Мобилно меню

4.9276018099548 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (221 Votes)

507Свещ. Йоан Бурдин от Костромска епархия на РПЦ стана първият руски свещеник, съден по новия закон за „разпространение на невярна информация за специалната операция в Украйна“. Един репресивен закон, който легитимира репресиите и доносничеството. О. Йоан беше арестуван по сигнал на негов енориаш, който се възмутил, че енорийският му свещеник се обявил срещу войната. Оттогава измина повече от месец, свещеникът е освободен от енорийска дейност „по искане на енориашите“. О. Йоан продължава да проповядва, но в думите му няма обида, нито осъждане. Публикуваме този негов текст като втори в нашата поредица, която показва как руските свещеници и миряни оценяват духовната криза, пред която са изправени. Това е неговият съвет към християните, които изпитват дълбока болка от случващото се в РПЦ и го усещат като предателство на Христос.

Недостойното поведение на пастирите поставя пред много членове на Църквата въпроса: може ли да се ходи на църква, да се приемат тайнствата, ако свещенството не спазва евангелските заповеди?

Особено сериозни съмнения възникват в случаите, когато духовенството изрича думи, изпълнени с ненавист и злоба, твърдейки, че са в синхрон с евангелското учение. Какво е това, ако не хула срещу Светия Дух (Мат. 12:31)?

Къде слепите водят слепците, ние знаем. Все по-често обаче хората, които не са загубили способността да различават добро от зло, които не са загубили милосърдието и съвестта си, питат: а няма ли и аз да падна в същата яма, ако остана член на това заблудено стадо? Достатъчно ли е това, че не приемам със сърцето си нечии кощунствени думи и постъпки? Още повече, че и Писанието казва: „Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема, и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери“, казва Господ Вседържител“ (2 Кор. 6:17-18).

Това е сложен и нееднозначен въпрос. В периода на двете хилядолетия от съществуването на Църквата той се е решавал по различни начини, тъй като са били различни и обстоятелствата, при които е възниквал.

Най-близкият до нас аналог (по време и по същност) е движението на „непоменаващите“ и „катакомбната“ църква на 20 в.

Те възникват в условията, когато официалната църква в лицето на митр. Сергий съобщава, че споделя „болката и радостите“ на съветското правителство и съветския народ, като по този начин споделя с тях и отговорността за гоненията срещу вярващите, разстрелите, убийствата, масовите екзекуции, репресии, изтезания.

Непоменаващите (катамобниците) прекъснали общението си със „сергианците“ и до началото на 50-те години не поддържали евхаристийно общение с тях. Почти всички били унищожени. Впрочем, както и по-голямата част от членовете на „официалната“ църква.

Трудно ни е да отсъдим дали са били прави. Виждайки обаче техния опит, не можем да не отбележим, че тези от непоменаващите, които са оцелели, в по-голямата си част са се върнали в лоното на официалната църква, понякога дори покайвайки се за разкола.

Един от показателните случай в това отношение е покаянието на свещ. Валентин Свенцицки през 1930 г. Той не само се е разкаял за „отпадането от съборното единство“ и е призовал към същото и своите духовни чада, но и е написал, че Църквата не случайно канонически допуска само една възможност за прекъсване на общението: при изпадането в ерес. Причина за това не могат да бъдат никакви политически или морални основания.

Най-авторитетната фигура сред „катакамбниците“, призовали към съединение с официалната църква, е бил еп. Атанасий (Сахаров), който е бил преследван в продължение на десетки години. След избора на патр. Алексий Първи той заявява, че няма основания за разкол: „Патр. Алексий и неговите сподвижници не проповядват осъдените от отците ереси… Патр. Алексий не е осъден от никаква законна висша йерархична власт и аз не мога, нямам право, да кажа, че той е безблагодатен и че тайнствата, извършвани от него и неговото духовенство, не са действителни“.

Въпреки това все още в края на 60-те години в СССР няколко милиона човека продължават да са членове на „катакомбните“ общини.

Жестоките репресии обаче довеждат постепенно до пълната деградация на тези общности. Катакомбните християни са умирали без изповед и причастие, погребенията са се извършвали без опело, младенците са оставали без миропомазване, младоженците – без тайнството Венчание. Постепенно в тези групи заради отсъствието на свещеници ролята им поемат странстващи проповедници, възрастни жени, „чернички“. Те извършват панихиди, кръщават, венчават, а някои даже изповядват и причастяват. По този начин първоначално определилата се като консервативно движение „Катакомбна църква“ поставя началото на т. нар. ново руско сектантство. И това в крайна сметка е съдбата на всеки разкол, който е възникнал по каквито и да е причини освен ерес.

Как обаче все пак да се отнасяме към греховете на пастирите, особено когато те явно нарушават Божиите заповеди?

Най-точно е формулирал своята позиция по този въпрос свещ. Валентин Свенцицки: „Дали тежките грехове на отделни представители на Църквата, дори от състава на йерархията, могат да бъдат наречени грехове на Църквата? Това не са грехове на Църквата, а техните грехове пред Църквата“.

Ние знаем, че грехът изхвърля човека от Църквата: злото няма място в Тялото Христово. И връщането в Църквата е възможно само чрез покаяние. За това говорят разрешителните молитви, които свещеникът чете при изповед.

От тук възниква своеобразен богословски парадокс: човекът, облечен в сана на патриарх, епископ или йерей, може физически да стои пред престола, да принася Жертвата, но същевременно духовно да е извън Църквата. До момента на личното си покаяние. Действителни ли са тайнствата, извършвани от такъв човек?

Църковното учение отговаря утвърдително на този въпрос.

Защото Тайнството извършва не човекът, а Бог. В молитвата на св. Амвросий Медиолански, която всеки свещеник чете преди Литургията, няколко пъти в различни варианти се повтаря една и съща мисъл: „Ти, Който се предлагаш, по дивен и неизказан начин си и йерей, и жертва“. Църквата вярва, че Самият Христос принася в жертва Себе Си, а свещеникът е само недостойните ръце, с които Той извършва това.

Всички тези богословски размишления обаче оставят един отворен въпрос: какво да се прави, ако само нравственото насилие над себе си ти дава възможност да продължаваш да ходиш на църква?

Аз смятам, че е духовно по-безопасно за християнина да продължава да бъде член на Църквата, дори да му се струва, че тя се заблуждава. В някаква степен това може да помогне на човека да се откъсне от приятното общение с хората и да търси в Църквата Христос, но нравственото насилие над себе си може да предизвиква и тежки депресии.

Свободата на избора е дадена на човека от Бога и никой няма право да го лишава от тази свобода, включително да манипулира неговото съзнание, като го заплашва с гибел и с ада. Смятам, че всеки човек, съзнавайки своята немощ, я принася пред Бога като свой личен грях, може да се отдръпне от земната църква за определено време, без да изгуби безвъзвратно възможността за лично общение с Христос. Трябва само да е наясно, че това е път за светци и по този път само малцина ще могат да избегнат пълното отпадане от Христос.

Текстът е от телеграм-канала на автора


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8rqf3 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики