Поместеният тук текст е част от документалния филм „Моето служение“ на Българската национална телевизия, чийто автор е Горан Благоев, а оператор – Цветан Недков. Филмът е направен за 90-годишнината на патриарха, отбелязана през 2004 г.
Ваше Светейшество, оказаха ли някакво влияние вашите родители върху оформянето ви като духовник?- Моите родители бяха обикновени селски жители. Майка ми, която беше от богат род, се беше омъжила за баща ми от бедно семейство, останал сирак още от малък. Двамата живееха в съгласие. Бяха редовни посетители на богослуженията в Троянския манастир. Баща ми бе несменян член на църковното настоятелство в родното ми село Орешак. Майка ми беше център на духовен живот в махалата. Събираше съседки, заедно се молеха, четяха църковна литература. Тя имаше настойчиво желание да получа духовно образование, да се подготвя за служител на Светата ни църква.
Благодаря на моите родители, защото ми дадоха много добро възпитание, вяра и църковност. С голямо затруднение ме издържаха, докато учех в семинарията. Таксата беше осем хиляди лева на година за пансиона. Те нямаха възможност да припечелят тия пари. Баща ми се занимаваше със занаятчийство. След това бе принуден да стане стражар и макар да изпълняваше готварската длъжност, беше в униформа. Семейството ми не е гладувало, но бедно е живяло.
Как решихте да приемете монашеството?
- Като ученик в един от горните класове в семинарията написах молба до Зографския манастир в Света гора да бъда приет за послушник, след като завърша образованието си. Бях пуснал писмото в кутията, която се преглеждаше от учителите, преди да изпратят кореспонденцията. След няколко дни един от възпитателите ми вика: Абе, Марине, ти си искал да ставаш калугер? Викам: Ако Бог е благословил, може калугер да стана. Абе казва, ти можеше като свещеник да послужиш на Църквата. Повече ме убеждаваше да стана клирик от бялото духовенство, но да не бързам да мисля за монашество. Предполагам, че той е задържал писмото, което бях написал до Зографския манастир. Но горенето ми по Бога и желанието ми да бъда монах се запази. То се поддържаше и от контакта ми с братството на Троянския манастир, чието духовно чадо бях, без да съм послушник.
През декември 1941 г. като четвъртокурсник в Богословския факултет приех монашеството. Тогавашният игумен на троянския манастир архимандрит Климент Коевски бе практически моят начален духовен наставник. А духовен старец ми стана световрачанският митрополит Паисий. Монашеството ми даде душевно удовлетворение. Приех духовното име Максим – на св. Максим Изповедник. Щастлив съм, че нося името на този светец, който въпреки всички гонения от светските власти и жертвени изпитания, които е понесъл, е останал верен на Светата Православна Истина. Той ми е достоен пример за подражание и към него винаги отправям молитвите си за помощ пред престола на Всевишния.
Вие сте избран за патриарх през 1971 година, в разгара на атеистичния режим. Не ви ли беше дискомфортно на този пост?
- Избирането ми за патриарх на БПЦ извика у мен голямо вълнение. Защото в онова време не беше просто да умреш, но по-сложно беше да разбереш и прецениш как ще живееш и как ще изпълняваш задълженията си на предстоятел на Светата ни църква. Тия вълнения аз изживявах. Имах, разбира се, предвид и положителното отношение на Светия синод, на духовенството, на църковната общественост по отношение на евентуалното ми избиране за патриарх.
Високо свидетелство в това отношение се изрази и от градската църковна общественост в лицето на акад. Михаил Арнаудов, което твърде много допринесе за решението ми да поема това отговорно пред Църквата, народа и родината ни служение. С акад. Арнаудов се познавах още от времето, когато бях цивилен чиновник в Русенската митрополия. С годините се сближихме. В навечерието за изборите за патриарх се срещнах случайно с него в градината пред Военния клуб в София. Той беше научил, че се въздържам да се кандидатирам, но ме посъветва доста авторитетно и ме убеди да не се отказвам от участие в изборите.
И все пак вие поехте патриаршеския пост по времето на комунистическия режим…
– Обстановката беше такава. Атеистическият режим вършеше своето да обезсили значението на Българската православна църква, вярата в Нея и в Бога, която Тя изповядва и проповядва.
Бях на служба за Велики четвъртък в столичната черква „Св. Седмочисленици$, когато дойдоха и ми казаха, че от правителството искат да наредя на свещениците да не се обикалят черквите с лития по приетия каноничен начин и да не се бият камбаните. Бях категоричен в отказа си, независимо от кого изхождаше това искане. А то изхождаше от едно от най-високите места на тогавашната власт. Останах да продължа службата с четене на дванадесетте евангелия в черквата.
