Кратък разказ в Неделя на слепия за една незряща монахиня в света – майка Захария Сизенцева (1933-2023), в чийто път към Бога се преплита и българска нишка…
1.
Думите на Евангелието остават само думи, докато не ги видиш осъществени в собствения си живот или в живота на някого, когото си срещнал. За това много хубаво говори митр. Антоний Сурожки: не можеш да станеш християнин, докато не срещнеш Христос, живеещ в друг човек. Така че думите „Нека светлината ви да свети пред човеците…“ изглеждат само красива фраза, докато наистина не видим тази невероятна, необяснима, неизразима с думи Светлина в някого. Възможно е изобщо да не познаваш даден човек, да го срещнеш случайно и за кратко време и изведнъж, по някои отделни фрази, движения, постъпки – по начина, по който диша, гледа, движи се и говори – да забележиш нещо Невидимо, Вечно, Безкрайно и Огромно, живеещо в тази слаба и невзрачна обвивка. Вероятно нещо подобно са почувствали и слугите на първосвещениците и фарисеите, дошли да арестуват човека Иисус от Назарет, но след една проста фраза „Аз съм“, паднали на колене пред Бога (Иоан 18:6). Как биха могли да обяснят тази странна постъпка? Как да опишат онова, което са почувствали в тези прости думи.
„Никой досега не е говорил като този Човек!“ (Иоан 7:46), обясняват другите стражи, които така и не намерили сили да заловят Христос.
В този момент не виждаш с очите си, нито чуваш с ушите си. Всички сетива са безсилни. Душата се докосва до Душата. И това докосване не може да бъде изразено или забравено.
2.
Сред тези хора си спомням майка Захария, стара сляпа монахиня, която живееше не в манастир, а в света.
Срещали сме се с нея само няколко пъти. За кратко и съвсем случайно.
Беше още преди да стана свещеник и само рядко ходех в църквата „Възкресение Христово“ в с. Карабаново, където служих след ръкополагането си.
На службите нямаше много хора. Въпреки това отначало не обърнах особено внимание на старата сляпа жена, която на няколко пъти довеждаха от града.
Мои приятели ми казаха, че тя е монахиня в света – матушка Захария.
От тях, а може би и от нея, чух накратко простата история за живота ѝ: живяла в интернат за слабовиждащи, била влюбена в младеж от същия интернат, но семейният живот не се получил, нямали деца, с времето ослепяла напълно.
Живот беден и на събития, и на радости.
Поне така изглежда.
3.
Из разказа на Лариса Ивановна Сизенцева, която добре се познава с майка Захария.
Татяна Александровна Кашина е родена на 25 ноември 1933 г. в с. Николо-Викса във Волгоградска област.
В семейството имало много деца и за майката момичето, което страдало от късогледство, а след това ослепяло, било само бреме. Братята и сестрите също не се отличавали с особено милосърдие.
Когато било създадено Рибинското водохранилище, семейството им било преместено в Ярославска област.
Татяна не можела да учи в обикновено училище. Тя вече била на дванадесет години, когато майка ѝ научила, че в Кострома има училище за слепи.
Така през 1945 г. момичето се озовава в интернат. Тези, които учели там заедно с нея, били прибрани от бордеи и влакове, където през военните и следвоенните години оцелявали, като просели и крадели. Те пренесли нравите на улицата в приюта.
Библиотеката била спасението на момичето. Татяна се научила да чете книги чрез докосване, използвайки брайловата система.
Тук тя се запознала с една невероятна жена – библиотекарката Наталия Владимировна Никифорова – безправна изгнаничка, която приютила любознателното момиче и създала под защитата на книжните рафтове един остров на християнската любов.
След училище я изпратили във фабриката на Дружеството на слепите, където произвеждали филтри за автомобилни двигатели. Работата била тежка, през цялото време била във вода. Но пък ѝ дали общежитие.
Заедно с библиотекарката Наталия Владимировна тя започнала да ходи на църква. Неуспешно се опитали да я вразумят, а после просто я изгонили от общежитието.
Оказало се, че Наталия Владимировна е духовна дъщеря на архим. Серафим (Битюков). По това време той вече не бил жив, но Татяна се запознала с две сестри-монахини, в чийто дом живял като затворник, служил и починал (по тази причина срещу двете сестри-монахини е заведено гръмко дело, заради което те били заточени в Сибир; бел. ред.).
Тези монахини помогнали на Татяна да се реши да приеме тайно пострижение. То било извършено в техния дом от архимандрита на българския Рилски манастир Геласий (по-късно митрополит на Ню Йорк) през януари 1964 г. (Това е последната година от специализацията на архим. Геласий в Московската духовна академия; бел. ред.).
От този момент нататък тя заживяла като тайна монахиня в света.
4.
Узнах всичко това съвсем наскоро. А по онова време тя беше за мене просто една стара сляпа жена, незабележима на външен вид.
Един ден ме помолиха да я закарам с придружителите ѝ до дома ѝ в града. Неочаквано тя започна да говори за своята слепота. За това, че живее в тъмнина.
Порази ме не смисълът, а по-скоро тонът на нейния разказ. Онова, което се криеше зад думите ѝ. Тя говореше с такава лекота за това, което за мен щеше да бъде трагедия. А тя го приемаше някак просто и естествено. Животът в държавния дом, бързо избягалата любов, пълната слепота.
В думите ѝ не само нямаше горчивина или обида към Бога, но дори се смееше на своята безпомощност и несръчност. И ние, които я слушахме, не можехме да не се засмеем заедно с нея.
Например разказът ѝ за това как, вървейки по улицата, паднала в отворена шахта върху главата на един работник.
Тежкото бреме на слепотата в нейната история ставаше леко и… някак светло?
Друг път по време на пътуване тя ме попита какво виждам сега и аз започнах да коментирам подробно всичко, което преминаваше покрай нас в този момент.
Тя ме слушаше много внимателно и после каза: „Виждам определен цвят зад всеки звук“. И каза определени букви и цветовете, които звукът им предизвикваше в съзнанието ѝ.
По-късно научих, че това явление се нарича „цветово чуване“. Притежавали са го например композиторите Скрябин и Римски-Корсаков, художниците Чурленис и Кандински.
Мисля, че тя го е приела като дар от Бога, за да замени изгубеното зрение. На нас ни се струваше, че тя живее в мрак. Но за нея светът наоколо беше оцветен в най-различни цветове, не по-малко ярки и щедри от тези, които виждаме ние.
Трябва да са минали десет години от последната ни среща. После тя получи инсулт и парализа и повече не ходеше на църква. А и аз не успях да я посетя.
В годината на моето ръкополагане тя беше постригана в схима с името Евгения. А преди една година почина.
Остана само това чувство на необяснима светлина (лекота? радост?), което за няколко мига докосва сърцето ти и после си изчезва, или все още живее някъде в дълбините му.
* Източник: Личен профил на автора
