Как говорим като християни и какво чуваме в дни на Велик пост и извънредно положение в страната? А какво ли чуват околните, нашите братя по плът – симпатизанти, колебаещи се, безразлични или усърдни отрицатели?
Задължения
На 12 март (четвъртък) Русенският митрополит Наум освободи „всички духовници и християни от задължението да вземат благословение чрез целуване на десница“.
На 19 март (четвъртък) Пловдивският митрополит Николай освободи „всички верни... от задължението да присъстват физически на обществените богослужения...“.
Точно посред това усилно време на християните се напомня, че те имат формални задължения – не пред държавата, обществото, банките, НАП, а пред митрополитите. И това, оказва се, не са задължения като милосърдие, жертвоготовност, духовна бодрост. Не са и задължения за молитвено общение (към такова само се призовава, без да се вменява за дълг). Това са задължения за физическо присъствие на богослуженията и отдаване на почит към йерархията.
Но какво още твърди митр. Николай в своето обръщение към Богоспасаемата Пловдивска епархия? Че тя всъщност е „Богодаруваната ми“ (на него лично) Пловдивска епархия. И как могат да разчетат тези думи вярващите, нацията, медиите? Точно в този критичен момент една българска епархия се възприема не като „поверена“ на архиерея, не като „възложена“ за настойничество, а като дар от Бога за митрополита.
Митрополитът напомня още: „преподаването на светото Причастие да става... след изповед, както повеляват Свещените канони, според същността на тайнството“. За причастяването дори не питам, но как ли ще се извършва самата изповед в съгласие със санитарните предписания?
А може би тъкмо днес получаваме най-благодатен повод да си припомним какво означава да бъдеш православен? Защото православните се молят и участват в богослуженията преди всичко от любов, а не по задължение (каноническо задължение за еженеделно участие в месата имат римокатолиците). Не е случайно, че древното правило говори за изключване от общение на вярващи, които три седмици в три неделни дни не дойдат на църковно събрание (6, 80), т. е. няма задължение за конкретно посещение на конкретно богослужение. Тази традиция продължава и в Устава на БПЦ: чл. 153 задължава енориашите „да посещават богослужението, да се изповядват, да се подготвят с пост и молитва и причастяват редовно“ – без да се разяснява по никакъв начин значението на понятието редовно.
Относно целуването на ръка и изповедта е мъчно да се установи какви предписания и какви „Свещени канони, според същността на тайнството“ имат предвид българските архиереи? И точно днес повече от всякога си струва да поставим въпроса: допустимо ли е приравняването на обичаи или устави на поместни църкви със свещените канони? Това е много широка и дълбока тема, която, за жалост, се провокира от думите на църковните авторитети, а не от практическите нужди на момента.
Кой се страхува от затварянето на храмовете?
На 15 март (неделя) Ловчанският митрополит Гавриил, отговаряйки на журналистически въпрос по БТВ, дали няма да е разумно да се затворят храмовете, декларира с поза на мъченик: „Вие искате да се отрека от вярата. Аз това нещо ако го направя [да затворя храмовете], това ще стане [отричане от вярата]...“. Със сходен тон митр. Николай призова светските власти на 19 март: „Не издавайте разпореждания за насилствено затваряне на храмове!“. Така редовите вярващи остават с впечатлението, че за българската йерархия Църквата не може без публичното богослужение. Не ми се иска да вярвам, че християнският кръгозор на нашите обични йереи се простира само до одържавеното християнство. Защо да пренебрегваме първите триста години от съществуването на Църквата, когато без храмове и без сложно богослужение Христовото общество е процъфтявало, тъй че повече хора са приемали, а по-малко са се отричали от вярата? Защо да вменяваме на света, че тайнствата се проявяват единствено в храмовото пространство? Ще изобличи ли някой твърдението, че Църквата може да оцелее без храм, дори без патриарх, дори без петохлебие и нощни бдения? Църквата не може да оцелее без Христос, но Христос не е храмът, нито епископът, нито уставът. Какво трябва да ни се случи, за да се върнем към тези истини?
Маловерие?
Българската общественост чу и лични декларации от типа: „Човек може да се зарази само, ако вярата му е слаба“. Тук вече си позволявам да прекратя анализа и сам да декларирам: нека никой не се страхува от упрек, че щом отказва да влезе в църква по време на пандемия, проявява маловерие. Църквата е свръх разума, което не означава, че тя отрича разума.
