Никога досега Св. Синод не е излизал със специално обръщение, за да похвали поименно някой журналист. Това ще бъде най-вероятно и последният път. С какво Кеворк Кеворкян заслужи това признание от най-високо ниво, така че да бъде отличен от всички останали журналисти? Със статията си "Свещеник на колене", публикувана в столичен ежедневник. Тя явно се стори на старците позитивният антипод на критиките срещу висшия клир, често пъти минаващи във фалцет, по повод новата кола на митр. Кирил и други текущи скандали. Почти визуално си представям въодушевлението в синодалната палата, че най-после някой е казал "добра дума" за Църквата. Но добра ли беше думата на Кеворкян? Така ли си представят старците "добронамерените, градивни и загрижени за духовното единство и напредък на нашия народ и българската държава журналисти, които трезво мислят и обективно отразяват живота и достойнствата на Българската православна църква"?
Както и да се опитвам, не мога по никакъв начин да видя във въпросната статия защита на авторитета на Църквата. Тя бе разгневен, примесен с погнуса, призив за пощада на валящ се в калта свещеник, призив за пощада към унизената и паднала в калта Църква, която моли за милост... Припознавайки в позицията на Кеворкян "здравата журналистическа позиция", синодалните старци припознаха и себе си в метафората за унизения и смачкан от медиите свещеник. Църквата допълнително се унижава, като вижда в съжалителното отношение меродавната журналистическа реакция. Нужда от съжаление ли има Църквата или от изправяне на пътищата, по които ще мине Господ... Нима толкова безсилни се чувстваме, та да се радваме от сърце на снизходителното потупване по рамото и отърсването от прахта? Тъжно, ако е така. И страшно, защото сме забравили, че Христос поругаван не бива. С призива си към журналистите да бъдат "милостиви" към тях, владиците правят на Църквата лоша услуга. Нечие журналистическо сърце може и да се трогне от молбата за пощада (все пак човещина е да помогнеш на падналия), но няма да убедят никой да повярва в авторитета на Църквата.
А обръщението към медиите щеше да бъде много по-истинско, ако съдържаше освен упреци към медиите, че не разбирали какво е Църквата (а кой очаква да разбират?) и някакъв признак на поета отговорност за тази и други подобни ситуации. Колко убедителни щяха да бъдат думи като "ние знаем, че нерядко даваме повод за съблазън и Христовото име се хули между неукрепналите във вярата, но въпреки това ви призоваваме..." Такъв призив би спечелил уважението на много хора, заради проявената смелост да споделиш отговорността за случващото се. Така Църквата би показала, че участва с достойнство в диалога със своите медийни критици, а не живее в изолиран свят, където има място само за монолога на проповедта или за унизителни призиви за милост и пощада.
