Мобилно меню

4.8971962616822 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (107 Votes)

γεροντας εφραίμ 1Откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, предстоящо издание на Русенска св. митрополия. Докладът е прочетен на 25 юни 2010 г. на Павловите четения в гр. Верия (Бер), Гърция.

Ако някой поиска да се запознае с биографията на о. Ефрем, тя няма да му предложи някакви забележителни събития. Евангел Папаникитас е светското му име. Родил се на 6 декември 1912 г., в деня на св. Николай, в с. Амбелохори край гр. Тива. Завършил училище в Тива и после гимназия, а през 1933 г. отишъл на Света гора в Катунакя. През 1934 г. получава благословение да носи расо, а през 1935 г. приема великата ангелска схима с името Ефрем монах. На следващата година е ръкоположен за дякон и свещеник. В същата колиба той оставя последния си дъх на 14 (27) февруари 1998 г.[1]

Но това, което всъщност беше старецът Ефрем, не може да се опише и побере в нито една биография. Великите събития, които свързват светците, остават невидими и неописуеми. Синаксарите, които не просто разказват за събитията от живота им, но ги обясняват и тълкуват, също не отделят място за историческите описания, но подчертават истината, която се крие зад тях. А именно, че светците са „одушевени образи на живота според Христос“.[2]

О. Ефрем е един от тези, които с голяма последователност се подвизаваха в този живот, за да станат одушевени образци на живеенето според Христос. Той е може би последният светогорец – исихаст на века и на изминалото хилядолетие. Както и други известни старци от нашето време, но и много неизвестни и скрити за света преподобни отци във и извън Света гора – всички те свидетелстват, че сме „съграждани на светиите и свои на Бога“.[3]

Светостта не е духовно състояние от миналото, нито пък светците са същества, далечни за всекидневието ни. Нужно е обаче тези, които се доближават до тях, да имат подходящите духовни сетива, за да могат да разберат дълбочината на нещата и истинските измерения на техния живот, който наистина „е скрит с Христос в Бога“.[4]

Особено характерно за истинските светци е, че те крият своите добродетели от очите на хората. Старецът Ефрем не беше изключение от това правило. Той правеше всичко възможно да избегне вниманието на хората – не само със своята простота и чистотата на характера си, но често пъти и чрез отказа си да общува с тях. Въпреки това Божията благодат го издаваше и тя можеше да бъде усетена по най-безспорен начин в живота му. Това го каза и о. Нектарий, като приведе следните думи на стареца: „Светият Дух не се вижда, но благодатта се вижда“. Но самият старец Ефрем се изморяваше от грубото любопитство на другите към личността му и целенасочено избягваше безсмислените срещи. Той казваше: „Горко на калугерите, чиято слава е стигнала до Атина… По молитвата на дявола и с проклятието на Бога ми излезе име, че съм свят и оттогава загубих спокойствието си“.[5]

Нямаше за цел да впечатлява другите, нито да ги поучава, особено пък когато някои посетители го предизвикваха, често пъти настойчиво и неуместно. Един път в началото на 70-те години, докато разговаряхме, на вратата на колибата се почука. Още преди старецът да успее да отвори, нахлу една група младежи, които настойчиво искаха да го видят. Когато осъзнаха, че пред тях е самият о. Ефрем, водачът на групата му поиска „да говори на младежите, за да получат духовна полза“. Тогава той с присъщата си доброта, но и сериозност ги отведе до портата на двора и им показа пътеката, която води към една друга килия, по-високо от неговата, казвайки им: „Аз не зная какво да ти кажа. Идете при стареца Климент. Той има дарбата на учителството, ще ви каже разни неща“.

Когато човек срещнеше о. Ефрем, имаше чувството, че стои пред някой авва от Патерика. Величието на неговия ръст, светлината на лицето и дълбочината на погледа бяха основните характеристика на външния му вид, които подготвяха събеседника за вътрешното му състояние. Но и подредбата на малкото неща в тясната му колиба, както и външният му вид и поведението му говореха за един обикновен и скромен човек. Не се интересуваше от „външния вид на чашата и блюдото“,[6] а от вътрешния труд за очистване на ума и сърцето. Затова и без да има „дарбата на учителството“ можеше да учи другите по най-автентичния начин. Както казва св. Йоан Златоуст, „не само когато учеше или говореше, но и когато просто го гледаха, той беше способен да предаде всяко учение за добродетелта в душата на гледащите го“.[7]

efraim ieromonahos katounakiotis8Който е бил в Катунакя, особено в миналото, може лесно да се сети за думите на псалмопевеца: „в земя пуста, изсъхнала и безводна“ (Пс. 62:2). По онова време там беше наистина пустиня. Нямаше вода. Няколко малки, набързо направени цистерни събираха дъждовната вода през зимата и обслужваха живеещите в околността през цялата година. Дървета и градини нямаше. И до днес обаче растителността там е оскъдна. Няколко пърнари и съвсем малко маслини бяха основните дървесни видове на това място. На Катунакя изобилстват единствено скалите, камъните и гущерите. Това е естествената среда. Но духовната и човешката среда на четиринадесетте разпръснати колиби е създадена от хора с величествени идеали и най-вече с истинска любов към Бога.

