Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (121 Votes)

000ea65d5e8ad9246d1a75ef56a59c6dПродължение от „Старецът Порфирий – живот и дело“

Основател на нов манастир

Старо желание на стареца било да основе монашеско исихастирио, в което първоначално да се установят няколко благочестиви жени, негови духовни чеда, за които бил дал оброк пред Бога да не ги оставя сами, когато напусне този свят, и които били негови верни помощници дълги години. След това в исихастириото можела да постъпи всяка жена, която желаела да се посвети на Бога.

Първоначалната му мисъл била да построи тази обител в областта Калисия в Пентели, която бил наел през 1955 г. от манастира „Пентели“. Затова положил големи усилия да убеди отговорните лица да му предоставят или продадат необходимото място, но без резултат. Но Промислителят Господ Бог определил друго място за изпълнението на това дело.

Така старецът се насочил към друго място в друга област. Междувременно, с помощта на свои духовни чеда, той изготвил устава на бъдещата обител и го представил за одобрение пред църковните власти. Тъй като обаче обителта все още не била построена, нито пък било установено мястото на построяването ѝ, старецът посочил като нейн център Турковуния (Турските планини) край Атина, където от 1948 г. се намирал скромният му дом.

Старецът Порфирий никога не вършел нещо без да има благословението на Църквата. Така и в този случай потърсил и получил каноничното съгласие на Атинския архиепископ и на Свещения Синод. От 1978 г. до 1981 г. трябвало да се пребори с големи бюрократични формалности и трудности, докато женското исихастирио „Преображение Господне“ бъде узаконено с президентско решение, публикувано в Държавен вестник.

С ревност издирвал най-подходящото място за монашеската обител. След сърдечния удар, който намалил силите му, не се отказал от начинанието си. С коли на негови духовни чеда обикалял цяла Атика, Беотия и Евбея. Имал възможност да основе обителта на Крит или на някой друг остров. Питал за стотици имоти, много от тях посетил и лично. Изминал хиляди километри. Направил безброй проекти. Отчитал всички фактори. И най-накрая се спрял на един имот в област Атики, близо до Оропос, в местността Св. Сотира в Милеси.

В началото на 1980 г. се установил в новия имот. В продължение на една година живял при много трудни условия в един фургон. После се преместил в малка къщичка, където и прекарал гастритните кризи и където му били извършени дванадесетте кръвопреливания.

Строителните работи започнали през 1980 г. под неговото зорко наблюдение. Давал от собствените и на близките си спестявания, които били събирани дълги години с тази цел. Многобройните духовни чеда на стареца също правили дарения.

Построяване на храма „Преображение Господне“

Огромната любов на стареца към хората имала една цел – да ги доведе до преображение в Христа. Молеше ни заедно с ап. Павел: „Не се преобразявайте според стихиите на този век, но преобразявайте ума си според волята на Бога“ (Рим. 12:2). Защото искал да доведе всички до състоянието, в което той самият живеел: „… като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 4:18).

Затова нарекъл новооснованата обител „Преображение Господне“, затова желаел и главният манастирски храм да носи същото име. Положил големи усилия и провел безброй разговори, за да осъществи своя замисъл. С молитва въздействал върху помощниците си в построяването на обителта и целта му се осъществила.

Междувременно излязло разрешението от местната митрополия, заверено и от Атинския архиепископ, за построяването на храм към метоха. Строежът на църквата започнал през 1989 г.

Полагането на първия камък станало през нощта на 25 срещу 26 февруари 1990 г., по време на всенощно бдение в чест на св. Порфирий Чудотворец, епископ на Газа. По това време вече старецът Порфирий бил много немощен и не успял да слезе единадесет метра под земята, където се полагал първият камък. Затова от леглото си се молел със следните думи: „Кръсте Христов, укрепи този дом. Кръсте Христов, спаси ни чрез твоята сила. Помени, Господи, смирения си раб Порфирий и всичките му помощници…“. И след като споменал поименно всички свои сътрудници в това дело, разпоредил имената на всички да бъдат вписани на специално място в храма за вечно поменаване.

