В новия си брой в-к Новинар, който единствено отрази в силно позитивна светлина царемонията по архондисването на Слави Бинев в Рим, днес излезе с емоционална статия „Защо Четвъртият български архонт развълнува Църквата“ (тук). Авторката Албена Йовкова видимо полемизира с материалите, публикувани в нашия сайт (тук) и недоумява, защо гротеската в Рим не е събудила у нас патриотични чувства и национална гордост. В опита си за анализ на ситуацията авторката носи от всички кладенци по света вода, за да докаже, че зад негативната оценка на великото според нея събитие стоят интересите на великите сили, КГБ, византийската дипломация, чуждите архонти, Симеон Втори и други. Ние, разбира се, сме поласкани от сериозното място, което ни се отрежда в световната геополитика, но макар и с неудоволствие сме длъжни да си признаем, че не поддържаме връзки с нито един от тези центрове на власт по света.
Не мога да издържа на изкушението да спомена някои от бисерите в т. нар. анализ.
1. Възведените в архонтство „публично известни четирима българи“ всъщност били наследници на екзекутираните от османците сто и десет български боляри през 1393 г. в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“. За мене това, да се твърди, че Слави Бинев, Илко Йоцев (представян и като Йоцов – бел. ред.) и други знайни и незнайни герои на нашето славно време са новите български боляри, е просто смешно, ако не беше и кощунствено.
2. Гръцките архонти завиждали на българските и не искали да се възроди „българското архонтство“. За сведение на авторката, няма как да завиждаш на нещо, което не уважаваш. А няма как да уважаваш нещо, което за всеки непредубеден е безвкусна смесица от тайни ритуали, национални комплекси, грандоманщина. На това отгоре и несъществуващо в църковно-каноническия мир. Сериозно събитие не би могло да бъде съпровождано от „документация“, която, ако беше оценявана в училище, щеше да получи двойка за правопис, синтаксис и излагане на основната идея. „Гръцките архонти“ можеха да се обезпокоят, ако в Българската църква съществуваше сериозно намерение да се въведе тази традиция, която дори официално възродена от Св. Синод, пак нямаше да копира гръцкия вариант, роден в друг културен контекст. Съмнявам се обаче, че чуждите архонти завиждат чак толкоз много на България. Просто не виждам защо. Но пък виждам, че, говорейки за български и чужди архонтски лагери, авторката явно изхожда от паралели с масонските ложи, което вече е истински обезпокоителното.
3. Симеон Втори инициирал кампанията чрез свои хора, защото завиждал на Слави Бинев и другите „архонти“, понеже патр. Максим му обещал да го направи велик и единствен архонт на БПЦ, като го помаже за цар, пък не си изпълнил обещанието. Това накарало Огнян Герджиков да поиска от името на парламента обяснение от Св. Синод, какво точно чудо се е случило в Рим. Миш-машът е пълен, защото поръчковите измислици стават вече и несвързани.
4. Всъщност „митрополит Йосиф Американски“ и директорът на Дирекция „Вероизповедания“ Иван Желев, които най-рязко от църковните среди изразиха публично отрицателното си отношение, искали да дискредитират „близкия до сърцето на Рим и Цариград, немски възпитаник дядо Галактион“, „предстоятел на българските архонти“ (sic!), който бил най-сериозният кандидат за патриаршеския престол, срещу „силно свързания с Москва и Всерусийския патриарх Алексий варненски владика Кирил“… No comments.
5. Архонтите били наричани „дверници“. Моля, моля, да не се обиждаме сега на архонти. Може би авторката е видяла скрита връзка между името на нашия сайт „Двери на православието“ и присъствието на архонт (на Вселенска патриаршия) в редакторския екип. Аналогията е повече от забавна.
А сега по-сериозно. Разбирам и уважавам правото на всеки човек, още повече работещ в медия, да има свое становище, различно от общозастъпеното. Това е предпоставка за диалог. Във всяка позиция обаче има един предел на логичност, който, ако бъде прекрачен, прави диалога невъзможен. В заключение искам да уверя читателите, че нашата позиция по случая с архондисването в Рим беше съвсем спонтанна. И смея да твърдя, че това е естествената реакция на всеки нормален човек, когато се сблъска лице в лице с кича и духовната безвкусица.
