От началото на войната десетки хора публично отказаха да смятат себе си за чеда на Руската православна църква. Един от тях, сценаристът и продуцент Иван Филипов, разказва как е приключил почти четиридесетгодишният му живот в Църквата. За реалния брой хора, напуснали РПЦ или дори Православието, не можем да съдим, но е факт, че позицията на РПЦ в тези критични за Русия, Украйна и целия свят времена създаде проблем пред съвестта на хиляди вярващи.
В няколко последователни дни ще ви представим три текста, създадени от руски автори и предназначени за руските читатели – три различни погледа и решения и едно общо усещане за болка и предателство на Христос.
Ходя на църква още от дете. Когато се родих, майка ми и по-голямата ми сестра вече бяха кръстени и известно време ходеха в една популярна сред интелигенцията енория в Москва. Помня, че татко беше кръстен по-късно – като малък ми беше строго забранено да разказвам за това на външни хора или да го споменавам по какъвто и да било начин извън семейния кръг. Въпреки че беше късното, по-свободно десетилетие на 80-те години на миналия век, хората можеха да бъдат арестувани заради вярата си, а татко беше безпартиен, въпреки че работеше в изследователски институт, свързан с Централния комитет на комунистическата партия. Както и да е, минаха повече от тридесет години, а аз все още си спомням всичко.
Помня, че на двора ми се подиграваха, че съм „вярващ в Бога“ (престанаха след 1991 г.), а веднъж в плувния басейн треньорката по плуване ми свали кръстчето. Особено добре си спомням този епизод, защото кръстът не беше на верижка, която лесно би се скъсала, а на връвчица – беше ужасно болезнено.
Ако трябва да съм напълно честен, в детството си ужасно се дразнех от това, че „всяка неделя се ходи на църква“, от „постните дни“ и от постенето като цяло. В летните неделни дни на вилата – а там поне имахме черно-бял телевизор – исках да гледам „Мъпет шоу“, вместо да ходя с майка ми в Троицко-Сергиевата лавра. А когато бях в Москва, в събота вечер и в неделя сутринта ми се искаше да се занимавам с моите си дела или да спя, вместо да ходя на служба. Но никой не искаше мнението ми.
Въпреки това добре си спомням усещането, което цареше в църквите в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Беше невероятно. Докато Църквата беше или под забрана, или в ужасни условия, си спомням колко различно говореха свещениците, колко пламенни бяха енориашите. Но кой знае, може би сега идеализирам детските си спомени. И въпреки това.
През цялото време до постъпването ми в Московския държавен университет животът ми беше тясно свързан с Руската православна църква. Ходех на църква почти всяка неделя, изповядвах се и се причастявах. Учих в неделното училище, пеех в църковния хор, учих в православната гимназия. Все още помня църковнославянския език и ако ме събудите посред нощ и ме поставите на певницата, вероятно ще мога да изпея цялата Литургия от началото до края.
Но отношенията ми с Църквата никога не са били, простете за каламбура, „слава Богу!“. По някаква причина не се получи добре. Това, което чувах от амвона, не съвпадаше напълно с онова, което виждах с очите си. Един много уважаван свещеник (сега епископ), който изискваше при изповед от енориашите си да се изповядат първо за себе си, а после за приятелите си, ме смути. Искаше да доносничим, това е. В гимназията пък бях смутен, когато учителят по физика ми каза, че мечтае да бомбардира всички будистки манастири. Не ми се струваше, че това е много православно. Или пък учителката по химия, която ни казваше в час, че Антихристът ще се появи чрез генно инженерство, а седмица по-късно ни обясняваше, че той ще дойде с летяща чиния. Когато плахо попитах дали е чиния или генно инженерство, тя по някаква причина се обиди.
Може би историята на връзката ми с РПЦ можеше да приключи, когато навърших пълнолетие, но някъде по пътя намерих вярата. Моята собствена, много лична и много важна за мене. Не я открих, като ходех на църква, нито в проповедите, но тя ме задържа в Църквата в продължение на много години. Журналистката Олеся Герасименко измисли една, според мене, много подходяща фраза за тези ситуации. Говорейки за днешното състояние на страната, тя добави: „И като завършек на нещастието си, аз много обичам Русия“. В моя случай след запетаята звучи различно: искрено вярвам в Бога и тази вяра е много важна за мене.
Не бях единственият, който усещаше дисонанс между написаното в Евангелието и това, което виждах със собствените си очи в църковния живот. Но църковните институции винаги измисляха някакво оправдание, за да обяснят не само липсата на промени, но и принципната невъзможност за промяна. Години наред живяхме в Русия, където корупцията е обхванала всички държавни институции и всеки опит да се промени нещо се посрещаше с думите „но това е Русия, тук винаги е било така“ и други безсмислени и познати мантри. Същият метод на самоуспокоение се практикува и от православните.
Защо свещениците, епископите и накрая патриархът казват едно, а правят друго? Защо официално наричат „сребролюбието“ грях, а с целия си живот показват, че единствената им цел е богатството? Защо свещениците са безправни и напълно зависими от епископите? Защо те обслужват политическите интереси на държавата? Защо не говорят открито срещу несправедливостта?
Майка ми винаги отговаряше на тези мои въпроси, като цитираше един известен свещеник: „Църквата е място, където всеки ден разпъват Христос“. Свещениците – на много от които задавах същите въпроси – отговаряха, че няма нужда да задавам въпроси, не е моя работа, трябва да бъда смирен. И това не е само моята лична история; така е устроена цялата Руска православна църква от горе до долу. Щом като „всеки ден разпъват“, това е неизбежен процес, следователно ние се примиряваме и живеем, както сме живели. Без да променяме нищо.
По-добре обаче да не получите отговор на въпросите си, отколкото да се натъкнете на поредната тирада от някой провинциален проповедник за „греховете на Запада“ и, разбира се, за гей-парадите. Православният свещеник по принцип може да сведе всеки разговор до гей-парадите.
Дори в проповедта си, посветена на избухването на войната в Украйна, патр. Кирил успя да спомене гей-парадите. Той каза, че страхливият Запад изисквал от Донбас да ги провежда, но тъй като Донбас не се съгласил, ние ще го защитаваме. Всъщност това е любимият ми пример. От младежките си години имам много приятели сред гейовете, лесбийките и гей-активистите. Искам да кажа, че това никога не е било тема за разговор. Така или иначе никой от тях – а става дума за десетки хора и няколко десетилетия – не говори толкова за гей-парадите, колкото православните свещеници. Мисля, че за цялото време, което съм прекарал в тези компании, съм чул нещо за гей-паради два пъти по повод на това, че някой от моите познати случайно е попаднал на прайд в Берлин или в Тел Авив.
Това положение на нещата устройва (или устройваше?) повечето от православните хора, които познавам – моите приятели, роднини, познати. Казваш си: има земна Църква, която е институция, създадена от хора, която се управлява от хора и съдържа в себе си човешки пороци – в крайна сметка, както знаете, човекът е грешник; и има Църква „като тяло Христово“, метафизична Църква, която извършва тайнствата и която не е порочна, защото не е свързана с хората. И, като разбереш това, продължаваш напред. Да игнорираме колкото се може повече недостатъците, но да вярваме, че в Църквата има благодат, която ѝ позволява да извършва тайнствата.
Такава морална еквилибристика изисква, честно казано, значителни усилия от страна на човека. Знам това от собствения си опит. На първо място трудностите започват от свещениците. Тези трудности са две и са тясно свързани една с друга.
Първата. Щом един обикновен човек приеме сан, той започва да се държи така, сякаш му е разкрита по-висша истина, която е известна само на него. В същото време – и това е втората трудност – в огромното мнозинство от случаите този човек знае много малко за заобикалящия го свят. Знам много такива примери, когато хора, които познавам от детството си и които бяха слаби ученици, идиоти и дори садисти, станаха свещеници и веднага се изпълниха с чувство за собствена непогрешимост. Абсолютно невъзможно е да се води разговор с тях, да не говорим за спор, защото те не са способни да допуснат, че може да не са прави.
Седем години от кариерата си прекарах като журналист, а през следващите четиринадесет години работих в руската телевизия и в руското кино. Повярвайте ми, срещал съм много нарцистични хора, звезди, които са безкрайно уверени в себе си. Нито един от тях в най-лошите си моменти не може да се сравнява с православните свещеници. Какъв догмат за непогрешимост на папата (вечен трън в очите на православния свят)?! Опитайте се да построите дискусия с който и да било свещеник, още по-малко с архиерей. Това е невъзможно и непоносимо. Опитвам се да го правя от десетилетия и от няколко десетки свещеници, които познавам добре, това беше възможно най-много с двама.
И ето, че редовно общуваш с хора, които знаят много малко, никога не са били никъде, никога не са виждали нищо, с много малки изключения никога не са чели или виждали нищо, не знаят чужди езици и т. н., но са абсолютно сигурни, че са прави. Трудно е. Ти обаче се държиш, защото вярваш.
Повечето хора, които познавам и които са напуснали Църквата, са го направили на сравнително млада възраст, но все пак възрастни. Проблемът е в това, че православният свят е като парник. Затворен херметичен свят, в който от детството винаги ви казват как трябва да мислите и че светът извън този херметичен парник е „зъл“. После излизате и се оказва, че са ви лъгали. И то буквално на всяка крачка. Именно в този момент на осъзнаване много от хората, с които израснах, напуснаха Църквата.
Когато питаш защо Църквата мълчи, когато около нея се случва беззаконие, отговорът винаги е един и същ: „Църквата е извън политиката“. Това е толкова отчаяна лъжа, че наистина не разбирам как хората все още не се притесняват да я изричат на глас. Разбира се, Църквата е част от политическия живот, само ако става дума за „правилната“ политика. Това винаги е било ясно видимо в проповедите и в публичните речи на различни свещеници. И дори нямам предвид известните стълбове на „атомното православие“ като покойния Дмитрий Смирнов, а обикновени свещеници, които неизменно продължават от амвоните вечния разказ за „богоизбрания руски народ“ и „грешния Запад“.
Откакто се помня, това безкрайно дрънкане не е спирало и си спомням всички мои спорове по този въпрос. Сред близките ми имаше един известен свещеник – много добър човек, но непроницаем идиот, който винаги спореше с мене за политика и история. Спомням си всички тези разговори: през 1999 г., например, той ми предсказваше предстоящия крах на долара. А неотдавна, докато четях военните новини, си спомних за едно негово участие по радио „Радонеж“, посветено на „благородството на руския войник“, което, разбира се, беше противопоставено на „зверската жестокост“ на американския войник.
Но не са така нещата. РПЦ е била част от държавната пропагандна машина по всяко време и във всичко, понякога пряко, понякога непряко, но винаги като неразделна част. И разбира се, вярно е, че и свещениците, и епископите, и енориашите отказват да мислят за себе си в такива категории.
Имам един любим пример за такова църковно раздвоение. След скандала, който се случи в Русия покрай премиерата в Кан на филма „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, аз и Александър Ефимович Роднянски, за когото работих в продължение на много години, решихме да се опитаме да разберем каква е реакцията на църковното ръководство към филма. Може би за да разберем как да работим с филма и по принцип да разберем за какво точно трябва да сме подготвени. Заедно с о. Андрей Кураев, когото помолих за помощ, отидохме при един епископ на север – да покажем филма и да поговорим.
Строгият епископ изгледа филма и строго ни заяви, че това е гнусна клевета срещу руския живот, пример за чудовищна русофобия. Разбира се, че в Русия няма такава корупция, а още по-малко такъв ужасен алкохолизъм, и че всичко, показано в „Левиатан“, е лъжа. А после епископът ни заведе на обяд и седнал на масата, започна да се оплаква.
Оплака се, че има проблеми със завършването на строежа на катедралата в своя град: трябва да се довърши иконостасът. Намерил местна компания, която може да го направи за милион и половина рубли, и спонсор, който е готов да му даде тези пари, но патриаршията е забранила поръчките от местните хора и изисква да се поръчват само чрез фирмата „Софрино“, която иска двадесет и пет милиона… И тогава епископът започна да се оплаква, че в епархията има села, където свещениците му не могат да отидат без полицейски ескорт, защото всички жители имат делириум и веднага започват да стрелят по всеки непознат…
Много пъти се връщах мислено към този разговор, опитвайки се да разбера как е възможно това. Както в осъждането на филма „Левиатан“, така и в собствените си думи за пиянството и корупцията този човек беше напълно искрен. Как е възможно това? Не знам, но това е начинът, по който РПЦ живее от десетилетия.
Имаше ли свещеници, несъгласни с такъв начин на мислене? Разбира се, че имаше! Много от тях, които познаваме, изразиха публично несъгласието си. Те призоваха например за милост към момичетата от „Pussy Riot“, поставяха въпросите за корупцията, за изтезанията в затворите, за насилието от полицията и властта. Но те винаги бяха малцинство. Хората с моите убеждения гледаха на тези свещеници като на спасителен пояс: щом в Църквата го има, да речем, о. Алексей Умински, значи ще остана, значи не всичко е мъртво. Докато има поне един праведен човек, няма да оставя града да загине (алюзия за Содом и Гомора, бел. ред.). Докато има о. Андрей Кураев, който говори и пише смело, изобличавайки пороците, можем да търпим съществуването на о. Андрей Ткачов, който проповядва ненавист.
Това е много важен въпрос, принципен въпрос. Аз самият съм си затварял очите за пороците в Църквата, защото вярвам, че в нея е Бог. Нека Църквата е ужасна, нека е жестока и равнодушна, но Бог ни говори и чрез такава църква.
