Натрапчиво впечатление прави старанието на официалните църковни медии у нас внимателно да избягват думата коронавирус, когато се съобщава за смъртта на клирик. Това изобщо не беше споменато като причина за смъртта на покойния Доростолски митрополит Амвросий, нито пък сега, по повод кончината на Черногорския митрополит Амфилохий. Цензурирана беше дори информацията от официалния сайт на Сръбската патриаршия. Сякаш е недостойно и срамно смъртта на един християнин, още повече епископ, да настъпи именно вследствие на тази болест. И, не, не е вярно, че в съобщенията за нечия кончина никога не се споменава конкретното заболяване, което е довело до смъртта. В основата на тази цензура стои едно странно „благочестие“, ширещо се в православните среди, според което „вярата убива вируса“. Масово християните у нас мислят, че „добрите хора го карат леко“ или „изобщо не се заразяват“. При такава вяра логичното следствие е, че „лошите хора го карат тежко“ и те най-вече се разболяват поради липса на вяра. Това мислене вече доведе до немалко трагедии и психически разстройства у хора, които изтълкуваха заболяването си като знак, че Бог ги отхвърля, понеже „не ги пази“.
Прочетохме дори за самоубийства в Русия при хора с лабилна психика, възприемащи коронавируса като духовно зло, отделящо ги от Бога. Подобно мислене се подхранва от един фалшиво „официален език“ като в нашите църковни медии (което впрочем не се среща в църковните медии на нито една друга поместна църква). Така на хората се внушава, че са се провалили в някаква духовна битка, а заради „църковния имидж“ е по-добре да не се говори за загубите. Затова не се говори и за заболелите клирици в епархиите – не заради пазене на личната информация за болните, а за да не се „изложим“. А грижата и тревогата за енориашите остава назад – важното е да не се разбере, че и в Църквата боледуваме…
Коронавирусът е наистина изпитание и като такова е лакмус за нашата вяра. Но като християни трябва да знаем, че ние сме верни на Христос не защото това ни гарантира физическо здраве, имайки пред себе си примера на десетки Негови светци, носещи множество болести и умиращи от тях. Тези светци ни учат, че християнинът приема болестта и здравето с благост и търпение, без да роптае срещу Бога за болестта и без да се хвали пред другите със здравето си, което уж е заслужил с благочестието си.
А още по-малко християнинът съди за вярата на другия по здравословното му състояние! Това е специфична и много лукава горделивост, която за съжаление вярващите у нас много често не разпознават.
И накрая, да, ако Христос не благослови усилията ни да предпазим себе си и другите от коронавируса или някоя друга болест, усилията ни ще останат празни. Но това не означава, че не трябва да полагаме усилия, а че трябва да степенуваме като християни упованието си: първо в Бога, а сетне в своите сили.
Когато молим Бог да ни покрие със Своята благодат и да ни запази от коронавируса или друга болест, нека правим това не дръзко и самоуверено, все едно Бог ни е длъжен, а със смирението на човек, който знае, че няма властта да настъпва „по змии и скорпии“ (Лука 10:19) и затова вика към Господа: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие“ (Марк 9:24). А за духовно силните, утвърдените в Христовото смирение, важат думите на Спасителя: „Отче, ако не е възможно да Ме отмине тази чаша, без да я пия, нека бъде Твоята воля!“ (Мат. 26:42).
Единственото, за което няма място в драматична ситуация като днешната, е желанието да се пази някакъв „имидж“ на Църквата и дори на Бога. Това винаги дава гнил плод, защото обърква вярващите, не подкрепя немощните във вярата, а учи и тях да отричат реалността и да се крият зад удобни клишета и красиви думи, изпразнени от сила и искреност.
