Християните в Русия продължават да обсъждат кризата в отношенията между Църквата и обществото, която ескалира в процеса срещу пънкарската група и яви множество проблеми и конфликти в самите църковни среди (вижте темата на Двери тук). Продължаваме да информираме своите читатели за този интересен дебат, който в най-дълбока степен засяга и нас, макар че за добро или лошо проблемите в България не са така ясно откроени. В интервю за редакцията на Правмир известният руски писател, водещ и православен журналист Александър Архангелски говори за враждебното отношение към Църквата, за това какво означава да защитаваш Църквата днес и за единствената важна задача, която стои пред нас като християни.
- Православната църква днес попада не само под прицела на критиката, но в нея се мерят и в буквалния смисъл – кой с брадва, кой с нож... Вандалските прояви заляха цяла Русия. Няма да ви задавам първия от двата сакраментални въпроса: „Кой е виновен?”. Ще попитам: какво да правим?
- Разбира се, Църквата трябва да се защитава, но в различните епохи защитата трябва да е различна. Има моменти, когато трябва да застанеш с открити гърди. В революционните и следреволюционни години хората жертвали себе си, за да спасят не само Църквата като цяло, но и всеки отделен храм. Опитвали се да запазят камбаната, да не допуснат да се разруши иконостасът – и са плащали за това със своя живот. За една секунда са ставали мъченици, изгаряло тяхното минало, техните грехове и те се превръщали от обикновени хора в светци.
В друга епоха да защитаваш Църквата означавало да жертваш своята репутация, а понякога дори човешката си съвест. Митр. Антоний Сурожски има разказ за срещата си с митрополит Николай Крутицки, един от основните проводници на съветската политика в църковния свят. Отец Антоний, тогава още прост свещеник в Лондон, изпратил на владиката Николай, който бил дошъл в столицата на Великобритания на сбирка на профсъюзите, следната телеграма: „Моля ви да не престъпвате прага на моя храм, доколкото сте дошли по политически причини”. Неочаквано митр. Николай отговорил: „Отец, Вие сте прав. Благославям Ви винаги да говорите истината”.
Ако видим какво се случва днес, то ще трябва да признаем: да, една част от обществото, преди всичко образованата, живеещата в големите градове, започна да се отнася към Църквата вече не просто предпазливо, а почти враждебно. Появиха се много полу-луди, които са склонни с думи или дори с действия да оскърбяват Църквата. Какво трябва да прави при тези обстоятелства православната общественост? Трябва незабавно да се въведе закон за защита на чувствата на вярващите? Защита от кого? От полицията, от армията, от ФСБ? От атеистите, от мюсюлманите? Струва ми се, че тръгването по този път е неприемливо – не по принцип, а именно днес. Ние се поклонихме на държавата, за да ни защитава тя със своя камшик от тези, които не ни обичат, говорят за нас гадости, а понякога и ги вършат, но не заплашват нашия живот, служение, вяра... Когато се обръщаме към властта с искане да накаже тези, които не ни обичат, ние, на първо място, увеличиваме техния брой. А на второ, даваме на държавата възможност след това да започне да преследва и нас на същото основание. Всеки свещеник, говорещ за сектантите или ислямистите онова, което мисли, попада под действието на закона, който се опитваме да прокараме с помощта на политиците. Ако на власт дойдат не такива християнизирани политици (или поне с невраждебно отношение към Църквата) като днес, а някакви леви дейци, то те ще се възползват от същите тези закони, за да ни преследват.
Днес да защитаваш Църквата означава да не каниш набедени казаци, окичени със самоделни медали, а спокойно да свидетелстваш за това, колко прекрасна е вярата в Христос, колко жизнелюбива е тя, колко човеколюбива и боголюбива е православната традиция. И за това, че образованият човек е за Църквата еднакъв с необразования; и че тя въобще не дели хората по класи и съсловия, тъй като се обръща към душата; че най-скъпоценното за нея зърно го има у всеки човек; че тя обича дори своите врагове и ги благославя – не за грях, разбира се, а за да бъде преодоляно злото в душите им.
Пред нас има само един път – да станем малко по-различни, така че, като ни гледат, хората да не мислят: „Ааа, православни...” Днес това е главната и може би единствена защита. Да, ние сме длъжни твърдо да отстояваме своите възгледи, не трябва да се смущаваме, когато ни се смеят, обиждат и дори ругаят. Тъкмо обратно – това е полезно, нека ругаят, макар и несправедливо! Но може да помислим: а дали пък няма зрънце истина в тези обвинения, да се възползваме от него като шанс да станем по-добри.
- От прес-службата на патриарха призовават да не се изнася мръсотията от мазето. Други смятат, че ако ние сами не критикуваме себе си и свещеноначалието, именно това ще погуби Църквата. Но аз виждам истина и у едните, и у другите. Ние имахме възможност от личен опит да преживеем тази ситуация – когато компромат за един архиерей излезе в медиите. Той беше залят с такова количество мръсотия, лъжа, ненавист, че „победата” се оказа горчива. Смениха ни епископа, но как може новият владика да гради нещо в тази атмосфера на недоверие? Изобличавайки себе си, ние съблазняваме другите. Не е ли така? Как тогава да се борим със злото вътре в Църквата?
- Струва ми се, че ако започнем специално да събираме и опаковаме в прозрачни пакети мръсотията и я изнасяме на показ, от това нищо добро няма да се получи. Но това не значи, че не бива да чистим и изнасяме мръсотията от дома си, защото тогава ще потънем в смрад. Нито сладострастното съсредоточаване върху лошото, нито отказът да го обсъждаме (като минимум в своите среди) не бива да се случва. И едното, и другото са еднакво опасни за Църквата. Разбира се, и свещеникът трябва да има възможност да каже мнението си, и паството – да поговори със свещеника на енорийското събрание, но не формално, а живо, естествено. Не бива да има абсолютно самоизолиране нито на епископите, нито на свещениците, нито на миряните, защото колкото и да се затварят, колкото и да крият недостатъците си, те все едно ще излязат наяве. И при това така ще излязат, че никой няма да обръща вече внимание на доброто.
- Вие сте заемали по много вътрешноцърковни въпроси критична позиция. А в същото време казвате: „Не знам какво трябва да се случи, какво трябва да направи един или друг свещеник, един или друг йерарх, за да избягам от Църквата”. Какво ви държи в Църквата?
- Владика Антоний Сурожски имаше разсъждение за това, защо принадлежи към Руската църква, сиреч към „московската”, „червената” по терминологията на емигрантите. Той казва, че Църквата е Майка. И в каквото и състояние да се намира, трябва да бъдеш с нея. А особено, когато не е в най-добро положение и справедливо я осъждат, трябва да останеш с Майката и да приемеш поруганието заедно с нея.
Източник: Православие и мир (със съкращения)
