Тук ще кажа няколко думи, които биха могли да се сторят някому крайни. Аз ги определям като тъжни.
И така, пред микрофона на предаването “Вяра и общество” преди ден-два Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай спомена не просто между другото, а като част от аргументация, нещо от изключителна важност. Тъкмо като част от аргументацията си за ръкополагането (защото не знам по какъв друг начин да нарека това чинопоследование) на български архонти, забележете, в противовес на гръцките архонти, и даже – да внимаваме! – като отпор на ЧУЖДИТЕ православни църкви. Така митрополит Николай не просто изпадна в ереста на етнофилетизма – това дори е най-малкото. Той всъщност – надявам се, все пак несъзнателно – засвидетелства, че ВЕЧЕ не е (не иска да бъде) епископ на Христос, че не е (не иска да бъде) епископ на Неговата Църква. Защо?
Разбира се, не във формалния смисъл на тази дума. В този смисъл митрополитът е епископ на Църквата. Само че, струва ми се, той просто не разбира или е забравил по една или друга причина, що е Църквата, която няма петно или порок, или нещо подобно, но е света и непорочна (срв. Еф. 5:27). И нека сега според тази логика, следвайки Негово Високопреосвещенство, на свой ред се запитаме – коя от ЧУЖДИТЕ православни църкви НЕ Е такава? Защото, щом се изказва такова определение с такава мотивация, следва, че поне някои от ЧУЖДИТЕ православни църкви именно не са свети и непорочни.
Това първо. Второ, според преп. Максим Изповедник в определен смисъл или, както той се изразява, “според един друг начин на съзерцаване”, светата Църква Божия символически е и човек; олтарът в нея представлява душата, божественият жертвеник – ума, а храмът – тялото. Защото Църквата се явява образ и подобие на човека, създаден по образ и подобие на Бога.[1] Ergo, определяйки поместните църкви като по същество чужди една на друга (различни една от друга), митрополит Николай на практика казва, че Църквата е болна от шизофрения, от “раздвоение, разтроение и т. н. на личността”, тоест, че нейният Глава е такава “раздвоена, разтроена и пр. Личност” и че Той също така – включително по силата на това “раздвоение” – е Глава на нещо, което е престанало да бъде свято и непорочно. Наясно съм, че митрополитът няма предвид това и че не това иска да каже. Но по същия начин става ясно, че Негово Високопреосвещенство независимо от всичко ДЕЛИ Църквата. Затова – с цялата дързост на вярата си в Тази Личност – се опитвам да му посоча какво ВСЪЩНОСТ казва. Той или някой зад него.
Трето, на практика Пловдивският митрополит (а с него и онези от събратята му, които го подкрепят или поне не му се противопоставят) ОТДЕЛЯ ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА В БЪЛГАРИЯ ОТ ЕДНАТА, СВЕТА, СЪБОРНА И АПОСТОЛСКА ЦЪРКВА. Не това е неговото желание, ще каже някой. Възможно е. Работата е там, че такова е неговото действие. А не може да има отделяне на Църква от Църквата, при което и двете пак да остават ЕДНА ЦЪРКВА. И ако Пловдивският митрополит (в съдружие със Старозагорския Галактион и – да не го забравяме – с т. нар. Велик архонтски събор) действително е тръгнал или се кани да тръгне по този път, аз с чиста съвест изповядвам, че като човек грешен и болен от страсти, като човек, надяващ се Христос да ме помилва, както помилва разбойника, естествено и ще искам да остана в Неговата Църква, от която г-н г-н Николай се опитва да ме отдели в нещо друго. В нещо, което нито познавам, нито приемам. Нещо, което само на външен вид е църква. И ако Православната църква в България в лицето на своите предстоятели (или на повечето от тях) реши да го последва СРЕЩУ ЧУЖДИТЕ православни църкви, то ясно е, че Православната църква в България просто ЩЕ ПРЕСТАНЕ ДА СЪЩЕСТВУВА. Ще останат построените храмове, които вече няма да бъдат храмове, а тухли, вар и цимент, споени съобразно определен архитектурен модел.
Всичко, което казвам, е само и единствено опит за предупреждение. Вярвам, че дотам няма да се стигне. Надявам се, че няма да се стигне. И точно защото вярвам и се надявам, не мога да замълча по силата на широко разпространения в т. нар. църковни среди израз “Бог си промисля”. Аз не мога да знам какво “промисля Бог”, а още повече – какво “си промисля”.
[1] Творения преподобного Максима Исповедника, кн. 1, Мистагогия, изд. “Мартис”, 1993, IV, с. 160.
