Мобилно меню

4.2272727272727 1 1 1 1 1 Rating 4.23 (66 Votes)

Picture5 061На 2-ри и 3-ти ноември т. г. в София (в Центъра за култура и дебат „Червената къща”) се проведе научна конференция за ролята на миряните в Църквата. Моята основна теза на тази конференция бе, че истинско богословско осветление на тази роля може да се получи само при възстановяването, възпомнянето на факта, че Църквата е общност, евхаристийно събрание, „лаос Божий”. За да се направи това обаче, и преди то да се направи, нужно е трезво и дори „радикално” да си дадем сметка за тревожната ситуация, която ни предизвиква да си припомним този библейски факт.

Тази ситуация бих нарекъл атомизация и индивидуализация на църковния живот: в храмовете няма църковен народ, църковни общности, събрания, „лаос”. Налице чисто и просто е местното население (селско или градско), част от което (по традиция) е православно вярващо и е съхранило обичая си да идва в църквата при свещеника. Да идва обаче, в масовия случай тъй както потребител идва в обслужващото „звено”, за да задоволи специфични и – подчертавам това – най-вече индивидуални „духовни потребности”: преди всичко панихиди, „кръщенета”, опела, „венчавки”, молитви за здраве, за път, за „разваляне на магии” и т. н. Обръщам внимание, че макар две от изредените току що богослужения да представляват тайнства, те, както и другите, съвместно биват наричани тъкмо от свещениците „треби” (сиреч по-„треби”). Храмът, следователно, практически не е вече мястото на едно църковно събрание – не е дом на църковен народ (лаос), а по-скоро нещо като „офис” на изпълняващия тези по-„треби” свещеник-професионалист. В тази ситуация епископите пък са далечните, само смътно познавани „генерални директори” на всички тези „офиси” в определената област (епархия), на които свещениците се явяват „служители”. Понеже като такива те почти и не вършат свещеническа работа, но само я „началстват” и администрират, тези епископи – превърнали се по същество в „шефове” на църковното ведомство – съвсем естествено са започнали да общуват изключително помежду си на синодални заседания в столицата или с държавните и местни светски власти, изсред които представляват традиционни съхранители на българското русофилство и на един сантиментално-носталгичен монархизъм – в благолепна декорация на общонационални „мероприятия”.

В тази ситуация именно Евхаристията – Литургията е станала най-безфункционалната „служба”. Именно доколкото не се извършва за никаква специална, персонална „потреба” – въобще не е „треба” – тя масово се схваща от хората просто като едно еженеделно църковно тържество (което би могло да бъде и особено „тържествено”, ако се случи да го сподоби с участието си някой епископ). „Как служи дядо еди-кой си, а как пък дядо еди-кой си” е тогава основната тема на посетителите на тържеството.

Нека да добавя и това, че доколкото църквата ни масово се е превърнала във „ведомство” за извършване на „треби”, за удовлетворяване на „потреби” на индивидуални или семейни „потребители”, в нея се е развило едно характерно противоречие между клира и въпросните „потребители”. Там е работата, че тези последните – особено живеещите в по-малките градове и селата – имат убеждението, че начинът и формата за удовлетворяването на църковните потреби трябва да бъде изработвани от тях и от местната им традиция, докато свещениците като „професионалистите” на институцията трябва постоянно да ги убеждават, че това не е така и само „Църквата” знае кое как се прави. Противоречие абсолютно безплодно, защото по същество в него няма нищо църковно.

