Често строим идоли. И когато те паднат – боли. Боли ни горделивостта. Не сме се оказали прави. Това, на което сме възлагали надежди, е рухнало. Няма го. Като прах се е разнесло по всички краища на Вселената.
Строим идоли от представата ни за самите себе си. Че сме добри, смирени, незлобливи, мъдри. Че ако някой не иска да си общува с нас, проблемът е в него (е, добре, на 99.9%!). И когато дойде първата ситуация и видим, че не сме такива, възприятието ни за самите нас се срутва. Случвало ми се е хора, които са ми близки, да ми посочват неудобни истини, защото ме обичат. А аз твърде успешно си затварям очите за това, което ми казват. Защото дълбоко в себе си осъзнавам, че са прави. Ако обаче ги послушам, значи да призная, че идолът, който битува в съзнанието ми за самата мене, е кух и празен. Че при първия повей на вятъра той ще бъде разбит парченце по парченце. А да смириш разбунтуваната си воля боли. Да видиш кой си ти, да видиш собствената си ценност, несъмнено е прекрасно, Истината е велика и прекрасна. Утрото на осъзнаването обаче настъпва, когато си разрушил всички идоли и вече не си зависим от тях.
Във Великата раздяла на К. С. Луис главният герой не се оказва готов да посрещне Утрото на възкресението и живота. Защото То е твърде светло, остро и горещо като ръжен. И понеже боговете, които строим, са лъжовни, те не могат да оцелеят в това Царство на Истината.
Строим идоли и от представата си за другите хора. Не общуваме с тях, а с образа за тях, който имаме. Защото реалният човек е твърде сложен, твърде дълбок и твърде неразгадаем. Колко по-лесно е стереотипизирането или възвеличаването! Защото в стереотипите, с които свързваме дадени групи от хора, тази сложност на личността липсва. А в идеализирането им, понеже за нас те стават богове, също отсъства реалният човек. Защото той не е идол, нито ние сме.
Ако очакваме от другите да са съвършени, а към себе си не прилагаме това мерило, постъпваме непоследователно. Готови сме лесно да оправдаем собствените си грешки, но не и да простим грешките на другите. И затова неизбежно идва разочарованието. Същото важи и за историята. Ако от историята правим идол, той неизбежно ще рухне. Ако паметниците превръщаме в богове, на които да се покланяме, те неизбежно ще се разрушат. Както към всичко в този живот, също и към историята трябва да подходим със смирение, с желанието да открием истината в нея, независимо каква ще се окаже тя.
Идолите днес не са от злато и сребро, а са най-вече идоли на мисълта – издигнати в култ идеи, които всекидневно получават богати жертвоприношения. И ако напълно започнем да се отъждествяваме с тях, крахът им може да се окаже и наш крах.