Умолявам църковната йерархия също да избягва изкушението, като се въздържа от всякакъв намек за малодушие и слаба вяра на своите чеда. Защото в минутата, когато светските власти разпоредят и храмовете наистина бъдат затворени, същият този упрек ще може да се отправи към църковната йерархия: Къде ви е вярата, щом склонихте да затръшнете вратите си под външен натиск?
В четвъртък митр. Николай заяви: „Обръщам се с призив към светските власти: ние ви отдаваме кесаревото, отдайте и вие Божието Богу!“. Кое е следователно Божието? При пандемия, когато други вероизповедания вече са преустановили публичните си служби, българските православни продължават да упорстват срещу държавническите решения за предпазване на цялото общество. Къде тук е кесаревото и отдадено ли е то наистина при неспазване на извънредните мерки? Къде тук е Божието – при никакви обстоятелства да не затваряме храмовете?
Но митр. Николай продължава: „Отвореният храм е знак. Запечатаният от властта храм е знак. Бог вижда знаците!“. И ето: всеки вижда някакви знаци, така че никой не може да ми попречи и аз да видя такива, поради което се питам: Хубаво ли му е днес на Бог, дето Го затваряме в храмовете? Кога успяхме да ограничим Неговото всемогъщество, че и да вменяваме на светските власти вина за богоотстъпление?
Моделът на невинната Църква и лошата държава
Разгледаните твърдения от страна на български архиереи показват недвусмислено, че нашата йерархия не желае да излезе от модела на невинната Църква и лошата държава. Ако има вина, тя няма да е всеобща, а главно на светските власти. А знакът на затворените храмове няма как да не насочи към мъченическите времена. Нищо, че съвременната ситуация е коренно различна от ранните гонения в Римската империя.
Разгледаните твърдения на родни митрополити показват и друго, а именно липсата на чувствителност към нашата собствена християнска вина за ужасното бедствие. Все още не чуваме въпроса към самите нас: Как я докарахме дотам ние, отдадените на Христос, че да направим практически невъзможно общественото богослужение без държавата да ни е притеснявала? Така вместо да си свършим сами работата, като затворим временно храмовете и пренесем служението с Дух и Истина в домовете си и в домовете на нуждаещите се, приемайки запасни Дарове и умолявайки Подателя на всички блага със собствени молитви (дори без уречен час), днес ние чакаме държавата да стори нещо, за да има впоследствие кого да обвиняваме за своето нещастие.
Полуистини в критичен момент
Знаем: „Светото причастие – Тялото и Кръвта Христови, не може да е заразно“. Но чрез причастяването могат да се предават зарази. Отново ли ще изкушаваме Господа, като Му вменяваме какво Той да допусне или да не допусне, налагайки своята воля вместо Неговата?
Настоявайки върху истината, че Евхаристията не пренася зарази, но без да отчитаме контекста, ние християните превръщаме святата истина в полуистина. А така само даваме храна на външния свят да ни опровергава по най-жесток начин.
А ако причастяването и храмовото благочестие са безусловно чужди на заразата, което не може да бъде доказано чрез канони и историческата практика на Църквата, защо изобщо йереите призовават за покачване на нивата на безопасност, споменавайки дезинфектанти, кърпички и прочие неканонични термини? Това само поради угода на властите ли правим, или заради собствено осъзната необходимост в църковния живот?
Пандемия по време на Великия пост
Много гласове напомнят, че пандемията неслучайно избухна по време на Великия пост. Това е пореден безспорен факт, който също не бива да се поставя извън контекст. Защото в призивите към смирение и увеличено усърдие, духовно и физическо, през периода на поста (който съвпада почти точно с обявения срок на карантината) може да се зароди изкусителното очакване, че, видите ли, пандемията ще си отиде по Великден.
Какво обаче ще правим, ако се наложи да честваме Възкресението в условия на най-строги ограничения? Приемайки заразата като своеобразен пост, може да се окаже, че той ще бъде много по-продължителен от традиционните постнически периоди. Може да се наложи точно в дните на нашето ликуване заради Победилия света Спасител ние тепърва да изпитваме най-критични предизвикателства. Но, отдавайки Божието Богу, възприемайки смирението не като великопостническо предписание, а като наш сърдечен закон, вярвам, че нито Божието всемогъщество ще намалее, нито вярата ни ще отслабне.
А към днешна дата нека останем неизменно бдителни за сигналите, които излъчваме към собствената общност и към цялото общество.
