„Махни се от мене, сатана! Ти си ми съблазън!” – изкрещя му жената, промърмори сякаш на себе си още нещо неразбираемо и отмина.
„Не й обръщайте внимание, отец, не се разстройвайте – не е добре жената, не й се сърдете. На никого не е направила нищо лошо иначе – ние я знаем, често минава оттук”, обърна се към него една от клисарките в двора на храма, опитвайки се да го успокои, макар че самата тя цялата се беше разтреперила и просълзила.
Отец Ипомоний сякаш не я чу. Гледаше как жената се отдалечава надолу по улицата, а мислите му го връщаха 10-на години назад...
Беше ранна пролет, в навечерието на Великден, когато цялата природа се раждаше за нов живот, песента на птиците огласяваше църковния двор, дърветата бяха напъпили, сякаш и те искаха да свидетелстват за предстоящото чудо на Възкресението. Едно лъчезарно младо момиче беше останало след неделната света литургия. Искаше да попита отеца за курсовете по иконопис, които се организираха към енорията. Покрай курсовете започна и редовно да идва на службите. Малко бяха тогава младите хора в храма, радваше им се о. Ипомоний, радваха им се и всички енориарши. А момичето имаше талант. Иконите, които рисуваше, бяха прекрасни. Даряваше ги на храмове и манастири, а с времето доста от светите обители в епархията започнаха сами да я търсят – да изографиса икона на някои от по-малко известните светци, та на празника им да могат богомолците да се поклонят и помолят пред светите им образи. Не само това, но и много от енориашите я молеха да им нарисува икона на именния им светия. На никого не отказваше и не беше чудно, че всички много я обичаха. Най-възторжени бяха, разбира се, бабите, които, още като я видеха да влиза в храма, започваха да й се радват, без да осъзнават, че това вече доста я смущаваше...
След време, отец Ипомоний не разбра кога точно започна всичко, момичето започна да се променя. Обличаше се в дълги черни дрехи, слагаше забрадка на главата си, все повече гледаше в земята и все по-малко общуваше с другите енориаши. То остави бабите, но и с довчерашните си приятелки, нейни връстнички, почти нищо не си казваше. Идваше на службите, заставаше в някой ъгъл, опитвайки се да остане някак си незабележима, избягваше да среща очите на хората, които все по-притеснено я поглеждаха, и едва-що свършеше службата, бързаше да си тръгне. Постепенно о. Ипомоний започна да я вижда в храма все по-рядко и по-рядко. Притесняваше се, че нещо може да се е случило с някой от близките й. Опита се на няколко пъти да поговори с нея, да я попита, но тя отбягваше всякакви разговори.
Може би година не я беше виждал, когато я срещна случайно на улицата. Момичето го забеляза току преди да се разминат, огледа се бързо, като пленено зверче, търсещо път за бягство, но като видя, че няма къде да свърне, наведе глава и продължи упорито пътя си. „Добър ден!”, спря я отецът. „Спаси, Господи!”, отговори му, погледна го за миг и отново наведе поглед. Отец Ипомоний хем се зарадва, че я вижда жива и здрава, хем го притесни този втренчен поглед, който сякаш гледаше някъде през него. „Как си, наред ли е всичко, отдавна не сме те виждали в храма? На всички много им е домъчняло за тебе...”, изговори развълнувано отецът, притеснявайки се да не звучи укорително или назидателно. Тя му отговори, че е добре, спасява се в Господа, намерила е истинското си място, истински духовен отец и вече няма да идва в тази енория. „А рисуваш ли?”, попита о. Ипомоний. Това бе единственото, което успя да каже, защото беше смутен от чутото току-що. „Не, вече не рисувам. Старецът ми каза, че това ми е съблазън. Изпадам в прелест. Жалко, че по-рано не е имало кой да ми каже, че това ми е съблазън. Но вие не сте виновен – само старец може да води душата към спасение... Важното е, че вече намерих мястото си. Простете, трябва да вървя!”, наведе глава момичето и продължи пътя си.
Отец Ипомоний тогава остана също толкова потресен и безмълвен, както сега, след току-що разигралата се случка. Оттогава не я беше виждал. От време на време се чуваше най-противоречива информация – ту че е станала послушница, а после монахиня в манастир, ту че е заминала в чужбина, където е станала известна художничка, ту че се е омъжила и има две дечица, но нищо от това не можеше да се потвърди. Постепенно хората в енорията сякаш позабравиха за нея. Затрупан от работа и задължения, все по-рядко напоследък си спомняше и о. Ипомоний. До днес...
„Не е добре жената, отец, не й се сърдете!”, повтори бабата, която се беше опитала да го успокои, сякаш да го извади от вцепенението. Енориашите му не го бяха виждали в такова състояние и бяха вперили разтревожени погледи в свещеника. Отец Ипомоний се сепна от мислите си и се огледа. Колко време беше останал в това вглъбение – секунди, минута...? Не можеше да прецени. Извини се, опита се да се усмихне на хората и бързо се отправи към църквата. Влезе вътре, още веднъж се огледа и се отправи към един от ъглите на храма. Там, сгушена между колоните, стоеше една малка икона на св. Богородица – „Пътеводителка”. „Одигитрия”, както още я знаеха богомолците. Първата икона, която младата художничка някога беше нарисувала и дарила на храма. Беше решил да остане окачена в ъгъла - там, където последните месеци стоеше момичето, преди да реши да си тръгне от тях. В периода, когато нямаше новини за художничката, вярваше, че Пресвета Богородица бди над нея, където и да се намира. А иконата така и си остана на това място.
Отец Ипомоний гледаше образа от иконата, спомнящ му и за някогашната млада художничка, а от съзнанието му не излизаше озлобеният и объркан поглед на онази жена, която само той беше успял да познае преди малко. После коленичи пред иконата и съкрушено започна да се моли на Божията Майка – Пътеводителка да упъти към надеждата и духовния мир, даряван ни от нейния възлюбен Син, и една объркана душа, която човеците бяха успели да тласнат към бездната на отчаянието...
