“…после трябваше да я придружавам на абитуриентския бал, въпреки че тя знаеше, че мразя абитуриентските балове, мразя самите абитуриенти, безвкусието им, невъобразимата им натруфеност, глупавото им самочувствие, още по-глупавото им бибипкане по улиците, кортежите им, крясъците им ме изкарват от нерви, както и грозните им рокли, ужасните им прически, буклите им, блещукащите им обици, тупираните им вежди, лачените им обувки, токчетата им, в които се преплитат краката им, с които изобщо не могат да вървят, също ме изкарват от нерви, цялата тази нелепа приповдигнатост, цялата тази чалга, този кич, който всяка година в края на май започва да се завихря из страната, из всички родители и всички дванайсетокласници, из всички гимназии на България, ме изкарва от нерви, тази вдървена пауновщина, тази папагалска цветност и кресливост ме съсипват, и то в края на май, в края на май, времето, когато цъфтят люляците (преди това са магнолиите!), защото разцъфтяването им е внезапно и може да бъде пропуснато и именно затова трябва внимателно да се наблюдава, да не се измества вниманието, а не да се отвлича от тези шлейфове от лимузини по улиците на държавата, тези шлейфове от лъщящи коли и джипове като откраднати от свраки мъниста по улиците на държавата, с някакви накачулени по тях същества, които се кикотят и пилеят парите на своите родители, парите, които самите родители години наред ще трябва да спестяват и да изплащат на банките, самите родители в течение на години наред щяха да се лишават от много неща, за да спестяват парите и да ги изплащат на банките, и снимките, сълзите, цветята, прегръдките, уискито на родителите, тази латиносантименталност, латиногордост и на родители, и на абитуриенти – отвратително, наистина отвратително…”
Това е откъс от романа ми “Адриана”, чието първо издание беше през 2007 г. Шест години по-късно тази мимолетна снимка на завихрилото се абитуриентство ми се струва добронамерена и снизходителна. След шест години безумието около завършващите ученици би трябвало да бъде описано в много по-тежки, в много по-заклеймяващи думи. Защото вакханалията ескалира.
Няма нищо лошо в това едно 19-годишно същество да се облече елегантно и красиво, да отиде на заведение със своите съученици и приятели, да отпразнува завършването на гимназията. Естествено е дори да се попрекали. Естествено е дори да се понапият.
И виждаме как нещо толкова просто и естествено се превръща в една крайна, отблъскваща, типично българска уродливост. Абитуриентският бал днес е синоним на кич и пошлост – от клаксоните и колите до роклите и побоищата, до безвкусицата, до безметежното и тъпоумно пилеене на спестявани с лишения пари.
Защо не са красиви роклите им? Баловете им? Радостта им?
Иисус казва: Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро. Достоевски казва: Красотата ще спаси света. Той има предвид вселенската, цялостната, духовната и физическата красота, красотата в нейната пълнота, красотата на любовта и на доброто. Сега в XXI век в България ние можем да преобърнем фразата на великия пророк и да кажем: Пошлостта ще погуби света. Защото тя е заразителна, заразата е мигновена, няма противоотрова сега, тук, в XXI век, в България. Няма противоотрова, колкото и да не ми се иска да говоря в песимистичен план.
Това поколение деца, които израснаха не пред погледа на своите родители, а пред компютрите и в прегръдката на биг брадърите, къртиците, певиците, кечистите. Това поколение деца, които не са научени, че хлябът е свят, че е грях да се изхвърлят дори и трошиците му. Това поколение деца, чиито мечти се свеждат до забавления и пари, много пари, изкарани с максимално малко труд, по възможност изобщо без труд.
Защото трудът е за баламите, за глупавите, за неуспелите. Трудът гарантира единствено неуспех, мърморене, недоволство. Колкото повече труд, толкова по-малко пари, а следователно и толкова повече безсмислие. Колкото повече пари – толкова повече смисъл. Парите и смисълът са в пряка зависимост. Тази пряка зависимост важи с особено голяма сила за политиците ни. С особено голяма сила сега, с тези партии, с това правителство. Политиците, от които се отвращаваме, срещу които протестираме и които отново избираме. Политиците, които са като нас, защото са част от нас.
Но тази пряка зависимост между пари и смисъл е абсолютно измамна. Абсолютно лъжовна. Абсолютно куха. Смисълът може да дойде единствено през Божиата мяра, а не през човешката. От сърцето си можем да изкараме доброта, само когато в него има доброта; и красота - само когато в него има красота.
Затова в абитуриентските балове се изливат толкова безсмислено много пари, а роклите са грозни, а радостта е измамна, а веселието е помрачено, а пошлостта на тези балове е безмерна.
Тази пошлост може би се откроява толкова безмилостно, защото се случва в дните на най-светлите, най-дълбоките, най-духовните празници – 24 май, Първи юни и Втори юни. Духовността на Светите солунски братя е фонът, на който бездуховността контрастира още по-отблъскващо. Денят на детето с неговата чистота откроява още по-ярко как обществото ни я погубва, омърсява и опошлява. Защото нали днешните кичозни абитуриенти само до вчера са били лъчезарни деца.
Ботев загина на 28 години. “Момци ми са тез”, каза на капитана. На чела им бяха левски знаци. В очите им – плам. В сърцата им – плам. “Ний летиме за свобода”! Те летяха! Водите на Дунава бяха тихи и бели. “Радецки” се носеше по златни вълни. Когато в сърцето има плам, светът е приказен. Само красотата ще спаси света! Само от доброто съкровище на сърцето си добрият човек може да изнася добро.
