Въпрос от Милена: Здравейте! Наскоро прочетох една статия за брака в „Църковен вестник“ на Александра Карамихалева, озаглавена „Бракът като път за спасение“. Няколко изречения от нея ме озадачиха, не мисля, че ги разбирам правилно и затова се обръщам и за Вашето мнение. Ставаше дума за следните мисли: „Лошите бракове не могат да служат за оправдание на нехристиянски отношения у дома. Те също могат да изпълняват високото назначение, което Бог е отредил на брака. Независимо че най-вероятно са сключени против Неговата воля от своеволие, лекомислие и суета“. Кога може да се кажe, че един брак е сключен от своеволие например? Благодаря ви!
Отговор: Здравейте, в християнските среди битуват няколко различни възгледа за смисъла на брака, които външно си приличат и уж се различават само по своите нюанси, но в практически план водят до немалки разлики в „живеенето на брака“.
От една страна, бракът е тайнство, домашна църква, брачният съюз е оприличен от апостола на съюза между Христос и Църквата и т. н. От друга страна, крахът на семейния живот, който изпитват немалко хора, включително и християни, тотално се разминава с този възглед.
Различните християнски автори имат различен подход към този проблем. Според едното виждане, тайнството на брака – в една своеобразна йерархия на ценностите – е поставено на най-високото място, а след това идват качеството на живота на съпрузите и като личности, и като една плът, а някъде най-накрая като съвсем незадължително условие се поставя семейното щастие.
Това според мен, е една обратна перспектива, в която срещаме същите християнски понятия, но крайната музика, която те съставят, образно казано, звучи различно. За някои дори фалшиво. В практичен план хората си превеждат този възглед по следния начин: дори семейството да е „неуспешно“, т. е. в него да е угаснала любовта и вместо нея да властва отчуждението във всичките му прояви, този живот също може да е спасителен, т. е. да доведе до спасение, стига на брака да се гледа като на тайнство с висша ценност, в жертва на която се принасят любовта и семейното щастие.
Всъщност, както сама отбелязва авторката многократно в тази статия, бракът е път към спасението, който трябва да се извърви от конкретни личности, а не е влак, в който се качваш и единственото условие да стигнеш до крайната цел е да не скочиш от него в движение. Ако в брака двамата съпрузи загубят личността си, вместо да я развият духовно, ако вместо да хранят и отглеждат любовта в сърцата си, те започнат да отглеждат гняв, апатия или най-лошото – отчаяние, тогава никакво търпение и никакво тайнство няма да им помогне в пътя на спасението. Напротив, бракът – дори и църковният – се превръща за тях в затвор, където може да се пречупи и докрай останалата здрава част от личността им.
Това, разбира се, е картината на пълния семеен крах, която – дай Боже! – да не се среща толкова често. Използвах я, за да изпъкнат по-ясно разликите: християнският брак изпълнява предназначението си само когато води до духовното развитие на двамата или в по-трудния случай поне на единия от съпрузите. Когато например съпругът е пияница или посяга на жена си, или въобще не я обича, а гледа на нея само като прислуга – най-вероятното е такава жена да изпадне в униние и примиренческа апатия.
Това не е християнска добродетел и не е християнското смирение и търпение. Нещо повече, св. отци учат, че отчаяната душа отива направо в ада, защото е непроницаема за Бога. Какво християнско семейство е това, което е съставено от две отчаяни и отчуждени души?
За съжаление, не са малко християните, които смятат, че каквото и да стане семейството трябва да бъде запазено, защото най-големият грях е потъпкването на тайнството Брак чрез развод. Всъщност тайнството е потъпкано много по-рано в семейния им живот и разводът им отдавна се е случил и в техните, а най-вероятно и в Божиите очи. Спасително би било само търпението, основано на любовта, което не убива, не подтиска, не смазва личността, а напротив – окрилява я, прави я по-силна, по-уверена, по-здрава духовно. Такъв човек няма да изпадне в униние и отчаяние, но колцина са хората, притежаващи тази духовна сила и възможното за малцина не бива да се вменява в дълг на всички.
Моделът „християнско семейство без семейно щастие“ според мен е подозрителен и съдържа противоречие в самия себе си. Такова семейство не изпълнява „високото предназначение на брака, което Бог му е отредил“. А относно това как може да се каже, че един брак е сключен от своеволие – мисля, че авторката не се е изразила ясно. Всеки брак е сключен по „своя воля“, т. е. по свободната воля на двамата съпрузи.
Разбира се, ако към брака се подхожда безотговорно и лековато и особено с презумпцията, че той лесно може да се разтрогне – това поставя брачният живот на нездрави основи, които може да рухнат и при първия по-сериозен полъх на вятъра. Ние нямаме „обективна“ гаранция, че изборът на нашия брачен партньор е Божият избор за нас. Господ не ни е дал такава и сигурно е имал причина. Обикновено, колкото и субективно да звучи, се осланяме на сърцето си. А иначе св. отци казват, че дори да се отклоним от пътя, който Господ ни сочи в живота, Той тръгва с нас и по пътя, който ние сме си избрали, защото е верен докрай. Така че падаме ли или ставаме, Господни сме и Той е винаги с нас – още повече при толкова важно нещо като семейната църква.
Желаем Ви всичко най-добро!