О. Ефрем живя там цели 65 години! Само няколко пъти е излизал от Света гора. През май 1974 г. излезе за първи път, или, ако трябва да сме по-точни, го изведоха полужив вследствие на фавизъм.[8] Това стана тридесет и осем години след като беше ръкоположен за дякон и йеромонах. Трудно му било да разпознае променилия се свят с големите жилищни кооперации и множество автомобили, но също и братята си, които го посещавали тогава в болницата. Когато се върнал на Света гора, имал чувството, че отива за погребението си. Затова нарисувал с молив от вътрешната страна на вратата на килията си един гроб и няколко думи: търпение, послушание, молитва и т. н.

Послушанието беше любимата му тема в разговорите, особено с монаси. Неговите думи за послушанието не бяха плод на идеи и теоретични възгледи, а опит, извлечен от самия му живот. Самият о. Ефрем беше „чедо на послушанието“,[9] но на послушание разумно и свободно. Знаеше, че без свобода послушанието става робство, както разбира се и свободата без послушание води до хаос. Беше разбрал, че без освобождаване от индивидуалистичната воля човек не може да вкуси истинската свобода. Затова с всички сили се е подвизавал в тази посока, особено като млад монах, когато поради странностите в характера на старците в неговата килия той многократно бил изкушаван от дявола да напусне Катунакя.

papa nikifore o efraimОбичайно е да се говори за благодатни старци. За стареца Ефрем обаче е много по-добре да кажем, че той беше един благодатен послушник, след като близо четиридесет години от монашеския си живот прекара в послушание. От този свой опит той споделяше изключително важни неща. На едно монашеско събиране, на което говорил за послушанието, той споделил следното:

- Моят старец, о. Никифор (седнал на снимката, бел. ред.), не беше от известните калугери, но видях велики неща в послушанието. Например, поръчах различни плодни дървета без неговото съгласие. Нито едно не се хвана въпреки моите грижи и усилия. Направих и друг такъв опит: посадих лози без одобрението му. Не хапнахме нито един грозд. И трети път се опитах, но напразно се трудих. Само едно дърво оцеля, но то никога не даде плод. Затова пък всяка година ядем от черницата, която посадихме заедно с него. Което засаждах против съгласието на стареца ми, не даваше плод, защото го вършех от самоволие.

Животът в послушание, най-вече на Божията воля, го караше да се подвизава в търпение и смирение. През всички свои изпитания – а той имаше немалко в дългия си земен живот – старецът не се опитваше да разбере тяхната цел, но ги посрещаше с търпение, имайки пред себе си примера на Самия Христос. Защото както Божията сила се откриваше в света с Христовото търпение, така и търпението на светците става причина за участието им в Божията благодат. В живота на о. Ефрем Божията сила също „се проявяваше в немощ“.[10] От много млад той страдаше от екзема. По някое време болките от раните ставали толкова нетърпими, че го докарвали до отчаяние. А за да говори о. Ефрем за отчаяние, трябва наистина да му е било изключително тежко. Това беше едно от „жилата в плътта“ му, които изпитваха неговото търпение.

Като истински светогорец той обичаше изключително силно св. Богородица. Когато бил начинаещ монах, той имал силното желание да види майка си. Сърцето му казвало: „Да видя майка ми и да умра!“. Качил се в църквата, застанал пред св. Богородица на иконостаса, Госпожата на ангелите, и ѝ казал: „Св. Богородице, откакто дойдох на Света гора, ти си моята майка“. Тогава от сърцето му изчезнал всеки помисъл, който го измъчвал досега. Друг път, когато раните от екземата болели непоносимо, той отишъл при св. Богородица и с простотата на дете, но и с дръзновението на светеца извикал силно: „Св. Богородице, сега искам твоята дума. Нищо по-малко! Ти не си ли казала, че ще бъдеш нашата домакиня, стопанка и лекарка? Не каза ли, че ще ни лекуваш? Ето ти сега моята болест – дай ми дума, че ще ме излекуваш. Нека се оправя, не мога повече…“. Тогава избухнал в плач. Когато стигнал в килията си, екземата била изчезнала. Извикал и другите отци, за да видят чудодейното му изцеление.[11]

