Във всяка сериозна религиозна историческа традиция – било то ислям, юдаизъм или християнство, с времето се формират две школи: богословие на любовта и богословие на ненавистта. Може да се намерят такива свещени текстове, прецеденти, думи на учители, които позволяват да се ненавижда опонента и да се приемат сурови мерки, за да се затвори устата му – дори до убийство. А може да се намерят и съвършено противоположни слова. Това означава, че всеки привърженик на тази религиозна традиция се оказва в ситуация на избор, че пред теб лежи отговорността за това, че твоята Библия е отворена именно на тази страница. Това не е нейн избор, а твой. Затова не крий своята ненавист, не я оправдавай с някакви имена или думи.
Тази пролет видяхме, че за много православни хора Евангелието бе отворено на различни страници. За едни бе скъп и важен образът на Христос с камшик в ръка, изгонващ търговците от храма, а други не можеха да откъснат поглед от страничката, където Христос прощава на блудницата.
Не случайно ти си отворил тази или онази страница, а сърцето ти е привлякло към себе си един или друг епизод по свой вкус. Даже когато цитирам Библията, всъщност аз я тълкувам, защото аз избирам именно този цитат, а не някой друг.
От св. Йоан Златоуст днес вземат само цитата: „Освети своята ръка с шамар по устата на богохулника”. За последната половин години вече се уморих да пействам други цитати на Златоуст. Когато в моя блог се появява поредният православен, считащ, че не познавам текста на св. Йоан за плесницата, в отговор вече само копипейсвам дълъг списък с други цитати от същия Златоуст, но казани при друго душевно настроение и имащи противоположен смисъл. Тече „война на цитати”. Но тук важното е не да победиш опонента с количество цитати, а да разбереш кои от тях са органично свързани с духа на Евангелието.
- Излиза, че светското, атеистично общество формира определени евангелски изисквания към Църквата. Казват „Вижте, ето цитат, така трябва да се постъпва по християнски”.
- Това е много хубаво. В такива случаи не бива да се спори с обществото. Ако веднъж хората са признали авторитета на нашите свещени книги, ние не бива да ги отблъскваме от това и да казваме, че политическата целесъобразност ни кара да гледаме отвъд Проповедта на планината. Трябва просто да кажем това, което бута под носа ни същото Евангелие: „Да, вие сте прави. Това действително е нашият идеал, към това се стремим, но по пътя често се объркваме. Навярно без вашата помощ няма да успеем да стигнем нашия общ идеал. Ние сме немощни, убоги, сакати. Ние самите хапем юмруци, че не можем да бъдем такива християни, каквито трябва. Възможно е, ако вие лично станете християнин, да отчетете горчивия опит на нашите неуспехи и да станете по-добър християнин, отколкото съм аз и по този начин да помогнете на всички ни”.
- Казват, че сме длъжни да защитаваме Църквата, тъй като кощунството в Църквата това не е просто лично нападение...
- Обърнете внимание как реагира патриархът на летището в Киев – той бе абсолютно спокоен, нито един мускул не трепна на лицето му и речта, която произнесе след това, бе пълна с добронамереност. Това бе пример за нормативно-християнска реакция. Що се отнася до защитата на Църквата, знаете ли колко хора са вярвали, че тяхната задача е да спасят православието, а не да се спасяват в православието... И всички те свършиха не много добре...
Църквата има защитник – това е Бог. Той ни защитава. Даже древните римлюни считали, че с обидите, нанесени на божествата, трябва да се разправят самите богове. А за нас съществуват суровите и страшни думи на апостол Павел: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, но дайте място на гнева Божий. Защото е написано: „Отмъщението е Мое, Аз ще въздам”, казва Господ. И така, ако твоят враг е гладен, нахрани го, защото правейки това, ти събираш над главата му горящи въглени”.
Аз вече не съм млад човек. В живота ми е имало немалко сцени, когато в храма е влизал пиян, сектант или хулиган. Всеки път в минутата след шока моята молитва, както и молитвата на енориашите, ставаше по-силна. Обичайното става по-скъпо, когато се появи рискът от загуба. Ако виждаш своята светиня заплашена, храмът ти става по-скъп. За мен храмът на Христос Спасител след тази лудост стана по-свят, и по-близък, и по-скъп. Ако той можа да привлече толкова ненавист върху себе си, тогава действително неговите златни куполи са бръкнали някому сериозно в здравето. Много разумно патриарх Кирил даде указание да не се реставрират повредените от побъркани хора икони. Ако някой антицърковен хулител е наранил св. икона, то за нас тя с тази кръвотечаща рана става още по-скъпа.
- За Иверската икона така пишат – със следи от „ранeние”...
- Да, така че храмът стана още по-свят. Пънк-феминистките не могат да разберат това със своята светска логика, но по нашата християнска е така. Ако някой отец, приличащ на Серафим Саровски, бе посрещнал тези момичета и бе подходил към тях с добро, всичко би било различно. Казват ми: „Това е невъзможно. Представяте ли си, през октомври 1941 г. Молотов да беше тръгнал с тортичка срещу Хитлер? Това би ли довело до край на войната? Аз казвам: Сигурно не. Но не бива да бъркаме Серафим Саровски и Молотов. Христос не е бил с Молотов, а с преподобни Серафим е бил и затова вашият аргумент е атеистичен. Вие не оставяте място за Божието чудо. Вие искате сами, със силата на земната полиция, доброволци и казаци да се измъкнете от сложната ситуация. Но оставете място за чудо. Опитайте се поне веднъж да се отворите за удара и да кажете: „Господи, само на Теб се уповаваме”. Нали пеем химна: „Нямаме друга помощ, нямаме друга надежда, освен теб, Владичице” – а ето, че веднага звъним в полицията. Но тук спорът не е затова да се обаждаме ли на полицията или не, а какво се предлага за християнска норма, за идеал. Не бива реакцията на болния човек да се представя като норма за святост и за духовно здраве. И така, по законите на християнството, ако някой оскърбява моята светиня – тя става за мен още по-скъпа, и затова, като слушам обвиненията на прокурорите, че тези престъпнички са нанесли ущърб на вековните ценности, си спомням за филма „Джентълмените на късмета”: „Та той е паметник. Как ще го затвориш?” И как точно може да се нанесе вреда на ценностите? Те са в света на платоновите идеи, не можеш да им удариш шамар. Вреда на ценностите и идеите може да се нанесе с аргументирана полемика. Но в кан-кана на пуситата такава нямаше. Да осмее символите и идеите може карикатурата. Но изцепката в храма на Христос представи в неприятен вид не Църквата, а радикалните антиклерикали (тъй като каквото и да говорим, човек, за когото няма „нищо свято”, отблъсква нормалните хора). Не, в онзи февруарски ден Църквата нищо не загуби, а само придоби. Почнахме да губим след това. Аз мога да дискредитирам християнските ценности само, ако от името на християнството, започна да върша гадости. Да разгръщаме кампании на тема „оскърбени религиозни чувства”, означава да влизаме в зоната на сериозни рискове. О, колко много бих искал да ви разкажа, какво в действителност оскърбява моите религиозни чувства... Например, епископът, който свежда цялото епархийско събрание до искане на пари...
Главната грешка беше в това, че в блоговете и масмедиите, в това число и църковните, зачестиха изказвания на тема „няма да забравим, няма да простим”. И всичко това на фона на публичните мечти на мнозина, уж православни хора за това, на какво физическо насилие или даже наказание трябва да бъдат подложени тези жени. Църковните говорители не намериха в себе си сили рязко да се разграничат от тези „мечтатели” и да осъдят погромните настроения в техния зародиш. Звучащите на този фон техни призиви за не-прощаване и углавно наказание бяха възприети като поощрение на екстремистите. Тоест, гласът на екстремистите започна да се възприема като глас на самата Църква. (...)
Откъс от интервю на протодякон Андрей Кураев за портала "Православие и мир"
Превод със съкращения: З. Иванова
