Христовите пастири не трябва да познават абсолютно никаква държавна власт, още по-малко да ѝ принасят в жертва своите християни като войници; защото Христос не е предал Своите християни на никакъв цар, на никаква земна власт… Христовите пастири трябва да бъдат напълно нищелюбиви и безкористни. Като такива те не трябва по никакъв начин да продават своето свещеническо служение и да печелят от религията на Христос.
Архим. Спиридон (Кисляков)
В Донската духовна семинария се откриват магистърска програма и център за обучение на военни свещеници. Учебната програма включва обща военна подготовка, основи на геополитиката, военна медицина и психология, международно хуманитарно и военно право.
Съдейки по изучаваните теми, държавата се нуждае от политкомисари. По някакво недоразумение е решено това да се възложи на свещениците.
Християнският свещеник по време на война може да бъде само в едно качество (освен ако не притежава някакви медицински познания) – на юродив, който стои между враждуващите страни и ги моли в името Христово да спрат да се избиват взаимно.
А за това не му е нужна нито обща военна подготовка, нито основи на геополитиката, нито международното хуманитарно и военно право.
Предполагам обаче, че това не е видът кадри, които биха били обучени в Донската семинария. А и къде биха се намерили толкова много юродиви?!
Институтът на военните свещеници съществува и преди Революцията (от 1917 г., бел. ред.). От спомените на протопрезвитера на руската армия и флот Георги Шавелски (като емигрант години наред живее и служи в България, бел. ред.) знаем, че някои свещеници дори са повеждали полкове в атака. С кръста напред.
Повече от пет хиляди духовници са призовани на фронта на Първата световна война. Дали това спаси армията и флота от колапс? Помогна ли това на Църквата по време на Революцията и Гражданската война? Може би вчерашните другари по оръжие са пазили своите капелани от революционерите?
Според Шавелски много капелани през 1917-1918 г. са били принудени да обръснат брадите си, да се преоблекат във войнишка униформа и да избягат от фронта в този вид, за да се спасят от неминуеми репресии. Самият Шавелски едва спасява живота си.
Откъде идва тази омраза на вчерашните им другари по оръжие? Нима не са се хранили заедно в окопите и не са отивали на бой, нима не са ги изповядвали и причастявали? А може би свещениците са вършили нещо нередно? Може би не са говорили правилните неща? Проповядвали са погрешни проповеди? Нима не са служили на Христос?
Същият Шавелски разказва шокиращия случай, когато още преди Революцията, през 1916 г., офицерите превръщат в тоалетна палатката, която преди това е била използвана за полкова църква. Не говори ли това много, твърде много за авторитета на Църквата на фронта, където смъртта сякаш кара дори атеистите да мислят за Бога?
Има едно невероятно свидетелство, оставено от бившия военен свещеник архим. Спиридон (Кисляков). През 1914 г., след избухването на войната, той произнася проповед, в която, наред с други неща, казва: „Докато християните водят войни, дотогава те… нямат право да се наричат християни“.
Въпреки това той искрено се опитва да разбере дали има място за християнина (и още повече за свещеника) във войната: толкова убедителни са препратките към Александър Невски, Сергий Радонежки, Ослябий и Пересвет – всички онези имперски митове, с които Църквата оправдава отстъплението си от Христос в продължение на стотици години.
Той написал рапорт и доброволно отишъл на фронта.
В една полкова църква в гората той служил литургия, раздавал причастие на войниците, произнасял проповеди, след което те отивали на фронта „да убиват християни“. По този начин той причастил с Кръвта и Тялото Христови не по-малко от двеста хиляди души.
Повратният момент в него настъпва след като попада под бомбардировка. Лежейки на земята и свит в ужас, той вижда над главата си немски самолет с огромен черен кръст. А от разгънатия „долен накрайник“ на този кръст към хората летят бомби. Тези бомби му дават отговора на въпроса за християнското отношение към войната:
„Войната, в която е попаднала Русия като в капан, е смърт. На първо място, унищожение за човека, когото тя съсипва, унижавайки Божия образ в него; войната е и проклятието на цялото християнство“. Поради тази причина „Христовите пастири не трябва да познават абсолютно никаква държавна власт, още по-малко да ѝ принасят в жертва своите християни като войници; защото Христос не е поверил Своите християни на никакъв цар или на каквато и да е земна власт…“.
Така пише един бивш военен свещеник, който в християнството търси Христос, а не материални облаги и църковни награди.
Минаха сто години и отново се върнахме към същия въпрос: какво трябва да прави свещеникът (и изобщо всеки християнин) по време на война…
Източник: Ахилла