Веднага след това започнали строителните работи. Напредвали бързо, защото работели без почивка, така че старецът Порфирий доживял да види с духовното си зрение (защото от няколко години бил загубил телесното) как храмът достигнал до последната фаза на строежа, т. е. до изграждането на основата на централния купол.

Подготовка за връщане на Света гора

Старецът Порфирий дълбоко в себе си никога не бил напускал Света гора. Нямало разговор, който да привличал така вниманието му, както разговорите за Атон и най-вече за неговия скит в Кавсокаливия. От години имал там килия „Св. Георги“, която се водела на името на негов послушник и в която той от време на време ходел. В тази килия той бил дал своите монашески обети преди повече от шестдесет години. Когато обаче през 1984 г. разбрал, че и последният обитател на килията се е преселил в друг манастир, старецът Порфирий побързал да отиде в манастира на Великата лавра „Св. Атанасий“, към който се числяла и неговата килия, и помолил да я предостъпят на него. Защото винаги желаел, съгласно монашеския си обет, да се върне и остане в манастира си до края на своя земен път.

И наистина, тази килия му била предостъпена с официално решение с дата 21 септември 1984 г. Старецът настанил в нея свои послушници, които през лятото на 1991 г. били петима. Три години по-рано старецът бил споделил със свое духовно чедо, че когато послушниците му достигнат този брой, той ще се върне окончателно на Света гора.

Завръщане към покаянието

През последните две-три години от земния си живот старецът все по-често говорел за готовността си, за оправданието, което ще даде пред страшния престол на Господа. Бил дал строга заповед, ако се случи да умре тук, тялото му тайно да бъде пренесено на Света гора и да бъде погребано в Кавсокаливия. Накрая обаче решил да се пресели там преди кончината си, точно както се разказвало в един разказ от Патрологията: „Един старец, който бил подготвил предварително гроба си, когато приближил краят му, казал на своя послушник: „Чедо, скалите там са хлъзгави и стръмни. Ще бъде опасно и трудно да пренесеш тялото ми дотам. Затова помогни ми да отидем, докато съм жив“. И наистина, послушникът му помогнал да стигнат до гроба, а старецът веднага предал Богу дух“.

И наистина, през 1991 г. в навечерието на празника на Светата Троица, старецът Порфирий отишъл в Атина, изповядал се при свой близък духовник и заминал за Света гора. Установил се там и очаквал края си, подготвяйки се за отговор пред Бога.

Там той сам приготвил гроба си и продиктувал на едно от своите духовни чеда прощално писмо-завет до всички негови духовни чеда. Писмото носи датата 4 (17) юни 1991 г. и било намерено в монашеските одежди, приготвени за погребението му. Съдържанието му е още едно доказателство за голямото му и дълбоко смирение.

Прощалното писмо на стареца Порфирий

„Обични мои духовни чеда!

Сега, докато все още имам сили, искам да ви дам няколко съвета.

Още като малко дете бях изпълнен с грехове. Когато майка ми ме пращаше да паса животните в планината, защото бяхме бедни, а баща ми бе отишъл в Америка да работи заради нас на Панамския канал, там, докато пасях животните, сричайки четях живота на св. Йоан Колибар и много обикнах този светец. Отправях към него много молитви, още като малко дете, дванадесет-петнадесетгодишен, не помня колко точно. И като исках да му подражавам, с много борба избягах от родителите си и тайно отидох в Кавсокаливия на Света гора и станах послушник на двама старци, родни братя, Пантелеймон и Йоаникий.