Разбира се, екземата и всички видове екземи, сиреч изкушенията, се връщаха отново и отново, но блаженият старец знаеше как да се справи с тях. Защото освен човек на търпението беше и човек на молитвата. Той намираше сигурна котва при всяко изпитание. Имаше голямото Божие благословение да познава и да е свързан още от първите си монашески години с една голяма личност на светогорското монашество на 20 в. – стареца Йосиф Пещерник (Исихаст). Отначало се качвал със своя старец о. Никифор в килията „Рождеството на св. Йоан Предтеча“ към скита „Св. Василий“, където живеел старецът Йосиф. По-късно четири пъти седмично около полунощ той закачвал на колана си фенера и с тояга в дясната ръка и броеницата в лявата се отправял към „Св. Василий“, за да служи в колибата на исихаста. Там той научил за кратката молитва на исихастите: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме!“. Там получил първите посещения на Божията благодат и там намирал сила в изпитанията си.

Когато о. Ефрем служеше, му се откриваха „неизречимите и невидими тайнства на Бога, в Когото са всички богатства на премъдростта и съкровените знания“.[12] Който се озовеше в параклиса на неговата колиба и го видеше да служи, не беше възможно да не се впечатли от неговото вътрешно и външно спокойствие, от неговия мир, от начина му на служене, от естествеността на движенията му, но и от истинността на участието му в извършваното тайнство. Служенето на св. Литургия свидетелстваше за цялата истина на молитвата му. През целия си живот носеше тази истина, защото и по време на ръкоделие – а той правеше основно печати за просфори или поправяше нещо по килията си – той продължаваше да се моли. Това молитвено състояние правеше за него осезаеми и недостъпните неща, а бъдещите – вече настоящи. То му позволяваше да съчетава хармонично простотата с официалността и достолепието със сериозността. Молитвата му имаше силата да съединява божествените и човешките неща, тържествуващата и войнстващата църква. В часовете на молитва и богослужение той проявяваше послушанието на благодатния послушник, което го караше да спазва абсолютно точно исихастката програма за молитва, но и реда на светогорските служби. В същото време му беше присъща свободата на осветения старец, която му даваше дръзновение да излага пред Господа молбите си с горещи и прости молитвени слова, които сам съставяше.

p4091193О. Ефрем говореше повече с Бога и по-малко с хората. Говореше повече с неизречими въздишки и молитвени сълзи, отколкото с думи и поучения. Беше получил дара на покайните сълзи. „С потоците сълзи облагороди безплодната пустиня и с дълбоки въздишки и болки принесе плод“.[13] Можеше да каже заедно с прор. Давид: „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем“ (Пс. 41:4). Може би с неговите сълзи можеха да се напишат повече книги от тези, които той беше прочел през земния си живот.

Тялото му беше погребано, за да си почине от трудовете на този живот, в двора на колибата му в Катунакя. След няколко години неговите св. мощи бяха открити. Душата му обаче с голямо дръзновение продължава да служи пред трона на Агнеца, поменавайки повече имена от тези, които четеше при проскомидията в параклиса „Св. Ефрем“. Заедно с преп. Антоний и другите светци „той укрепи вселената с молитвите си“.[14] Той е голяма надежда и за всички нас.

Превод: Златина Каравълчева

 

Бележки:

[1] Читателят може да прочете по-подробно за неговия живот в две книги, посветени на личността му: Γέρων Εφραίμ Κατουνακιώτης, написана от хора от неговото обкръжение. Издание на „Ησυχαστήριο Άγιος Εφραίμ“, Κατουνάκια Αγίου Όρους, 2000, σ. 316 сл.; Γέροντας Ιωσήφ Βατοπαιδινός. Ο χαρισματούχος Υποτακτικός Γέροντας Εφραίμ ο Κατουνακιώτης от поредицата: „Ψυχωφελή Βατοπαιδινά“, αριθμ. 12, издание на Ватопедския манастир, 2001, σ. 204.
[2] Св. Василий Велики, Писма 1, 3 (PG 32, 228C).
[3] Еф. 2:19.
[4] Кол. 3:3.
[5] В оригинала стои думата исихѝя, която е основното понятие на исихазма (бел. ред.).
[6] Срв. Мат. 23:25.
[7] Св. Йоан Златоуст, До Мелетий 1 (PG 50, 515).
[8] Тежка форма на хемолитична анемия (бел. ред.).
[9] 1 Петр. 1:14.
[10] 2 Кор. 12:9.
[11] Виж повече в Ρωμανός, Τ. „Συναντήσεις στο Άγιον Όρος“ – Σύνορο, 40, Αθήνα, σ. 313-331.
[12] Тиха молитва след Великия вход на Преждеосвещената литургия.
[13] Общ отпустителен тропар на преподобен отец (бел. ред.).
[14] Отпустителен тропар за 17 януари, деня на св. Антоний Велики.
Бел. ред.: На общата снимка вляво старецът Ефрем е правият в средата.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6uhkk 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора