В класацията на Двери за най-четени новини, коментари и статии безспорен лидер са публикациите, анализиращи книгата Шифърът на Леонардо. Сред тях са авторските материали: Открито писмо до Дан Браун, За шифрите и шифровчиците, „Шифърът на Леонардо“ и „Господи, помилуй“, „Шифърът на Леонардо“ и истината за Христос. Дължим благодарност и на журналистката от в-к „Монитор“ Магдалена Ташева за блестящия анализ „Шифърът на Леонардо“ бъка от грешки. Благодарение на тези статии, потребителите на Интернет научаваха за личната позиция на християните. Високият потребителски рейтинг на публикациите показа уважение към възгледите на православните автори, което беше проявено дори от нецърковни хора.
Сега обаче дойде време и за чаша студена вода. Защото в официалната декларация срещу филма, приета на 18 май 2006 г. от Св. Синод на Православната ни църква, се казва в прав текст, че излъчването на филма „Шифърът на Леонардо“ може да се отрази пагубно на „борбата срещу пороци като наркоманията, проституцията, престъпността и други злини на съвремието“. Декларацията завършва с призив за забрана на филма!
Като резултат може да се каже само едно: светските медии се отнесоха учудващо тактично към авторите на документа (което показва, че все още уважават БПЦ). С няколко малки изключения, едно от които е коментарът на Веселина Петракиева от „Дарик радио“ Шлиферът на Леопардо, където журналистката разглежда как този „медиен пробив“ на БПЦ всъщност се превърна в част от рекламната кампания на филма. По-долу обаче ще стане дума за нещо друго – за молбата филмът да бъде забранен.
Да допуснем, че държавата имаше най-добрата воля да се вслуша в искането на БПЦ. Коя власт по-точно би следвало да забрани филма? И как точно? Дали законодателната власт да махне свободата на словото и вероизповеданията от Конституцията, или да бъде издадено прокурорско нареждане за арестуване на собствениците на „Александра филмс“ (заради подбуждане към религиозна вражда), или изпълнителната власт да окаже „телефонен“ натиск върху шефовете на частните киносалони и да ги сплаши с отнемане на лицензи?
Щом ние дръзваме да предявяваме искания, то трябва да си даваме ясна сметка за тяхната тежест и за всички последствия от думите си. В противен случай, ако исканията ни са очевидно неосъществими, не можем да очакваме в бъдеще нито от медиите, нито от политиците, нито от обикновените хора да гледат сериозно на нас. Така ще се превърнем в поредните шутове на обществото, същите като шута от цирка в притчата на Киркегор (за тези, които не я знаят, виж края на ето τова интервю). А най-ужасното ще бъде, когато масово започнат да се отнасят към резонните исканията на БПЦ със снизхождение и полуусмивка, когато започнат ироничните отговори като „да, да скъпи отци, ние с удоволствие бихме въвели вероучение в училищата, но, разбирате ли, понякога е доста трудно. Даже „Шифърът на Леонардо“ бихме забранили, дори, но, ох, не всичко зависи от нас“. И, за съжаление, в случая тази ирония ще бъде съвсем справедлива!
Както се изрази един мой колега: „Косьо, трябва да гледам този филм по-скоро, защото току виж „твоите хора“ го забранили!“.
Слава Богу, че поне няма опасност шегата да се превърне в истина и филмът да бъде наистина забранен! Нима това щеше да спре разпространението му в днешния глобализиран свят? Не! Напротив – „Шифърът“ щеше да се превърне в „забранения“ филм и нямаше да остане нито един млад човек, разполагащ със съвременен домашен компютър, който да не изгледа поне веднъж тази (бездарна според критиците) холивудска продукция. Щеше да започне лудо точене от Интернет и „размяна“ на филма по различни знайни и незнайни мрежи. Дори в момента в http://subs.unacs.bg/ могат да бъдат открити три различни редакции на субтитрите на филма, а международните торенти имат по 5 000 сийдъра на филма.
Защо беше отправено подобно неосъществимо искане? Нито в Русия, нито в Румъния, нито в Гърция дори не се опитаха да забранят „Шифъра“. Единствено Ливан успя да го направи. В Гърция обаче бяха издадени книжки и брошури, разобличаващи с лекота неоезическите заблуди, псевдонаучния език и доста плоските измислици, изплели въпросното „литературно чудо“. Проблемът при нас е обаче, че е твърде лесно да се взема позиция, но е твърде трудно да се взема адекватна позиция – последното изисква напрягане (усилие)!
Би следвало да се червим и да потъваме в земята, когато църковни хора излизат публично с коментари като „Не съм гледал филма, не съм чел книгата, но моето мнение е, че…“. Ако не от срам за себе си или за събратята си, то поне в името на каузата, която защитавате, направете си труда да не се явявате на изпит неподготвени, уважаеми „говорители“! Защото се явявате не на изпит в университета или семинарията, а пред очите на същите тези млади хора, които трябва да бъдат опазени от „наркоманията, проституцията, престъпността и други злини на съвремието“. И ако бъдете скъсани на изпита… да, това наистина ще се окаже пагубно.