Ограниченията за посещение на богослуженията на всички и особено на ученици, на млади хора, на деца, много ме угнетяваха. Аз правех всичко възможно да се превъзмогне всичко това главно чрез Комитета по изповеденията, председател на който беше Михаил Кючуков – мой съученик. В семинарията от първи до шести клас бяхме заедно, седеше на един чин пред мен.
Атеистическият период нанесе много големи поражения на светата Българска православна църква в нейния живот, не в нейната изповед. Началните години на атеистическата власт бяха много сурови. Впоследствие позатихна това ожесточено отношение към Църквата, но не престана, защото идеологията се изпълняваше от различни хора в различна степен на ожесточение и озлобление към Църквата. Но всякога значението на Църквата като институция не е било пренебрегвано. Явно е било, че никой не може да отрече нейното значение за българския народ, каквото и отношение към вярата да има. Да отречеш Църквата, значи да отречеш българската история.
Казвате, че атеистичният режим не е отричал Църквата, но е искал да я обезсили. Спомням си обаче от ученическите ми години, че на 24 май вие бяхте иа трибуната на мазволея, редом с Тодор Живков. Не беше ли това сътрудничество на Църквата с комунистическия режим?
- Бил съм и по-близо до Тодор Живков (смее се). Разбира се, сътрудничество на Църквата и лично мое към гражданската власт за провеждане на нейни мероприятия никога не е имало. Ако е имало някое сходство от страна на Църквата и на държавата в добри начинания, Църквата е вземала подобаващо на положението й участие.
По въпроса за мира в света Църквата е вземала участие, но в такава степен и в такава форма, че да бъде участие на Църквата като църква – със своите евангелски принципи в полза на мира в света. И в никакъв случай като служител на тогавашната гражданска власт.
Винаги над всичко съм имал интересите на Църквата, дори при изпълнение на гражданските си задължения. Не съм в това отношение правил никакви компромиси. Изживявания съм имал много тежки, но съм ги понасял за свое огорчение преди всичко. И присъствието ми на трибуната не е било по мое желание, а в изпълнение на гражданските ми задължения.
На една среща Живков поиска от мен архиереите по места заедно с митрополитското си служение да станат и председатели на Отечествения фронт. Архиерейските наместници също трябваше да оглавят местните организации на ОФ. Аз му отговорих, че това в никой случай не може да се допусне, защото БКП е атеистическа партия. Не може да се допусне архиерей да стане председател на отечествено-фронтовската организация, която има за ръководство комунистическата партия. Е, така, каза, така е, така е, ама вижте какво да стане да има обединение на народа. Викам, Църквата всякога е ратувала за обединение на народа и сега ратува, и за в бъдеще ще ратува, но като привлича другите към себе си, а не като възприема принципи, чужди на нейната идеология. Това беше разговорът, ей го, възпроизвеждам го.
Какви бяха отношенията ви с Живков? Обвиняват ви, че сте се ползвали с неговата подкрепа?
- Първата ми среща с Тодор Живков беше представителна, като новоизбран патриарх. По това време имаше решение на Министерския съвет да бъде напълно унищожена черквата „Свети Спас“ в центъра на София. Преди да влезем, казах на Кючюков, че ще поставя въпроса за черквата. Той се опита да ме разубеди, защото имало вече решените на Министерския съвет. И след протоколния разговор с Живков му говорих за църквата, че е паметник от Средновековието и е много почитана от християните, че трябва да се запази. Той каза: „Може да има решение на Министерския съвет, но щом е неправилно докладвано, може да е неправилно и решението за събарянето. Да се уреди въпросът.“ И въпросът тогава се уреди. Но сега черквата е в съотояние, дето не може напълно да се възстанови за извършване на богослужение на нея. Върху нея бе построена банка.
С Живков съм имал четири официални срещи. На една от тях поставих въпроса за запазването на черквата „Св. Йоан Рилски“ в Перник, която искаха да разрушат, защото до нея строяха партийния дом. На последната ни среща, беше през 1989 г., поисках Семинарията да бъде върната от с. Черепиш в София. Лични контакти с Живков не съм имал.
Бог ни учи, че няма човек, който де не е без грях. Има ли грехове българският патриарх?
- Мога ли да кажа, че не съм съгрешил, че нямам грях? Това не само че съвестта ми не може да допусне да кажа, да отида против думите на Светото писание, че няма човек да е живял един ден и да не е грешил. Грешки може да съм допускал, но компромиси във вреда на Църквата никога, нито съм си позволявал да мисля, че мога да допусна. Случайни грешки в преценка кое ще бъде по-добре за Църквата съм правил. Това, което е от полза на Църквата, съм предпочитал всякога, но не като срамен компромис пред когото и да било, пред властници или власт. Когато е трябвало да избирам, съм избирал това, което ще е по-полезно за Църквата, не за мен. Болезнено може да съм го изживявал, но важно е било да бъде добре за Църквата, а не за моя угода.