Случи се те да бъдат много благочестиви и добродетелни и аз ги обикнах много, по техните молитви им оказвах пълно послушание. Това ми помогна много, чувствах голяма любов и към Бога, и прекарвах там много добре. Но като възмездие от Бога за греховете ми се разболях и моите старци ми казаха да отида при родителите си на село, в Св. Йоан Евбейски. И както от малко дете бях извършил много грехове, когато се върнах в света, продължих да греша и греховете ми до днес станаха многобройни. Но светът ме погледна откъм добрата страна и всички започнаха да ме наричат светец.

Аз обаче чувствам, че съм най-грешният човек на земята. Което помнех, го изповядах и знам, че всичко, което съм изповядал, Бог е опростил. Сега обаче имам чувството, че духовните ми грехове са многобройни и затова ви моля да се молите за мен, както и аз смирено се молех за вас. Сега, когато трябва да отида на небето, имам чувството, че Бог ще ми каже: „Какво търсиш ти тук?“. И аз едно имам само да отговоря: „Не съм достоен, Господи, да бъда тук, но което иска Твоята любов, нека да ми бъде“.

Винаги се моля духовните ми чеда да обичат Бога, Който е всичко, за да ни удостои да влезем в земната Му Църква. Защото оттук трябва да започнем. Аз винаги се опитвах да се моля, да чета църковните химни, Светото Писание и житията на светиите и се моля и вие да правите същото. Опитах се с благодатта Божия да се доближа до Бога и се надявам и вие да направите същото.

Моля ви да ми простите всичко, с което съм ви притеснил.

Йеромонах Порфирий

Кавсокаливия, 4 (17) юни 1991 г.

Успение в Господа

Благият Бог, Който изпълнява желанията на имащите страх Божи, изпълнил и тази молитва на стареца. Той го удостоил да има свят край, в пълно смирение и тишина, обкръжен само от послушниците си на Света гора и молейки се заедно с тях. Изповядал се през последната нощ от земния си живот и се молел наум, докато, според наставленията му, послушниците четели на глас Петдесетия и други псалми, последованието при напускане на душата от тялото и Иисусовата молитва „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“. Братята изпълнили над него канона за велика схима.

С много любов послушниците се грижели за телесното му, но най-вече за душевното му спокойствие. Последните думи, които устните му настоятелно и тихо шептели, били думите от архиерейската молитва на Христос: „… да бъдат всички едно“.

После старецът повтарял само думата, с която завършва Новият Завет и Откровението на св. Йоан Богослов: „Ела“ („Да, дойди Господи Иисусе“).

И Бог, сладчайшият Иисус, дошъл. Святата душа на стареца напуснала тялото в 4:31 ч. сутрината на 2 декември 1991 г. и се възнесла на небето.

Тялото му, облечено в монашески одежди, било положено в църквата на Кавсокаливия, където през целия ден отците четели четирите евангелия, а през нощта отслужили всенощно бдение. Всичко ставало според точните наставления на стареца, които той бил дал в писмен вид, за да се избегне всяка грешка.

Рано сутринта на 3 декември 1991 г. земята покрила честнòто тяло на преподобния старец в присъствието на много малко отци от скита на Кавсокаливия. Едва тогава, пак според наставленията му, вестта за смъртта му била разгласена.

Небето порозовяло на изток от сиянието на настъпващия ден, сякаш символ на преминаването на стареца Порфирий от смъртта към живот и светлина.

Опит за портрет

Най-важната черта от характера на стареца Порфирий било дълбокото смирение. То се съчетавало с пълно послушание, жива любов, безропотно понасяне на болката, мъдра разсъдливост, непостижима прозорливост, безкрайна любознателност, познание в най-различни области, което Бог му откривал, неизчерпаемо трудолюбие, търпелив дух, дълбоко благочестие, непрестанна, смирена и затова плодоносна молитва. Бил дълбоко православен, но без никакъв фанатизъм, живо, но в същото време съвършено ненатрапчиво, се интересувал от проблемите на св. Църква. Съветите му били верни, поученията – многостранни, служел с благоговение, и в същото време старателно криел многобройните си дарувания.

Вместо епилог

„Идващия при Мен няма да изгоня вън“ (Иоан 6:37).

По примера на св. ап. Павел старецът Порфирий приемал всички. Ставал „всичко за всеки, за да се спасят някои“.

През смирената му килия минали свети аскети и греховни престъпници, православни християни, инославни и друговерци, неизвестни хора и известни личности, богати и бедни, неграмотни и образовани, миряни и духовници от всички степени. Всекиго дарявал с любовта Христова за спасение.

Това обаче не означава, че всички, които са ходели при стареца или са живеели за повече или по-малко време край него, са приели неговото мислене, неговите добродетели и, следователно, заслужават нашето безпрекословно доверие. Нужни са много внимание, бдителност и благоразумие. Защото, колкото по-известен ставал старецът, толкова се засилвало изкушението при мнозина да се хвалят с връзката си с него и да създават лъжливото впечетление, че изразяват негови мнения. Редом до чистото благочестие и истинската любов, редом до смиреното общуване и искреното духовно ученичество се срещали и много суета, интереси, лукавство, невежество и измама.

През последните години от живота си старецът много се измъчвал от това. Защото мнозина се представяли за негови духовни чеда и давали да се разбере, че уж всичко, което вършат, е с негово благословение и одобрение, докато той нито е знаел, нито е одобрявал действията им. Дори на два пъти се разпоредил да публикуват негови официални опровержения за полза и уведомление на християните, но и двата пъти се отказал.

Във връзка с църковните въпроси, които разделяли вярващите, старецът имал позиция, която обаче споделял с малко хора. При него обаче ходели привърженици на всички течения. Затова не бива да се смята, че щом някой е ходел често при стареца, позициите му по спорните църковни въпроси са верни и са благословени от него. Би било хубаво, ако всички имахме такова послушание към него, ако бяхме приели съветите му дълбоко в сърцата си и се бяхме обгърнали с неговия дух.

Старецът учел, че най-важният белег на духовния живот в Христа, тайната на нашата вяра, е единството в Христа, чувството за идентичност с брата ни, взаимното носене на тежестите, да мислим за другия като за себе си, да живеем живота му като наш живот, да казваме „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ и в това „ме“ да бъде цялата чужда болка, станала наша, целият проблем на ближния, станал и наш, да страдаме, както той страда, да се радваме, както той се радва, наше да бъде падението му, наше да бъде и изправлението му.

Затова и последните му думи, последната му молитва към Христа, съкровената му надежда и най-голямо желание било „да бъдат всички едно“. Да бъдем едно. Това била болката му, това бил копнежът му, това била и молитвата му.

Кой проблем не се решава по този чуден и прост начин? Кой грях не се избягва? Падна брат ми? Аз паднах. Как да го осъдя, като аз съм извършителят. Успя брат ми? Аз съм успелият. Как да му завидя, като аз съм спечелилият.

Знаел старецът, че лукавият ни напада най-силно точно тук, защото това е нашето слабо място. Изтъкваме собствената си воля, собственото си мнение, искаме да не носим отговорност за делата на ближния, да се спасим отделно, сами, без него. Ако обаче допуснем да ни завладее този дух, няма спасение за нас. Трябва да желаем да се спасим заедно с всички, да казваме заедно с Божия светец: „Ако не спасиш, Господи, и всички тия, зачеркни и мен от книгата на живота“ и, заедно с Христовия апостол: „Бих желал да ми бъде анатема от Христа, вместо на братята ми, на моите ближни“.

Това е любовта, това е силата на Христа, това е същността на Бога. И това е царският път на духовния живот. Да обичаме Христос, Който е всичко, обичайки всички Негови братя, и най-малките, за които Той умря.

Край

* Из книгата Старецът Порфирий – опит и свидетелства

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9fp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж