“Не е добре човек да живее сам”
(Бит. 2:18а)Посвещава се на читателите на “Двери”,
и на Иван Иванов, студент-
богослов от пети курс
Ние, хората живеем в общество, така сме устроени и това е най-голямата ни утеха понякога – в радости и болки не сме сами. От споделянето радостта става все повече радост, а болката се превръща в половин болка. Но най-силно можем да почувстваме радостта в празника. Това не е възпоменаване на дадено събитие, а негово живо предаване и ново съпреживяване на духовното, и именно затова празникът се чувства най-силно, когато сме единни и когато сме заедно. Въпреки етикета, възприет в обществото, празникът не се изчерпва с времето и пространството, и традицията (в добрия смисъл на думата) на тържествуването, ликуването се изпълнява, именно в кинонията. В този смисъл нито времето, нито пространството имат някакво същностно значение и не биха могли да помрачат даден празник[1], щом той трябва да бъде споделен с ближните. При определени исторически обстоятелства радостта от Възкресение Христово е била възвестявана дори и в съветските концлагери, където православни духовници и техните чеда са празнували.
Тези думи изричаме в деня на празника на св. Климент, който още през ІХ век благовести на новопросветените българи що е празник: “да се съберете”... “да се съберем”... [2]
Тъжно е, когато, чествайки деня на един от нашите будители, позволяваме на времето, пространството и обстоятелствата да ни разделят и да не изживяваме кинонията на празника. В крайна сметка всичко е добре, когато завършва добре и в духа на православното общения. На деня на нашия просветител и учител св. Климент Охридски студенти и преподаватели празнуваха заедно, независимо от времето и пространството, в духа на св. Климентовото разбиране за празника.
