Време разделно. Размисли по повод изборите във Варненска епархия

Изразът „време разделно” се чу многократно през тези дни. „Разделното време” има свойството да връхлита неочаквано. Така връхлетя и върху нас в неделята на 17 ноември. Връхлетя ни, както пиехме чай след неделната литургия, очаквайки резултата от избора за варненски митрополит. По-точно – за двамата кандидати за този пост. Бяхме се настроили за дълго чакане и се оказахме изненадани, когато изведнъж влезе един познат отец и, минавайки, ни каза: „Научихте ли резултата? Борис и Игнатий...”. По-нататък всичко беше като в някакъв филм. Сюрреалистичен. Спонтанно се събрахме пред входа на изборната зала. Сменящи се лица, откъслечни думи, трескави въпроси, недоумяващи очи… „Нещо трябва да се направи!”… „Кой е този Игнатий?”… По едно време някой каза: „Излизат.” Излязоха няколко души. Епархийски избиратели били – не знаехме откъде. Някой зад мене се опита да извика „У-у-у”, но околните го възпряха. Пък и гласът му увисна самотно – всички мълчаха. В това страшно мълчание почувствахме, как върху нас се стовари бремето на разделението. Още там си зададох въпроса: “Защо тези хора са гласували така?” Да, много преди това се носеха слухове за обиколки из епархията на един от кандидатите, за тайно раздаване на пари и упражняване на натиск. Тези слухове накараха някои от енориашите ни да се изправят в притвора на катедралата в онзи неделен ден с плакати в ръце: „Гласувайте по съвест!”, „Мислете за народа Божий”, „Няма нищо тайно, което да не стане явно” и др. Но нима всички тези избиратели, гласували с абсолютно еднаква бюлетина за двама кандидати, които очевидно не изпъкват с качествата си далеч над всички останали, са просто продажници? Не мисля, че отговорът е толкова прост.  Изглежда „разделното време” беше настъпило много по-рано, а ние не бяхме го забелязали. Или не бяхме направили нищо, за да го направим време на любов и общение.

Изборите не протекоха свободно и честно. Слава Богу, че бяха касирани. Бог да благослови тези епархийски избиратели, особено свещениците между тях, които намериха мъжество да подадат жалба. Бог да благослови и братята и сестрите, които не се примириха, молиха се, мръзнаха пред синода, загърбвайки собствените си житейски проблеми. Но все пак дали резултатът от този избор не ни задължава да си поставим въпроса: „Защо се получи така?” Дали не защото сме забравили Евангелието и евангелската любов? Тези избиратели, които гласуваха за еп. Борис, дали не гласуваха не просто за него, а против Варна? Те бяха от по-далечните духовни околии в епархията. Как се живее там? Дали част от енориите и свещениците там не изнемогват финансово, материално? Дали богатите с треби, с вярващи, със средства варненски енории не будят у тях разбираема завист? Дали не се чувстват пренебрегнати, изоставени, забравени? Дали не виждат владиката на тази огромна епархия веднъж годишно – на храмовия празник, че по селцата - и на пет години? Поинтересува ли се някой от тях и от проблемите им? Подаде ли им някой братска ръка? Обърна ли им някой бащинско внимание? Не е ли у част от избирателите този вот за еп. Борис плод на отчаяно негодувание или примирение? Не е ли той също един, макар и изкривен, протест? Представя ли вотът на епархийските избиратели адекватно волята на епархиотите? Допитаха ли се те до хората, които представляват?

Не знам отговора на тези въпроси. Сега между нас се е издигнала стена. Делим епархийските избиратели на такива от Варна – „добри” и такива от Търговище, Добрич и Шумен – „лоши”. Това е, ако гледаш откъм Варна. Ако гледаш от другата страна, сигурно е същото, само дето „добри” и „лоши” разменят местата си.

Дали ще се намерят ръце, които да се протегнат над тази стена? Дали ще се намерят искрени гласове, та били те и анонимни, които да разкажат как е там, от другата страна – какви са вълненията, мотивите, проблемите? Дали можем да се сближим и да гласуваме по съвест? Ще ми се да вярвам, че това може да стане. Някакво основание за тази надежда ми дава самотното заглъхване на онова „У-у-у!” след първия избор. Фактът, че пред синодната палата никой не се нахвърли (дори и словесно) върху самотния мъж, дошъл на „контрапротест”. И най-вече това, че част от нашите свещеници в тези дни постоянно ни напомнят да не съдим никого, защото не знаем мотивите и положението на онези, които не споделят нашата позиция.

Може би тази надежда звучи много наивно, но представете си какъв катарзис, каква радост ще бъде и тук, и на небесата, ако успеем да го направим. Ако оттук – от Търговище, Добрич, Шумен, Провадия и Варна – тръгне изцелението на изтерзаната ни майка-Църква!