Повечето от нас помнят как през първите години на демокрацията на препълнени стадиони „слепи проглеждаха и неми проговаряха” под повелителния глас на чужди проповедници. Тези масови изцеления пристигаха у нас предварително снимани на видеокасети, надлежно потвърдени от очевидци, така че у никого да не остане съмнение в автентичността на чудото. Макар и да не беше църковно грамотен, здравият скептицизъм на българина се възпротиви на тази перфектна организация на чудесата – сякаш сам Христос беше принуден да се съобразява с програмата и да се отзове в момента, когато всички погледи (и камери) са насочени към Него... Този Христос, Който отхвърли изкушението на дявола да подчини хората чрез чудеса, едва ли би допуснал личната вяра в Него да бъде публично (и медийно) консумирана. И затова времето на масовите изцеления по стадионите бързо отшумя. Както е известно, недоверчивият българин не вярва в чудеса повече от три дни.
Дори толкова не трая обаче чудото в храма „Св. Троица” в гр. Стамболийски. Едва успяла новината за жената, която проходила по време на неделната служба пред обективите на камерите, да обиколи централните емисии, и още на следващия ден чудесното прохождане беше оспорено. Съседка на болната жена публично и отново пред камерите оспори автентичността на случилото се. Според възмутената жена болната й комшийка с много усилия, включително и с нейна помощ, се възстановявала от операция и прохождането й съвсем не се случило в храма „по заповед на свещеника”, а в двора й дни преди това... Атрактивната сцена на спорещите в църквата жени – клисарки, привърженички и противнички на „чудото”, обиколи на следващия ден отново всички медии. За радост на сеирджиите и религиозните скептици.
Спор няма – чудо, извършено пред камерите на телевизиите, буди основателно недоверие. То се засилва, имайки предвид повишения медиен интерес към свещеника в Стамболийски през последния месец. Той се появяваше на снимки, рекламиран като „свещеника на социалистите”, „личен духовник на Станишев” (в стил "а ла Путин", който също има „личен изповедник”), „единственият свещеник на пресконференцията на БСП” в изборната нощ, „помирител на Борисов и Станишев”, приятел с политици от различни цветове (по неговите думи) и т. н., и т. н. Лошо няма, но ухажването на камерите (а и на политиците) със сигурност не създава подходяща атмосфера за благодатни чудеса. Чудото се случва тихо, ненатрапчиво, почти винаги незабелязано от суетата на света и остава неразбрано от него – една лична тайна между вярващата душа и Христос.
Искрено се надяваме, че дори да не става дума за свръхестествено изцеление, то болната жена наистина се е почувствала вдъхновена след богослужението и е намерила психическите сили в себе си да стъпи здраво на краката си. Независимо и въпреки камерите. Това също е Божия помощ.
Защото обратният вариант – сценарий за привличане на общественото внимание е повече от грозен и действително кощунствен, дори целта да е „славата Божия” или, да речем, успехът на благотворителна кампания.
За съжаление не малко духовници, водени от духа на времето ни (а и от примера на своите архипастири), възлагат прекалено големи надежди на инструментите за успех на модерния PR, медиите, рекламата, връзките с политици и силните на деня. Безспорно тази машина работи добре. Тя е почти всесилна днес. В духовното пространство на Църквата обаче тя е като чуждо тяло; и ако някой много настоява все пак това чуждо тяло да стане двигател на „църковния успех” в поверената му енория, митрополия и т. н., то Христос приема това решение и се отдръпва. Плодове без съмнение ще има, но вкусът им няма да е сладко-благодатен, а стипчив, по архонтски лъскав и по човешки нетраен. "Всяко чудо за три дни" може да е казал народът, но за пиар-машината – чудо година храни...
На този фон вчера стана ясно, че Пловдивска митрополия е назначила проверка от 10-членна (!) комисия свещеници и медици „с апаратура” да проверят какво се е случило в Стамболийски, предвид обществения и медиен интерес.
Покрай цялата суматоха за установяването на истината дано не ни убегне и най-важното в случая – че един онеправдан и смазан от живота човек трябваше да изпие през тези дни една твърде горчива чаша, непоносима дори за здравите: да види личната си драма изложена на всенароден показ, коментирана с възмущение или възторг от чужди и безразлични хора. Малката голгота на прикованата към инвалидния стол жена през тези дни е истинското изпитание за църковната ни съвест – лакмус за приоритетите на вярата ни. А практиката показва, че много рядко най-важен е човекът, особено ако е „малък”, а на първо място са винаги „общите интереси на Църквата”, „общата полза на християните”, „църковният авторитет” и т. н. Заради безличното „църковно благо” са пожертвани много лични съдби, много „малки” правди, много пъти Христос е бил разпнат. Този Бог, Който остави цялото стадо и отиде да търси едната овца, няма нужда от установяване на „обективната истина”, а от малката правда на малкия човек, за когото Той проля кръвта Си. Това е единственият, посочен ни от Христос, критерий за установяване на истината. Ако бъде подменен с друг, то не 10-членни комисии, а и вселенски събор да бъде свикан, полза няма да има – нито за Църквата, нито за обществото.
