Мобилно меню

4.4444444444444 1 1 1 1 1 Rating 4.44 (36 Votes)
Във времето, когато изчистеният смисъл на понятията е все по-трудно откриваем и все по-трудно се ориентираме кое какво точно означава, представата за патриотизма е едно от нещата, които са предмет на най-чести спекулации. Те стават още по-драстични, когато към тази и без това объркана представа се добави ентусиазирано-националистичен привкус, а опитът за обвързване на така получената смесица с Църквата или по-точно с конкретните ѝ измерения по места представлява вече същинска подмяна на особено важни стойности и ценности.
 
И тъй като усилието за разпознаване изисква максимално стабилни ориентири, а такива съществуват (нищо че твърде често, съзнателно или не, биват забравяни), и тъй като пак искат да обвържат представите ни за Църквата с патриотично-националистичната тема (понеже някакъв „гръцки“ архонт уж се бил опитвал да командва Българската ни църква, пък и на всичкото отгоре си позволявал да се противопоставя на производството на наши родни, „български“ архонти, а следователно и на „българската църковна независимост“!), може би си струва да припомним накратко най-важното.

Разбира се, темата е твърде голяма и надали ще стигнем дори до относително пълна картина, но е хубаво да знаем поне основните неща, а първото е, че Църквата има общо с националистичния патриотизъм точно толкова, колкото всяко нещо има със собствената си противоположност. В този смисъл, например, често срещаният израз национална църква е всъщност само едно логическо противоречие. И това е така, не защото по времето на Иисус Христос и на Неговите апостоли още не е имало национални държави, а просто защото такава е природата на Църквата: да събира, а не да разделя (какъвто е и етимологичният смисъл на оригиналното понятие екклисия = църква). В подкрепа на това можем да приведем немалко новозаветни и старозаветни текстове (наличието на вторите е от особено важно значение) – ясни свидетелства, че Църквата надхвърля всички и всякакви граници, включително националните. И за да не отегчаваме, ще приведем само едно от тях, което безспорно обобщава всички останали: „Няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички сте едно в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28).

Този новозаветен императив (защото, освен констатация, казаното от апостола е и повеля) се превръща в принцип, който ранната Църква спазва неотклонно – нещо, за което също имаме безброй свидетелства. Тук вече ще се разпрострем малко по-нашироко, защото текстове като следващите не само тълкуват и доразясняват написаното в Св. Писание, но и отразяват динамиката на един църковен живот, в който разбиранията за патриотизъм имат доста по-различни измерения от тези, които ни демонстрират новото и най-новото време.
 
Да си съставим понятие за тези особени измерения на патриотизма ни помага още най-ранният следновозаветен писмен паметник, за който знаем – известната Дидахия. Там на две места срещаме молитва Господ да събере Своята Църква от краищата на земята и от четирите ветрове, осветена в Царството, което Той ѝ е приготвил. И за да сме сигурни, че точно това Царство е единствената родина (πατρίς, -ίδος), заради която си струва да хабим патриотични чувства, анонимното (в смисъл, че авторът му е останал неизвестен, а не че е искал да скрие името си) Послание до Диогнет добавя: „Обитавайки градове, и елински, и варварски, както на всеки се е случило... [християните] показват по чудноват и наистина странен начин състоянието на своята държава. Обитават собствената си родина, но като пришълци. Участвуват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда… По земята ходят, но са граждани в небесата…“ (5, 4-5, 9; тук и във всички цитати курсивът е мой, Б. М.). Трудно е да си помислим за текст, който по-точно и ясно да би обяснявал християнското и църковно разбиране за родина.

Все около това време Антиохийският епископ св. Игнатий Богоносец († 156 г.), в послание до християните в Смирна, прославя Господа Иисус Христос, Който чрез Своите богоблажени страдания е въздигнал „знаме във вековете чрез възкресението за Неговите светии и вярващи, дали сред юдеите, или сред езичниците, в едно тяло на Неговата Църква“ (1, 2).

