Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (51 Votes)
1_11.jpgВеднъж Вальо разказал на отец Стефан как се запознал с баща ми. Баща ми отивал към фаталния за него Букурещ. Било последното му пътуване. Отседнал в Русе, отишъл да вечеря в ресторанта на хотела. Вальо - тогава първи курс студент българска филология, се оказал с компания на съседната маса.

Разпознал веднага любимия си писател, отишъл при него, изразил му своето възхищение, той любезно му благодарил. Представям си баща ми – вероятно свенливо е запремигвал зад дебелите лупи на очилата си. Вероятно се е зарадвал от уважението, което един съвсем млад човек проявява към него. Представям си последната вечеря на баща ми на територията на България. Представям си неговото пътуване към Букурещ, към смъртта.

Всъщност видях Вальо един-единствен път – по новините. Поводът беше как благодарение на телевизионния екип, който го заснема, го приемат в русенската болница и там започват да се грижат за него.

Шейсет и няколко-годишен човек, с брада и коса като на Солженицин, с цигара в ръка, харизматичен, достолепен и благ в изказа, изпаднал поради съдбовни обстоятелства до положението на клошар, приютен от общността към църквата "Св. Николай Чудотворец" в Русе.
Видях Вальо един-единствен път по новините, а оттогава не мога да престана да мисля за него.

Непрестанно подреждам като пъзел малкото парченца, които зная за живота му – учител по литература, пенсиониран, разведен, изхвърлен според неговите думи от роднините си, продал неуспешно единствения си дребен имот, парите от него били съвсем недостатъчни, а и бързо се свършили, половин година спял в една будка за вестници.

Влязъл в двора на църквата един есенен ден преди три години, носел няколко стари куфара, които едвам се затваряли – в тях имало книги, бележници, дневници, изрезки, някаква стара покъщнина, зимно палто и обувки.

Пристъпвал от крак на крак, гледал срамежливо надолу, от време на време тежко въздишал, докато най-накрая отец Стефан нетърпеливо не се обърнал към него и не го попитал: мога ли да ви помогна с нещо? Вальо навел глава още по-ниско, почти изстенал от неудобство, тогава Магдалена деликатно и тихо се намесила: човекът нямал подслон, дали да не го приютят, какво мислели другите, какво мислел отецът?

Било неделя сутрин, светата литургия била точно приключила, хората както винаги се били събрали в беседката, пиели кафе, хапвали каквото всеки бил донесъл, оплаквали се, споделяли, доверявали се един другиму.

Да, в стаичката, където доскоро беше Чавдар, казал Марти, горящите му черни очи тревожно изследвали Вальо.

Точно така, нали той отново е в затвора, подхвърлила Ани, тя не пропускала да отбележи човешката неблагодарност.

И не се знае колко време ще остане този път там, уточнила замислено Мариана, като че ли си припомняла епизоди, които всички познавали.

Останалите се споглеждали, понечвали да кажат нещо, но замълчавали, страхували се Вальо да не се окаже поредният пройдоха, който, приютен и обгрижван от тях, ще им създава неприятности, както двамата братя наркомани преди това, които продавали книги от църковната библиотека, както Милена, която била обърнала стаичката в бардак.

Очаквали отец Стефан да каже, той да зададе въпросите, той да реши.

Тук е един от покъртителните моменти винаги, когато си мисля за Вальо – стадото и неговият пастир в неделната есенна сутрин, общността в двора на църквата, беседката в сянката на смокините, пчелите, насядалите един до друг хора, тяхната сплотеност, тяхната общност, тяхното общуване, тихо и кротко, ненатрапчиво, истинско.

Само трябва преди това да ремонтираме стаичката, замислено казал отецът, да оправим пода, да сложим дървени плоскости, че да е по-топло, да боядисаме, вниманието му било изцяло погълнато от предстоящия ремонт, не можело да приемат човек и да го настанят в стаичка с неугледен вид.

И всички зажужали около беседката.

Всеки имал своя идея, какво е най-необходимо и най-евтино да се направи, всеки предлагал нещо, с което да бъде полезен, съвети, майстори, бои, покъщнина, труд, това бил най-трудният момент – да се разпределят задачите поравно, никой да не се почувства пренебрегнат, всеки да помогне, с каквото може, да бъде оценен, да бъде признат от другите и от отеца.

И Вальо с няколкото стари куфара сред тях – недоумяващ, невярващ на очите и ушите си.

Съвсем скоро след това започнал работа като пазач на паркинг, взимал две смени една след друга, за да връща заемите си, не ползвал транспорт, от всичко пестял. Постепенно се приобщавал към църквата, започвал да ходи на литургия, да се изповядва, да взима причастие.

Понякога продавал свещи, понякога поливал градината, събирал есенните листа, подрязвал клоните на смокините.

Вальо почина в първите дни на тази година, стопен от коварната болест, в стаичката с дървени плоскости.

Хората от общността се бяха разпределили – всеки ден му носеха топла и течна храна. През последните седмици той почти не се докосвал до нея. Редуваха се – купуваха му скъпоструващите обезболяващи лекарства. Молел всички да му носят цигари, някои се мръщели и го смъмряли, други мълчаливо и срамежливо удовлетворявали почти единственото му желание.

Непрекъснато някой стоял при него и слушал разказите му, оплакванията, недоволството. И озарената му благодарност.

Разказваха ми последния път, когато отишли при него в болницата, паднало се точно на рождения му ден – бил на системи, бил гол под чаршафа, бил купчинка кости, предните му зъби изпопадали, това правело усмивката му още по-детска. Казал, че моли да бъде опят в храма. Че не се страхува от смъртта. Че никога не е бил заобиколен от толкова хора, от толкова любов. Усмихвал се и благодарно стискал, стискал със слабите си пръсти ръката на всеки от тях.

Цялата общност се събрала на опелото в храма да го изпрати. В проповедта отец Стефан казал, че не само Бог, че и човек е любов. Че там, където има любов, няма смърт, че любовта побеждава смъртта.

И в това е силата на тази малка и удивителна общност, която събира хората в Христовата любов.

Теодора Димова е белетрист и драматург. Дъщеря е на големия български писател Димитър Димов

Публикувано във в. Дневник

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3khwr 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики