Първо частно православно гробище
Наскоро Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит, заедно с архимандрит Григорий, протосингел на Софийската епархия, осветиха в столичния квартал Бояна храма на първото частно православно гробище в страната. Храмът, чийто патрон е св. архангел Михаил, е бил построен за около година и три месеца и е напълно завършен и изографисан (за това досега са отишли 2,5 милиона лв.).Словосъчетанието “първо частно православно гробище” ми напомня малко за “ортодоксалната банка” на името на св. Никола, каквато беше учредена преди години с участие на Св. Синод на БПЦ. Не знам какво стана после с тази банка, но във всеки случай епитетът “ортодоксална” не й отиваше особено. Подобно на това и частното “православно гробище” е малко като “частно православие”, което, прости ме Боже, е “възможно” само в някои аспекти – т. е. красива “частна” църква, добре подредено частно гробище, възможност да те опее някой владика, когато си идеш от този свят и т. н. За спасението на душите обаче нито частните “православни” банки помагат, нито частните гробища.
И така, докато за обгрижването на частни православни гробища изглежда няма никакви проблеми, за обгрижването на изоставени деца и бездомни хора, оставени на бедните плещи на отец Иван от Нови хан например, в неговия приют тип “дядовата ръкавичка”, може би ще помагат примерно… българските масони. (Имаше, във всеки случай, някакви подобни изявления от тяхна страна.)
Свети Иван или свети Йован
Покрай красивия, богато украсен храм, дарен на Софийската митрополия, в който новопредставлените по-първи жители на Бояна ще поемат в едни по-други селения, когато им дойде времето, се сещам и за един друг храм, намиращ се в едно малко, бедно село. В един край, който преди девет десетилетия е бил част от Софийската света митрополия, и който става част от друга митрополия и друга държава. Храм, който също е новопостроен, но продължава да е неосветен. За който, за нейна чест, Българската православна църква е дала пари. Храм, чийто патрон е св. Иван Рилски, и се намира в с. Паралово, Босилеградско, на няколко километра от границата с България. Българите, които живеят там, доживели 90 години след един договор, сключен след края на Първата световна война в Ньои, да имат храм, в който един “непослушен” свещеник иска да служи литургии на родния им език.
Тези българи неведнъж са се обръщали за съдействие към владиците на Българската православна църква. Молели са за помощ, застъпничество пред “техните братя в Христа” от Сръбската православна църква, за да може храмът да бъде осветен. Всуе. Сръбският епископ Пахомий (в чиято енория е храмът в Паралово), който вече два пъти отказа да освети храма, бе придумван само от представители на светската власт – от министъра за българите в чужбина Божидар Димитров например. Пахомий обаче, както можеше да се очаква, би осветил този храм ако в него се служи само на сръбски език и ако служи свещеник, който е напълно предан на добре позната асимилационна политика над българското малцинство в Сърбия – на която политика, за съжаление, Сръбската православна църква съдейства напълно.
В името на “православното братство” между различните православни църкви българският патриарх Максим, митрополитите, Св. Синод на БПЦ запазиха, очаквано, мълчание, по въпроса с неосветения храм в Паралово. (Те си мълчаха, очаквано, и когато към тях се отправяха призиви по други поводи – като например случая с Македонската православна църква, която реши да “придърпа” към себе си името на известната исторически Охридска света архиепископия). Отец Йоан, свещеникът на храма в Паралово, на когото до голяма степен е заслугата за построяването на този храм, беше обвинен от владиката Пахомий в непослушност към местния епископ, в неизпълнения на задълженията, в носене на нагръден кръст без благословия. Имаше и искания към името на храма в Паралово – да се напише като св. Йован, не като св. Иван, Рилският Чудотворец.
Според много местни българи обаче, ако отец Йоан би бил напълно послушен на епископ Пахомий, това би значело ни повече, ни по-малко да бъде послушен и на сръбските специални служби. “Сръбският епископ Пахомий няма морално право да се позовава на църковни канони, защото СПЦ в нарушение на всички канони и християнски принципи е дошла на окупирана българска земя, от която предварително са прогонени или избити българските свещеници, и не за да служи на Христа….” Това се казва в едно обръщение, изпратено миналата есен, от председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов до Св. Синод на БПЦ.
Непослушният отец Йоан продължи да служи на български, охраняван по неволя, докато служи, от местни българи. Охулван и притискан от светската и църковната власт на страната, чийто гражданин е. Оказа се, освен всичко друго, че и днес един православен свещеник може да е поставен в казус, какъвто не би трябвало да има, поне в този век. За разлика от някои сръбски православни свещеници например, които служат на родния си език в населени места, които не са част от сръбската държава – имайки разбирането на съответните светски и църковни власти за техните права и пълната подкрепа, разбира се, на Сръбската православна църква.
Такъв благ изказ има, разбира се, и в отношенията с другите православните църкви и в частност със Сръбската православна църква, за чиято неотстъпчивост и неразбиране към правата на православните българи, живеещи в Сърбия, вече стана дума. Както се казва в посланието на българския патриарх Максим до черногорския и приморски митрополит Амфилохий от 19 ноември м. г., по повод кончината на предишния сръбски патриарх Павле, владиците от двете църкви отстоявали заедно “единството на духа чрез връзките на мира”. “С особена признателност и дълбока благодарност си спомняме неговото (на патриарх Павле – б.а.) братолюбиво отношение в дни на изпитания за единството на светата ни Църква и повереното ни паство. Както с личното му участие, така и в общите ни трудове ведно с представителите на почитаемата йерархия на Сръбската православна църква отстоявахме „единството на духа чрез връзките на мира“ (Еф. 4:3) за опазване чистотата на светата ни вяра и за добро свидетелство пред света.”
Както гласи евангелският израз, “по плодовете им ще ги познаете”, [Матей, 7:16]. Мълчанието на клириците или пък официалните благи думи далеч не винаги са достатъчни за “опазване чистота на вярата” и за “добро свидетелство пред света”.
Euro Chicago.com
Euro Chicago.com