Към края на 2 в. и Тертулиан, този отличен познавач на римските закони, пише, че „Ние [християните] признаваме една обща за всички държава – света“ (Апология на християнството, 38, 3). А това е така „благодарение на съзнанието, че принадлежим на една и съща вяра, благодарение на това, че имаме едно учение и че ни свързва една надежда“ (39, 1). И как е възможно да се делят по какъвто и да било начин тези, които „признаха Бога за свой общ Баща, които бяха закърмени с общия дух на светостта, които, ужасени от общото лоно на общото си неведение, се устремиха към общата светлина на истината“ (39, 8).

За да не останем с впечатление, че това са някакви характерни само за древната Църква настроения ще си позволим да цитираме още двама от големите авторитети на същата тази една, света, съборна и апостолска Църква, на която и ние – по Божия воля – се зовем пълноправни членове.

Св. Йоан Златоуст († 407 г.) пише: „Какво означава това [единството на Църквата]? Това означава, че и от едните, и от другите Христос прави едно тяло. Така живеещият в Рим приема индийците като свои собствени членове. Има ли друго събрание, което може да се сравни с това? А Христос е Глава на всички“ (Беседа 61). Този и следващия текст оставяме наистина без коментар:

„Мъже, жени, деца, които влизат в Църквата, са напълно различни помежду си по род и вид, по народност, езици, начин на живот, възраст, разбиране, занаяти, привички, нрави, занимания, знания, достойнства, съдби, характери и склонности, те биват възраждани от нея и възсъздавани от Духа... Единствено във вярата тя [Църквата] им дава простото и неделимо състояние, което, дори да съществуват, скрива многото и безкрайни различия, които има всеки един. Причина за това е общото събиране и издигане на всички в Църквата. Поради това никой в нищо не е отделен от общността, а всички са свързани един с друг чрез единствената, проста и неделима благодат и сила на вярата“ (Св. Максим Изповедник, Мистагогия, 1).

Ако пък някой възрази, че и Византия е била многоетническа държава, и текстовете от нейно време само отразяват съответната действителност, а във времето на националните държави вече не е така, то ние на пръв поглед май няма да има какво да възразим. Почти ще изглежда сигурно, че трябва да се предадем. Та нали почти из целия православен свят от 19 в. насам, че и от по-рано, се чуват гласове за тясно обвързване на поместните църкви с поместените в тях народи? Нима и собствените ни прадеди не са преминали в същия този период през горнилото на църковно-националните борби и достижения? Докато тези лоши хора  гърците от Вселенската патриаршия (и тогава май ще да е имало някаква „архонтска“ връзка!?)  не ги обявили вън от общение... Все факти, срещу които като че ли няма аргументи; и въобще, защо ли се занимаваме с всичко това? Явно нещата са други и Църквата отдавна е сменила всеобщо-спасяващата си същност, функция и предназначение с едно ясно изразено тясно-патриотично (оттам ще да идва и тясно-партийното!) разбиране за спасението?

Надали! Та как може Христос да е „същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8), а пък Църквата Му да не е? Разбира се, риторичният въпрос има смисъл единствено в случай, че става дума за Неговата Църква. И тъй като въпреки всичко продължаваме да вярваме, че става дума точно за нея, няма как да приемем без съпротива очевидната промяна и подмяна в наличната църковна действителност. Интересен експеримент например би представлявало усилието да се открие власт, която в последните почти 130 години живот на „освободената“ ни държава да не се е опитвала да употребява Българската православна църква за своите си тясно-патриотично-партийни (или обратно – партийно-патриотични, зависи от конкретната власт) цели. В това отношение не направиха изключение и „демократичните“ власти от най-ново време и особено някои „по-демократични“ от тях. И май пак те се опитват и сега да яхнат метлата на „патриотичното“ църковно съзнание на верния електорат. Днес обаче той става все повече дефицитен. Пък и метлата на национал-патриотизма е в състояние да мете незадълго и само на повърхността, защото в основите на Църквата – там, където е положен краеъгълният камък (Мат. 16:18), не надделява никой – дори самите адови порти.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kquk9 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.