След това о. Андрей Кураев беше изгонен. Много добре си спомням какво написах във Facebook онзи ден: миньорите вземали със себе си в мината канарче – то откривало наличието на метан. Ако канарчето в клетката оставало живо, можеш да работиш, а ако е мъртво, трябва да бягаш. Мисля, че о. Андрей играе ролята на такова канарче в Църквата. Той помогна на РПЦ да не загуби напълно човешкото си лице. Но го изгониха.
Не си тръгнах веднага от Църквата. Мисля, че спрях да ходя на църква след поредното жестоко потушаване на протестите. Дисонансът между казаното от амвона и премълчаното стана твърде голям. Невъзможно е да се говори за любов и състрадание, за жертвеност и готовност да умреш за ближния от хора, които мълчат, когато виждат насилие и несправедливост.
И тогава дойде 24 февруари.
Бях сигурен, че някой ще се изкаже. Не се съмнявах в патр. Кирил – би било странно да очаквам християнско поведение от него, но имах вяра в свещениците, които познавах лично. Познавах ги като достойни и добри хора. Грешах. Прочетох писмото на свещениците, които публично се бяха обявили против войната, и не открих нито едно име на мой познат в него. Честно казано, това беше шок за мене. Истински шок.
Днес обсъждаме много публични личности, които се изказват за или против войната, и такива, които мълчат. Актьорите, музикантите, блогърите – хора, които влияят на милиони съграждани, носят отговорност пред обществото, те трябва да заявят позицията си, да я оповестят, а не да мълчат. В същото време обаче един актьор, да речем, има право да запази мълчание. В края на краищата той не е обещавал да бъде властелин на думите, а има друга професия. Свещеникът обаче няма такова право. Свещеникът е пастир, а ако пастирът мълчи, той е като сол, загубила силата си.
Тук е необходим и друг контекст. Когато учех в православното училище, в Югославия започна военната операция на НАТО. И всеки ден започвахме с молебен за нашите сръбски братя, които „страдат от ръцете на басурманите (иноверците)“. За това се говореше в църквите; цялата православна общност говореше за това безспирно – много публично и гръмко. А сега руската армия влезе в Украйна, убива и бомбардира църкви (понякога църкви, принадлежащи именно на РПЦ). И всички свещеници, които познавам и които толкова шумно защитаваха сърбите срещу НАТО, мълчат… И не само мълчат – патриархът, епископите и редица свещеници шумно и публично подкрепят войната…
Дълго време в Църквата ме държеше чувството, че Бог не я е изоставил. Това вече не ме държи, защото не вярвам, че Бог е останал в РПЦ. Струва ми се, че на 24 февруари Той си тръгна и затвори здраво вратата след Себе Си. И след като е така, аз също си тръгвам.
Тръгвайки си, не мисля за патр. Кирил или за епископите, а за свещениците, които познавам лично и които замълчаха. Някои от тях казват, че се изказват против войната в неделните си проповеди, което вероятно не е лошо, но със сигурност не изкупува публичното мълчание.
Тези хора намираха възможност да се изкажат срещу гей-парадите или „клеветническия пасквил“ „Левиатан“. Те правеха това публично и шумно. Следователно трябва да има такава възможност да се изкажат и срещу страшната кървава война. Въпреки че, честно казано, не вярвам, че това ще се случи. Защото твърде добре си спомням всички приказки за „особената руска история“, „особения руски дух“, „особеното руско благочестие“. Твърде добре знам за щедрите дарения и апартаментите, дарени от важни чиновници на президентската администрация.
Войната, която Русия води с Украйна от два месеца насам, е от името и за сметка на всички свещеници, които замълчаха (или подкрепиха, или осветиха техниката, тръгнала на война); тя е от името на о. Владимир и о. Иван, о. Александър и о. Филип, о. Валентин и о. Михаил. „Русский мир“, както го разбират Путин и неговите генерали, е невъзможен без Руската църква. Не е случайно, че армията получи своя гигантски, грозен храм и не е случайно, че патриархът благослови военните за „специалната операция“ в Украйна именно в него. Всичко това не е случайно, а логично. В продължение на тридесет години те строяха нови църкви, възраждаха манастири и се занимаваха с мисионерска дейност, за да направят възможни Буча, Гостомел, Ирпен, Харков и Мариупол.
Изненадващо пророчески се оказаха стиховете от песента „Русский Христос“ (2017 г.):
„Светлата вест разнесете далече:
студен като лед, сърцето – изтръгнато
в злато облечен, в света ни обречен
върви Руският христос!“.
Източник: сп. Холод
