Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (35 Votes)

2889Тази история се случи на Бъдни вечер. Но можеше да се случи и по всяко друго време. Вече беше приключила вечернята служба и богомолците си бяха тръгнали, за да посрещнат празника на трапезата с близките си. Тръгваше си и отец Ипомоний, и него семейството му го очакваше у дома, беше се позабавил, докато подготви всичко за утрешния празник. На прага на храма се обърна за последно, да провери дали няма забравена свещ или лампа, преди да заключи вратата, и тогава го забеляза. Беше седнало на един от откупените „тронове, с табелки върху облегалките, и го гледаше мълчаливо. Дотолкова не очакваше в храма да има някой, още повече пък дете, че в първия момент се стресна и уплаши да не би от умората да му се привижда.

Но то си седеше там, продължаваше да го гледа и да поклаща малките си крачка, които не стигаха до пода. След първоначалното стъписване о. Ипомоний се приближи, вгледа се в детето и го позна. Беше го виждал през последните седмици няколко пъти в двора на църквата. Разбра и защо стои в храма – за да е на топло. О. Ипомоний знаеше къде да намери родителите му, макар да не ги познаваше. „Гледай го как тихомълком влязло и си седнало, за малко да не го видя и да го заключа – цяла нощ щеше да стои само, до утринята на Рождество!. „Хайде, ела, не се плаши, ще те водя у вас, подаде му ръка отецът. Знаеше, че не го разбира, но пък и не изглеждаше уплашено. Усмихна му се, пое ръката и тръгна с него.

В двора на храма свещеникът видя, че якето на детето е съвсем тънко, лятно и сигурно при тези минусови температури не топлеше повече от една ризка. „Ама ти така съвсем ще измръзнеш!”. Наметна го със своето палто, което го покри цялото, и неколцината случайни минувачи, с които се разминаха, можеха да станат свидетели на странна гледка – о. Ипомоний се прибира, а до него се прибира палтото му. Всъщност те не обърнаха внимание на това, защото снегът продължаваше неспирно да вали и всеки се беше сгушил в яката си, гледаше си в краката къде ходи, бързаше да се прибере у дома и изобщо нямаше време и желание да наблюдава с кого се разминава по улиците.

Пред бараките, където очакваше да намери родителите, видя синия буркан на една полицейска кола, около която се бяха насъбрали сигурно 20-30 души, които говореха едновременно. Двамата полицаи се опитваха да надвикат множеството, но това по никакъв начин не им удаваше. Появата на о. Ипомоний и палтото му, което разкри временния си ползвател, само за няколко минути сложи край на цялата ситуация. Майката се втурна да прегръща детето, насъбралите се хора се разотидоха на групи по бараките си, а полицаите, които (както и целия град, разбира се), много добре познаваха о. Ипомоний, му благодариха за съдействието и побързаха също да си тръгнат, защото били на дежурство и не можели да прекарат цялата нощ там.

Останаха само свещеникът и семейството. Освен детето, което отецът бе довел, те имаха още три, по-големи, но не много по-големи. Всъщност о. Ипомоний мъчно се ориентираше във възрастта и на децата, и на родителите им. Пък и нито можеше да ги пита, нито те да му кажат. Бяха бежанци. От онези, които преди няколко месеца настаниха в бараките на бившето поделение в края на градчето. Майката на детето целуна няколко пъти ръката на о. Ипомоний, говореше му нещо и сочеше към детето. После хората се прибраха в малката стаичка, а децата се залепиха на прозорчето и му махаха. Отецът също им помаха, благослови ги, закопча палтото си и тръгна към дома.

Не бе усетил колко късно е станало. Домашните му го чакаха, щяха да се притеснят. „Ето, вкъщи сигурно се тревожат, че закъснявам, а тези хора дори си нямат дом. Днес са тук, утре другаде, един ден ще осигурят насъщния си залък, а на другия ще гладуват... Утрини на надежда и вечери на разочарование... Навсякъде ги гледат като чужди... Но нали и Господ, като младенец, намери спасение като бежанец в Египет... И тези хора тука трябва да са някъде от онези земи – кой знае дали не са потомци на онези, които някога са приели и помогнали на светото Семейство... А днес те се нуждаят от помощ и подслон... То, на човеци не могат да се уповават, само Господ им остава... Ама дано и ние малко човещина проявим към тях, да си спомнят един ден за нас, да знаят, че е имало поне едно местенце, където са ги посрещнали с усмивка, с топла дума, с протегната ръка, поне едно място, където са намерили кратък пристан по тези безкрайни пътища на изпитания... .


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93aar 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин