Въпросът за живота и делото на йеродякон Игнатий – Васил Левски се оформя като специален, важен и твърде интересен раздел в националната ни история. Едва ли има друга, така свидна и обичана от българския народ историческа личност, за която да са писани толкова много и верни и неверни неща, както за Левски. Спорните събития и моменти, свързани с дейността на Апостола, са изградената от него Вътрешна революционна организация (ВРО), както и отношението между него и сподвижниците му. Тези моменти от живота му са били и сега продължават да бъдат обект на подробни исторически изследвания и анализи, макар че те почти всички вече са получили своите верни отговори, обяснения и оценки.
Особено място заема една личност, чийто живот е свързан и преплетен с живота и участта на Апостола. Това е поп Кръстю Тотев Никифоров (на снимката в средата). За него не само се говори и твърди, но усилено и сега се правят опити да се докаже, че уж той бил виновен за случилата се с Васил Левски къкринска трагедия. Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че половината от това, което е писано и се пише за Апостола, има отношение към този въпрос.
За да се даде отговор на така поставената тема, ще трябва от изпълнената с противоречия налична документация да се изяснят поне няколко по-важни неща:
- От кога и откъде Васил Левски и поп Кръстю се познават?
- Какви са били личните им взаимоотношения?
- Какво е съвместното им участие в революционното освободително движение?
- Защо свидетелствата по техен адрес са толкова противоречиви, та дори и противоположни?
Тази година се навършват 140 години от обесването на Апостола, а миналата се навършиха 150 години от запознанството му с поп Кръстю. За първи път те се срещат в Белград през 1862 г., когато Васил Левски постъпил в откритата от Г. С. Раковски Първа българска легия. По същото време поп Кръстю бил ученик в Белградската духовна семинария и помагал на Раковски в редакцията на издавания от него вестник „Дунавски лебед”. Вероятно честите им виждания, срещи и разговори са били искрени, което спомогнало тяхното познанство да бъде изградено на пълно взаимно доверие, което в бъдеще се потвърждава.
При основаването на революционния комитет в Ловеч Левски не познавал там никого, освен Марин поп Луканов, препоръчан му „за добро момче” от Христо Иванов - Големия, наричан още Книговезеца, и от Тома Станчов, и двамата от Търново. Голямата и приятна за Левски изненада обаче била, че тук той отново вижда добрия си приятел още от Белград поп Кръстю. Основали революционния комитет в града, който поради благоприятните условия след това станал „Централен“, а по-късно и „Привременно правителство". Поп Кръстю извършил клетвата, след това станал и един от най-дейните членове на комитета. Васил Левски и поп Кръстю подновили старото си приятелство, с което поставили началото и на тясната съвместна, всеотдайна и патриотическа революционна дейност.
Левски се „обещал още от 61-во лето да служи на отечеството си до смърт”, а за поп Кръстю нямало „по-голяма любов от тая да положи душата си за своите приятели”. Като комитетски дейци те имали различни задължения, обща задача и една цел. „Левски и поп Кръстю били съмишленици в идеалното на целта – освобождаване на отечеството, но не и в средствата за нейното осъществяване, ако те нарушават това, което е „според Евангелието””.
Комитетската мрежа се разраствала, като нуждата от средства за оръжие ставала все по-голяма, а събирането им без оглед на начина се превърнало едва ли не в задача не само на Левски, но и на всеки комитетски деец. Поп Кръстю обаче бил категорично против използването на каквато и да е форма на терор. Той бил абсолютен противник на събирането на средства със силата на оръжието. Притиснати от голяма нужда, Левски и негов другар отишли в дома на Денчо Халача насила да му искат пари за организацията, но при непредвидени обстоятелства Левски убил момче, което било слуга на Денчо. Тъй като според поп Кръстю духовно лице, какъвто всъщност е бил Васил Левски, не трябва да извършва кражби и убийства, той не го признава за свещенодякон, а само за революционер. Тежкото материално състояние на организацията било обсъждано от целия комитет. Опасността да се стигне до криминални действия била голяма и за отделни членове на комитета и за цялата организация.
Пред д-р П. Стоянов Марин п. Луканов разказал, че „обирът на хазната беше решен от Ловешкия комитет. Левски не беше съгласен на този обир, понеже било опасно”. Подобно изказване пред д-р П. Стоянов направил и Димитър п. Николов Пъшков: „За обира на хазната в Орхание - комитетът е бил за обира, но после решението се измени и се реши да не се правят вече обири”. Едва ли има място за съмнение, че тези колебания сред комитетските дейци за и против обира на хазната са станали под влияние на поп Кръстю, защото само той и Левски не само са били против обира на хазната, но и са искали изобщо да се спре с това.
Поп Кръстю бил моралната задръжка на комитета и го пазел да не се превърне в терористична организация.
Понякога някои резултати от извършени комитетски действия довеждали Васил Левски и поп Кръстю на противоположни позиции, но те никога не се опълчвали един против друг. Приятелското им доверие надделявало винаги. Това искрено доверие между тях било силно подчертано в последната среща на Левски с Величка Хашнова през втория ден на Рождество Христово, преди заминаването му за Къкрина. Величка не успяла да убеди Левски нито в подозренията спрямо поп Кръстю, че бил много близък с конака, че мислел лошо за него и за комитета, нито в случката с подхвърлените писма, нито в случката, станала уж в лозята. Левски в никакъв случай не можел да приеме или да се съгласи, „че поп Кръстю е предател”, за какъвто искали да му го представят. Той имал много добре мнение за него, особено като знаел, че е последовател на Раковски, за когото е работил в Белград.
Това от друга страна пък означава, че се обезсилват и обезсмислят всички опити, които се правят в продължение на 140 години, за да доказват онова, което самият Васил Левски е отрекъл категорично.