгласят или да не се съгласят с вижданията му.
И второ: обединена Европа има своя флаг – дванадесет златни звезди на син фон. Негов баща е Пол Леви, също християнин, който за да избегне конфронтацията с Турция в рамките на Съвета на Европа, настояваща да няма кръст на флага, спонтанно предложил известната ни днес формула, пряко заимствана впрочем от изображенията на Дева Мария (8 май – денят на Европа – е и празник на Непорочното зачатие на св. Богородица). С риск съвсем да накърня европейските чувства на атеистите, трябва да допълня, че тази религиозна символика пряко произтича от Апокалипсиса на св. Йоан Богослов: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди” (Откр. 21:1).
Комуто не се нрави знамето на обединена Европа – да се отрече от него, подобно на Волен Сидеров и на други европейски националисти, които бясно му обръщат гръб (и други части на тялото си).
Накратко: да се разделя Европа по толкова елементарен начин на светска и обскурантистка (християнска) ми се струва повече от глупаво (най-мекото определение, за което се сещам).
А да се отрича основополагащата роля на християнската цивилизация при изграждането на Европа е, меко казано, исторически безумно.
Не твърдя, че днешна Европа е само християнска – това би било не по-малко невярно – къде тогава да сложим мюсюлманите, другите изповедания, че и атеистите като Евгений Дайнов, които по удачната формула на Г. К. Честъртън, твърдейки, че не вярват в нищо, всъщност вярват във всичко – даже в Батман.
Не, тях ги има, всички те са граждани на обединена Европа и тя е тяхна.
Но никой не бива да забравя каква е била цената на „историческото помирение”, в което след векове на войни – не само религиозни, но и атеистични – се е вградило базисното европейско разбиране за свобода.
А то наистина предполага един много важен урок – да живеем, както повелява съвестта ни, тоест да отстояваме свободата си, но и да зачитаме другия.
Демокрацията не е нито радикален, нито атеистичен джихад, тя е пространство за диалог.
Източник: Култура.bg