Дори обаче онези, които (рядко макар, но) се изповядват и причастяват в Църквата – в царящата в нея обща атмосфера на „духовно потребителство”, което описвам – правят това в порядъка на спазвано частно (семейно) благочестие, а не защото се преживяват като членове на постоянно събрание, на църковна общност (собствено „еклесия”). Радикално (и нарочно преувеличено жестоко) би могло да се каже следователно, че религиозността, православността у нас днес практически не е църковна в собствения смисъл на думата. Тя е „частна”, а „миряните” не са „лаос”, „народ Божий”, „еклесия”, Христово общество, а просто – онези, идващи в храма именно от света (от „мѝра”), които имат по унаследена традиция, и „религиозни” потреби: потреби от трансцендентна протекция, трансцендентна инициация – практически произтичащи от (най-често неясна и периферна за съзнанието и живота им) „вяра в Бог”. Погледната от тази перспектива и на този фон, една претенция, че и хората от този вид – „миряните”, идващите от „мѝра” при „клира” – са Църквата и би трябвало да имат някакви по-особени функции, действително звучи кухо и предизвикателно както за йерархията, така и за богословски образования ум. Не, тези „миряни” не са „Църквата”. Те са просто индивиди, имащи „вяра” и произтичащи от тази вяра – религиозни – потребности, които пък духовното „ведомство” (собствено църквата: на клириците, на професионалистите, на „посветените”) задоволява с дадените й за това „сили”.

Пак казвам, в тази болезнена ситуация на атомарно взаимоотношение между църковната институция и онези, които твърдят, че принадлежат към нея, в Литургията (Евхаристията), в която – при традицията миряните крайно рядко, един-два пъти годишно да се причастяват на нея – не се извършва никакво персонално освещаване с осезаем духовен „ресурс” както при останалите (и затова много по-целесъобразни) „треби”. Тя се е превърнала от актуализация на Църквата като „еклесия”, в едно чисто (но и безцелно) тържество на „духовното ведомство”, което „по обичай” се извършва в неделя. Но пак поради това, че не снабдява с никакъв ясно дефиниран духовен „ресурс”, Литургията (Евхаристията) е и най-слабо посещаваната богослужба. Не бива да се заблуждаваме – тези които идват в неделя в енорийския храм със сигурност не  са повече от една десета от онези, които ще дойдат в него да кръстят децата си, да извършат панихида за свой близък или да „поръчат” молитва за някаква своя нужда. За забелязване е, че даже онези малцина, които (дори) Литургията имат за своя „духовна потреба” и я посещават относително редовно, по същество, за да „пазят съботния ден” (в случая, неделния) имат характерната тяга да извършват, докато тя „тече” най-разнообразни актове на чисто лично благочестие (сиреч, да не „стоят празни” на „тържеството”, да си „заработят” и на него нещо „реално”), например, молят се частно пред определена икона, обикалят свещниците, за да палят свещи за домашните и покойниците си, като през това време не следят молитвата, която (всъщност от тяхно, от тяхно име, защото е изцяло в първо лице множествено число) свещениците възнасят пред олтарната Трапеца. С две думи (и с огромно съжаление казано: Евхаристията не събира „лаоса Божий”, общността – Църквата като събрание на призовани, а само онази съвкупност от най-ревностно (или най-дисциплинирано) вярващи, която има – всеки индивидуално – потребата било да заяви тази своя ревностна вяра, било, както казах, „да спази съботния ден”, веднъж в седмицата, под звуците на песнопенията и звъна на кадилниците.

Повтарям, в описаната ситуация на атомизация, субективизация и (дори) „меркантилизация” на духовното битие, всеки глас за промяна, за увеличаване на „ролята на миряните” в Църквата звучи действително претенциозно и безоснователно (да не кажем дори – нахално за ушите на клира). Ако миряните са сведени (са се свели) до положението на „религиозни клиенти”, на които биват удовлетворявани различни „духовни” потреби – при това именно като на съвкупност от индивидуално идващи „от мѝра” при „клира” (който пък, по силата на „посветеността” си има изключителното „авторско право” върху удовлетворяването на потребното и в този смисъл и е „Църквата”), то каква може да бъде в тази Църква „по-голямата” роля на миряните? Да определят начините на богослужението, да участват в „жречеството” на „професионалистите”? Без да са „посветени”? Или да имат право на началство и управление в „офисите”, в каквито са се превърнали храмовете? Да участват в определянето, назначаването и уволняването на „персонала” им, в разписването на дисциплината му? Вместо епархиалните архиереи на чието „ведомство” и на чието „княжество” принадлежат тези „офиси”, заедно със служителите им.

Но следователно, за да се заговори изобщо за променяне (или „увеличаване”) на ролята на миряните в Църквата, първо трябва да се възстанови Църквата като общност, но затова ще говоря някой друг път.

Източник: Портал за Култура


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3capu 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий