Мобилно меню

4.9375 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (32 Votes)
Разговор на Сурожкия митрополит Антоний със сътрудника на списание "Церковь и время" йеромонах Иларион Алфеев.

Текстът е публикуван в списание “Церковь и время” № 2 (9) 1999, издавано от Отдела за външни църковни отношения на Московската патриаршия.

Митрополит Антоний- Владико, как Вие оценявате определението на Светия Синод от 29 декември 1998 година, посветено на «зачестилите случаи на злоупотреба в духовническата практика, които се отразяват негативно на състоянието на църковния живот»? 

 - Значението на този документ е неоценимо. Отдавна трябваше да бъде написан такъв документ. И най-важното, не е достатъчно да сме удовлетворени само от призива към безотговорните или греховно настроените хора, или към обезумелите от своето "величие", свързано със сана, - трябва да се вземат някакви мерки. Това е напълно справедливо и необходимо, но аз мисля, че трябва да последват и действия. Духовници, които с постъпките си разрушават човешките души и внасят съблазън сред своите духовни чада, трябва да бъдат подложени на дисциплинарни наказания. Някои от тях би трябвало просто да бъдат лишени от правото да изповядват, като им се остави само правото да извършват Божествена Литургия; те не бива да предлагат никому някакво духовно ръководство. В случай, че нарушат това правило, би трябвало окончателно да им се забрани да служат, тъй като тук става дума не за това как духовникът върши работата си, а как гради или разрушава чуждите души.

В църковните кръгове определението на Синода бе наречено "определение за младостарчеството". Добре известни са Вашите изказвания за това явление. Какъв смисъл влагате Вие в това понятие? Има се предвид младата възраст или духовната незрялост, която понякога се наблюдава дори при възрастни свещенослужители, претендиращи за старци?

- Разбира се, не става дума за това да се различават младите или старите безумци. Иде реч за възможността да се оцени духовната зрялост на човека, неговата способност да бъде ръководител за човека. Старецът не е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или опитност; старецът в истинския смисъл на думата е нещо друго, това е благодатно състояние. Старците не ги "правят", старците се раждат от силата на Светия Дух; и ако говорим за това какво е характерно за стареца, ще кажа накратко и какво е мястото на старчеството спрямо обикновеното свещеничество.

Струва ми се, че в свещеничеството има три степени. Има енорийски свещеник, чиято роля е да извършва тайнствата на Църквата. Той може да не е добър проповедник, да не дава никакви съвети по време на изповед, той може с нищо да не се проявява като пастир. Достатъчно е, че извършва Божествената Литургия, само ако помни, че чудото на Божествената Литургия се сътворява от Господ. В Литургията ясно ни е посочено, че Христос е единственият Тайноизвършител, и че само Светият Дух е онази Божествена сила, която може от обикновения хляб и вино да сътвори Тялото и Кръвта Христови. Това трябва да помним ние, свещениците. Ние произнасяме думите, но действието се извършва от Христос и Светия Дух.

Сещам се за един млад свещеник, който веднъж, пристъпвайки към Литургията, внезапно почувствал, че не е в състояние да извърши това тайнство, че много го е страх, че не може да го направи. Той казал: "Господи, какво да правя?!" И в същия миг усетил, как между него и Престола се изправил Някой така, че трябвало да отстъпи назад. И по време на цялата Литургия той произнасял думите, които на свещеника му се полага да произнася, и знаел, че Извършител на литургията е Самият Христос, Който стоял между него и престола. Това трябва да знае всеки свещеник, а не на всеки е дадено да изпита това чудо, защото това е чудо, което не се дава всекиму. В молитвата на св. Литургия свещеникът казва на Христос: "Ты бо еси приносяй и приносимый, и приемляй и раздаваемый, Христе Боже наш"... Затова всеки свещеник, ако е благоговеен, чист в живота си, ако е устремен към извършване на своя християнски подвиг и свещеническо служене, е приемлив и може да бъде приет от Църквата и от хората.

Но това не означава, че му е дадено правото или възможността да ръководи другите хора. Ръкополагането не дава на човека нито ум, нито ученост, нито опитност, нито духовна възраст. То му дава страшното право да стои пред престола Божи там, където само Христос има право да стои. Той в някакъв смисъл е икона, но не бива да си въобразява, че е светиня. Сещам се как в Московската духовна академия, след моя беседа за свещенството, един студент попита: "Как да съвместим онова, което казахте за слабостта на свещеника, с това, което ни говорят, че свещеникът е икона?" Аз му отвърнах (може би твърде рязко): "А ти знаеш ли какво е икона? Това е дъска с бои и линии. И докато тази дъска не е осветена, тя е просто дърво и бои. Но дори и след като бъде осветена, тя става светиня за онзи, който стои пред нея, понеже е включена в тайната на църковната святост. И човек в нея може да съзре икона в пълния смисъл на думата, само ако съумее да види не линиите и боите, а през тях, като през прозрачно стъкло, да стои пред лика на Христос Спасителя, Божията Майка". Това е много важно да помним: че иконата в някакъв смисъл трябва да стане за нас прозрачна, ние трябва да се научим да стоим пред иконата и да виждаме вече не нея, а да осъзнаваме присъствието на Спасителя. Свети Йоан Златоуст казва в едно от писанията си, че когато искаш да се помолиш, застани пред иконата, затвори очи и се моли на Бога... Ще речете, защо да заставаме пред иконата, за да затворим после очи? Защото само с очите на вярата, с очите на духа можем да влезем в общение чрез иконата, дори не "чрез", а през иконата, с Христос, с Божията Майка, със светците, изобразени на нея.

И младият свещеник трябва да помни, че да, той е икона, но той ще стане само тогава в пълния смисъл икона, а не нашарена дъска, когато в благодатта на Светия Дух през него ще се излива светлината Христова, та когато хората  го гледат да виждат не него, а през него да виждат Христос. Има едно място в писанията на стареца Силуан: веднъж той гледал как изповядва един от духовниците на атонски манастир, старец с дълга брада и побелели коси. И когато той се молел над изповядващия се, Силуан изведнъж го видял като сияещ юноша, като Христос. Този човек се превърнал в пълния смисъл на думата в икона - за времето, посветено на свещенодействието, извършвано от Христос и Светия Дух.

Това е положението на обикновения, нормален енорийски свещеник. Освен извършването на тайнства, той може да изнася проповеди. Той може, от една страна, да се учи от древните или от съвременните проповедници; той може, ако е честен и не се старае да изглежда за хората нещо повече, отколкото е, напълно откровено и искрено да споделя с тях онова, което му е на сърцето, - не с лирическо дърдорене, а с това, което му е било дадено да преживее, докато е чел Евангелието.
 
Мога да разкажа позорен случай от моя живот, как четях Евангелието на Литургия и чувствах, че чета тези думи, разбирам ги, но до душата ми те не достигат - удрят се като в стена и отскачат. Помислих си: как мога да произнеса проповедта си?... И когато дойде време за проповед, излязох и казах нещо такова: "Ето какво се случи с мен днес. Четях на глас Евангелието. Спасителят Христос говори лично с мен, Той се обърна към мен със Своето слово, а единственото, което аз можех да Му отговоря, беше: Твоите думи не достигат до мене, те са днес за мене просто звук... Какъв ужас!.. Но помислете сами за себе си (казах аз на миряните): когато се чете Евангелието в църквата или когато го четете вкъщи, можете ли да кажете, че всеки път евангелските слова, думите, които Спасителят Христос насочва лично към вас, поразяват душата ви, разтърсват я в дълбочина, запалват в нея някаква светлина, дават ви нов живот? А ако не, то вие се озовавате в същото положение, в което попаднах и аз, само дето моето положение е по-страшно, защото Христос ме е поставил да възвестявам истината Му, а аз днес не можах да чуя Неговите думи. Простете ми, помолете се за мен и помислете за себе си. Амин!" Проповедта, която аз тогава изрекох, беше истина, искреност; и аз мисля, че хората бяха, от една страна, потресени от това, а от друга -бяха научени на нещо. Аз можех с ума си, благодарение на някаква неголяма начетеност да дам коментар на този откъс от Евангелието, но това щеше да бъде неистина, това щеше да бъде "кимвал, що звека". Затова мисля, че и младият свещеник може да споделя своето. Ако той каже какво е преживял по време на четенето на Евангелието, ако той дълбоко е възприел това, колкото и простички да са неговите думи, ще стигнат до хората.
 
Има друга степен. Това е свещеник по-опитен или по-възрастен, който повече знае и е призван да дава наставления на друг човек как да отиде от земята на небето. И този свещеник трябва да бъде крайно внимателен. Нали знаете, когато се качвате в планината, избирате водач, който е ходил там, където вие искате да стигнете, и се е върнал жив, а не е загинал по пътя. Ето такъв трябва да бъде духовникът в пълния смисъл на тази дума. Той не бива да говори нещо, което не е преживял с опита си или което не познава някак си отвътре. Ние идваме при духовника, за да се срещнем с водача към дверите на Царството Божие. Но ако той не е бил там, нищо не може да ни даде. За това трябва да се замисля всеки духовник, всеки свещеник, при когото хората идват на изповед. Може ли да се каже, че всеки свещеник носи в себе си способността да каже на всеки човек онова, което му е нужно? Не. Случва се изповядващият свещеник или просто свещеникът, при когото човек е дошъл за духовна беседа, да го слуша, да разбира това, което му се казва, но да няма отговор. В такъв случай свещеникът трябва да бъде честен и да каже на духовното си чадо: "Всичко, което ми каза, го разбирам, но нямам отговор за тебе. Ще се моля за тебе. И ти се моли, помоли Бог да ми прости, че поради своята неопитност не мога да послужа на тебе и на Него в тази среща, но аз не мога да ти кажа нищо". Често си припомням един случай от живота на Амвросий Оптински, как той отказал да дава с ума си отговор на духовните нужди на двама човеци, защото Божията Майка не отговаряла на неговата молитва за просветление.

Понякога се случва и нещо друго: ти слушаш беседата, изповедта или разговора, който води с тебе вярващият, и нямаш такъв отговор, който да бъде за него, както виждаме в Евангелието - Христос дава отговор на един човек, а слушат различни хора. Едни възприемат, защото са на нивото на този човек; други не възприемат, защото всичко това им е чуждо, клатят глава и си казват един на друг: за какво говори Той? Що за неразбираеми обяснения дава Той на неразбираем въпрос?.. И се случва така, че ние слушаме и разбираме, но в опита си нямаме отговор, и с озарението на Светия Дух също не можем да дадем отговор, който да идва направо от Бога. Тогава можем да кажем на изповядващия се: "Нямам отговор, с който да се обърна към тебе лично, но мога да ти кажа какво съм прочел в Евангелието или при Отците, дето ми се струва, че се отнася до това, което казваш", и да цитираме думите на Христос, думите на този или онзи светец.

Помня един случай, който ме потресе. При нас в един малък храм в Париж идваше свещеник, който никога не беше служил, защото страдаше от тежко пиянство. Той идваше в храма с дълбоко покаяние, със съкрушено сърце, и аз го слагах в един ъгъл и заставах пред него, за да може ако падне да падне върху мене и никой да не забележи. А после, по време на немската окупация, арестуваха нашия енорийски свещеник, и го замени този свещеник, който поначало не можеше да служи, защото не беше трезвен. И той се осъзна и започна да служи; и служеше със сълзи, с дълбочина, която разтърсваше нашите души. Веднъж отидох при него на изповед, открих му душата си, и той стоеше до мене и плачеше над мен - не с пиянски сълзи, а плачеше със сълзи на състрадание и разбиране. Когато свърших с изповедта си, ми каза: "Ти знаеш какъв човек съм; не съм достоен нито да слушам твоята изповед, нито да ти давам съвет. Но ти си млад, целият живот е пред тебе, осъзнай се, недей да ставаш такъв, какъвто станах аз, и затова ще ти кажа какво би казал Христос за тебе в Евангелието..." И той ми цитира няколко думи на Спасителя Христос. Това беше една от най-потресаващите изповеди, които съм преживял. Този човек бе стигнал до дъното в своето покаяние и от тези дълбини можеше да роди в мен покаяние, можеше да даде съвет, - съвет, взет от собствения му трагичен живот, но осветен със словата и учението на Христа. Ето втори пример за това как може да се изповядва.

А има и трето ниво. Това е старчеството, нивото на онези хора, които образно казано, са изминали почти целия път до дверите на Царството Небесно, може би не са влезли в него, а може да са били допуснати до него, но са били изпратени обратно на земята, при нас, за да ни водят към това Царство. Това е старецът. Това е човек, който е извървял целия път до дълбините на душата си, стигнал е до онова място, дето е запечатан обраузът Божи в него, и който може да говори от тези дълбини.

Но старец не можеш да станеш сам, и ако може така да се изразим, старците не се раждат. Това са хора, които ще бъдат докоснати от благодатта на Светия Дух и те ще се отзоват и ще бъдат верни, - верни на онова, което казва Светият Дух в техните души. Старците са рядко явление. И когато става дума за старчеството, за свещенството, за "младостарчеството", ние трябва да помним, че става дума не за възраст телесна, не за това, бяла ли е брадата ти или имаш още руси къдрици, а до каква дълбочина те е увлякъл Светият Дух, какво си научил и какво можеш да кажеш. При това не е задължително старецът да дава заповеди, той може да дава съвети, може да дава наставления, но трябва да пази, да бди над нашата свобода, щото Бог не търси роби за себе си, а търси за Себе Си деца, братя, сестри: Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши Господарят му... а аз ви казах всичко... Това духовникът трябва да помни.

И затова всеки от нас, следващ пътя на свещенството, трябва постоянно да си задава въпроса: къде стоя аз? Дали съм просто свещеник, който честно, умело извършва тайнствата, способен е да каже добри думи на проповед, или съм човек с голям опит, който може вече да сподели и собствения си опит и онова, което е научил от другите хора? Или в тази минута - не задължително през цялото време, но в тази минута - Светият Дух ми казва: "Кажи на този човек ето това"?

Знам и такива случаи от живота на духовниците в наше време, когато човек се е изповядал, духовникът се е молил, слушал е неговата изповед и после вместо отговор на това, за което му е говорил изповядващият се, му е дал отговор на неизказаното, на онова, което Светият Дух му е открил за човека, - не за някакви особени грехове, а за тайната на душата му. Аз знам това от опита на няколко души, които са идвали така на изповед, носейки честно покаяние за всичко, което знаят за себе си, и духовникът е отговарял на онова, което те още не са знаели за себе си. Затова няма нужда да се стремиш към старчество, трябва да се стремиш да бъдеш добросъвестен извършител на тайнства и човек, готов да сподели душата си с изповядващия се или с дошлия при него за съвет, при това без да се изтъква, а просто да споделя, както ние споделямe един с друг.

Трябва също да помним, че на изповед свещеникът не е съдия. В краткото обръщение, което свещеникът произнася по време на изповед, се казва: “Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел, не укривай нищо от срам...“.

Но защо е нужен свидетел? За да се даде отговор на този въпрос, трябва да се изясни значението на думата "свидетел". Тази дума има поне три значения. Представете си: вървите по улицата и изведнъж попадате на някакво сбиване. Приближава се полицаят и пита: "Какво видяхте?" На вас ви е все едно кой крив кой прав, просто казвате на полицая какво сте видели. Вие не защитавате единия, не заклеймявате другия, само описвате това, което са видели очите ви и са чули ушите ви.

Има и друго състояние на свидетел - в съда свидетелят се изказва за подсъдимия или против него: той е направил избор.
Но има и свидетел от съвсем друг вид - това е най-близкият ни човек, когото каним да стане свидетел на нашия брак, свидетел на най-големите тайнства на нашия живот, свидетел, когото искаме до себе си, когато ни се случва най-прекрасното или най-страшното нещо. Такъв е свещеникът. Той е като приятеля на жениха, който довежда жениха до невестата или невестата до жениха. Той е приятел на Жениха в този смисъл, че присъства на тайната на срещата между Бога и каещия се човек. Това е най-изумителното, което можем да си представим. Бог го кани да присъства на тази дълбока среща, на този брак на живата душа с Живия Бог. И с какво чувство трябва да стои свещеникът само! Колко дълбоко трябва да разбира, че той е само свидетел, - не в този смисъл, че е страничен човек, на когото е дадено да види нещо, а че е поканен да участва в тази тайна брачна среща... И щом е така, той трябва да разбира, че срещата се случва между Спасителя и каещия се, че той самият, приятелят на Жениха, води каещия се като невеста, и стои изумен, благоговеейки пред тази тайна. Ако дори най-неопитният свещеник се отнасяше така към изповедта, то той би бил вече Тайноизвършител; а старецът само тогава е старец, когато се отнася към човека именно по този начин - и на изповед, и извън изповедта, при всяка среща.

Постарах се да отговоря на въпроса по какво се различава старецът от обикновения духовник, и така ми се иска да кажа високо, на цяла Русия: Пазете се, братя, свещеници! Пазете се, не вземайте роля, която не съответства на вашата духовна възраст, бъдете обикновени! Бъдете просто свещеници - това е вече толкова много! Човек, който със силата на благодатта на Светия Дух може да служи Литургия, да кръсти дете, да миропомаже, това не е малко, то е нещо толкова велико!

И трябва винаги в това отношение да търсим смирението. Не в този смисъл, че - "ах, аз съм нищо, аз съм недостоен"... Всичко това са думи; а смирението се състои в това да гледаш всичко, което става между Бога и човека, и да разбираш, че тук нямаш нищо общо, че не можеш да създадеш това, не можеш да го направиш и че ти е дадено само в трепет, в ужас, в благоговение да присъстваш на чудото. Ето тук започва, едва тук започва смирението на свещеника. Какво е смирението - ние не знаем. Тези, които го притежават, не го определят, а онези, дето го нямат, бъркат смирението с други преживявания. Смирението е една откритост към Бога, едно изумление, едно такова умиление... И ако свещеникът възпита в себе си по отношение не само на Бога, но и на всеки човек, който идва при него, такова състояние, то той може да стане духовник. Защото тогава той дори няма да се сеща за себе си, тъй като е обзет от благоговеен трепет, любов, ужас, ликуване, и във всичко това няма никакво място да се сещаш за себе си; няма вече място ни за тщеславието, ни за гордостта, ни за учеността, за нищо. Защото това е тайната на любовта.

Митр. Антоний Сурожки: "Внимавайте, братя свещеници!"

Епископ Иларион (Алфеев): "За взаимоотношенията между духовенството и миряните"


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uww8 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]