През първата неделя от Великия пост, която е наречена Неделя на православието, се празнува окончателната победа на св. икони, утвърждаването им в богослужебното действие. Оспорването на смисъла на иконите е приело някога формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци, и този период е продължил повече от сто години, като е определил характера на цялото осмо и девето столетие във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започва през 726 г., когато имп. Лъв Трети забранява употребата на иконите, и завършва през 780 г., когато имп. Ирина преустановява преследването на иконопочитателите. През 787 г. е бил свикан Седмият вселенски събор в Никея, Мала Азия, който оправдава защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период е св. Йоан Дамаскин.
Вторият период започва през 815 г. при имп. Лъв Пети Арменец и продължава до 843 г., когато иконопочитанието е окончателно реабилитирано при имп. Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.
Коренът на проблема трябва да търсим векове по-рано, по време на споровете за личността на Христос, т. е. за характера на Неговата човешка природа, но и за материята и спасението като цяло. Зад почитта към иконите иконоборците са виждали нов вид идолопоклонство, за което, за съжаление, са им давали основания и някои действителни преувеличения в почитането на иконите от страна на вярващите. Отговорът на обвиненията в идолопоклонство е, че иконата не е идол, а символ. Почитта към иконите не е насочена към дървото и цветовете, а към изобразеното лице. Не служим на иконите, защото служение дължим само на Бога, а ги почитаме и им отдаваме уважение, защото нашата почит и уважение „се възнасят до първообраза“, изобразен на тях, както казва св. Василий Велики.
Остава обаче въпросът: макар и като символи, действително ли са нужни иконите? Търсейки отговора, нека тръгнем от общото признание и на иконопочитатели, и на иконоборци, че не можем да изобразим Бога с Неговата вечна природа. Иконопочитателите обаче продължават по-нататък, като казват, че след като Бог е станал човек в личността на Христос и е приел плът, Той може да се изобрази, тъкмо защото въчовечаването Му не е символичен мит, а висша реалност. От момента, в който Христос е приел човешкото тяло, за да го спаси, от тогава Той може да бъде изобразяван на икони. В противния случай оспорваме реалността на въплъщението, което в крайна сметка означава оспорване на възможността за спасение на цялата вселена.
Въчовечаването на Бога обаче е факт и негова практическа последица е, че иконите, които украсяват църквите, не са просто декоративни елементи, а място за среща на небето и земята. Когато местната общност се събира за молитва всяка неделя, обградена от образите на Христос, св. Богородица, светците и ангелите, тези видими образи непрестанно напомнят на вярващия за невидимото присъствие на всички небесни сили на св. Литургия. Вярващият чувства, както много хубаво беше написано, че стените на църквата се отварят към вечността – нещо, което му помага да разбере как Литургията на земята е една и съща с великата Литургия на небесата. Различните икони изразяват по видим начин усещането за небе на земята. Затова именно иконата не е просто религиозна картина, т. е. индивидуалистично търсене или лично благочестие, което има за цел да ни трогне, а е иконо-писание (на гръцки εἰκονογραφία), т. е. литургично изповядване на истината на Божието откровение, което има за цел да преобрази и създаде наново човешките неща.
Това е език, който изразява истините на Православната църква толкова добре, колкото и словото. Иконата, химнът, архитектурата и т. н. – всички те в хармонично цяло отварят пред нас благата, които ще ни открие бъдещето, те са знаци към горния Йерусалим, към царството, за което копнеем (виж Евр. 13:14). Иконата ни открива пътя, който трябва да следваме, и същевременно ни помага да открием смисъла на нашия живот. Защитавайки иконите на Православната църква, предците ни не са се интересували само за тяхната дидактична мисия, нито за естетичния им характер, а са защитавали самата основа на християнската вяра, която е догматът за въчовечаването на Бога, за „Бога, Който стана човек“. Днес е реална опасността да бъде забравена напълно целта на Божието въплъщение, а именно – „да стане човекът бог“. Съвременното иконоборчество – нещо, което изповядващите го днес дори не подозират, не е толкова отрицание на иконата, колкото нейна промяна или дори извращение, произтичащо от факта, че хората вече не разбират нито догматическото, нито дидактическото ѝ значение. Така иконата става нещо второстепенно – словото и проповедта се смятат за достатъчни. Забравят, че Христос не е само Слово на Отца, но и Образ на Отца и, че още от най-древни времена мисията на Църквата в света се е осъществявала както чрез словото, така и чрез образа. Наистина поразява уверението на Господа в края на днешното евангелско четиво: „Истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески“ (Иоан 1:51).
И така, иконата представя по символичен начин реалността на нашия свят, освободен обаче от греха и обновен в Бога. И ако са верни думите на един съвременен богослов, че иконата ни напомня, че християнството е „религията на личността“, може би в крайна сметка проблемът за злото, в което живее човекът, се корени в отрицанието на творението по образ (икона) на Бога, в отрицанието на творческото вдъхване на Бога в него. Нима това отрицание няма за своя трагична последица преобразуването на човекоцентричната култура в човекоубийствена? Задълбоченият поглед в същността на човешките дела показва, че днес имаме остра нужда от възсъздаване на човешкото лице, от освобождаването му от егоцентричния затвор, в който то доброволно пребивава, и от отварянето му към взривяващата свобода на синовете или на Любовта, която направи човека бог по благодат. В крайна сметка, това е революционното послание на Църквата. И затова повече от хиляда години в литургийните си събрания ние с признателност празнуваме Тържеството на православието.
* Изображения:
1) Миниатюра от т. нар. Псалтир на Хлудов от 830 г., изобразяваща замазване на изображението на Христос от иконоборците;
2) Св. Йоан Дамаскин.
