През раннохристиянската епоха не е имало устойчиво празнуване на Рождество Христово. Източните църкви са припомняли за това събитие в деня на празнуването на Кръщението на Иисус Христос – на Богоявление. През 3 в. Ориген увещава християните да не празнуват рождените си дни, опирайки се на думите на праведния Йов и на пророк Йеремия, които скърбят за този ден (Иов 14:4; Иер. 20:14).
Интересът към деня на Рождеството на Спасителя е възникнал още в началото на 2 в. Климент Александрийски посочва 25 декември като деня на раждането на Спасителя. Най-напред Рождество Христово са празнували в Рим през втората четвърт на 4 в. Достигналата до нас най-древна служба за Рождество Христово учените отнасят към 5 в. През 4 в. се утвърждава празнуването на Рождество Христово и в Източните църкви. Св. Василий Велики въвежда за пръв път този празник в Кесария и в епископската си област, а от 378 г. започва да се празнува и в Константинопол. От 430 г. започват да го празнуват в Александрия.
Празникът се възприема като потвърждение на истината за въплъщението на Бога Слово, дошъл на земята в плът, за да спаси човечеството от робството на греха. Това значение на празника се съхранява и в епохата на догматическите спорове за двете природи на Иисус Христос през 4-5 в. и оказва влияние върху развитието на иконографията на Рождество Христово.
Най-ранните изображения на Рождество Христово
Иконографията на Рождество Христово се развива постепенно, както и богослужението за празника. Все пак нейните основни черти се откриват в най-ранния християнски период. Основните източници за иконографията са Св. Писание и Св. Предание, а също и някои апокрифни евангелия като Първоевангелие на Яков.
Най-ранните изображения на Рождество Христово се отнасят към 4 в. и се срещат в катакомбите и на християнските саркофази. В катакомбите на св. Себастиан са изобразени повитият в пелени Младенец, вол, осел и до тях Божията майка в образа на млада жена, облечена в туника със свободно падащи по раменете коси. Релефите на саркофазите следват простата схема: Младенецът Христос в яслата (Лука 2:7), вол и осел, пастири (Лука 2:8-16) и по-рядко – св. Дева Мария. Често в раннохристиянските изображения на Рождество се включва и композицията с поклонението на влъхвите (Мат. 2:1-12): влъхвите, които се приближават към Младенеца по указание на звездата или Му поднасят дарове.
Пещерата
Сцената на Рождество Христово обикновено се изобразява на фона на пещера или под навес, както на много саркофази в западната иконография. Над мястото, където по предание се е родил Младенецът, по нареждане на имп. Елена през 4 в. е издигната базилика, като нейният олтар е бил поставен точно над самата пещера. Пещерата се споменава и в апокрифната литература: в Евангелие на Псевдо-Матей, Първоевангелие на Яков, Евангелие за детството на Иисус и др.
Планината, в която обикновено се изобразява пещерата, традиционно се асоциира със св. Богородица, а пещерата се тълкува като нейната утроба. Пещерата символизира още и падналия свят, в който възсиява „Слънцето на правдата“ – Христос.
Яслата
В пещерата обикновено виждаме ясла, в която Мария е положила увития в пелена Младенец (Лука 2:7). За това благовести и ангелът на пастирите (Лука 2:12) като за изпълнение на старозаветното пророчество. Св. Йоан Златоуст говори, че яслата изобразява небесния престол, а животните – предстоянието на ангелите. В доиконоборческата иконография на Рождество Христово, в паметници като Палестинския реликварий от Ватикана и двете икони със Синайската планина, яслата отчетливо се уподобява на олтара на базиликата на Рождество във Витлеем. На тези изображения в нишата на олтара се вижда висяща на верига лампада. По този начин яслата се уподобява и на дискос, на който лежи Агнецът – небесният Хляб и Хляб на живота. Яслата се явява и предобраз на смъртния одър на тялото на умрелия Господ, а младенческите пелени – погребалната плащеница. Близо до яслата и Христос се изобразяват животните – вол и осел. Те не се споменават в евангелията, но традицията свързва тяхното изображение като изпълнение на пророчеството на Исаия: „Волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си, но Израил не Ме познава, Моят народ не Ме разбира“ (Ис. 1:3). За това говори и апокрифното Евангелие на Псевдо-Матей. Тълкувателите на този сюжет са единодушни, че волът е символ на родения в закона Израил, а оселът е символ на езичниците. И между тях се изобразява божественият Младенец, освобождаващ ги от ярема: едните – от ярема на закона, а другите – от поклонението на идолите. Едните са този избран „остатък“ от старозаветната Църква, който ще влезе в Църквата на Новия Завет, а на другите едва сега се открива възможността за истинско богопознание. В Русия поради загубеното разбиране на първоначалния смисъл на изображението на вола и осела често ги заменят с обичайните за селския бит крава и кон.
Св. Богородица – седяща до яслата или лежаща на одър в иконите
Централно положение в композицията на Рождество заема Божията майка, с което се подчертава нейното място и роля в плана за човешкото спасение. В доиконоборческото изкуство тя се изобразява или седяща до яслата, или лежаща на одър. Седящата до яслата Мария е образ на безболезненото раждане на Христос, на непостижимото девствено рождество на Тази, Която е „преди Рождеството Дева и в Рождеството Дева и след Рождеството Дева“. До нас са достигнали малко изображения на седящата Богородица в композицията на Рождество. На византийските и руските икони тя обикновено се рисува лежаща, с което се подчертава реалността на Рождеството и най-вече на Боговъплъщението.
Пастирите
Друг важен елемент от композицията на Рождество е изображението на пастирите и влъхвите. Пастирите, тези прости и неизкушени души, първи от всички хора са узнали за Рождеството на Спасителя. Самият Господ в Своето пришествие е възвисил образа на пастира, казвайки за Себе си „Аз съм добрият Пастир“. Пастирите в изображенията на Рождество изразяват невероятния, удивителен детски възторг и упование в чудото, на който са способни само „чистите по сърце“ и „бедните духом“. Обикновено пастирите се рисуват двама или трима, като един от пастирите често свири на свирило, и на тях благовестят ангелите (Лука 2:8-16). Този мотив може да се разглежда като проста жанрова сцена, но в иконата има съвсем конкретен смисъл: изкуството (музика, пеене) и науката (мъдрите влъхви) принасят на Бога слава, като възпяват Богомладенца и Му се посвещават, а следователно и освещават в акта на обновление на Вселената. Неуките пастири първи от целия израилски народ са дошли да се поклонят на рождението на Месията и са станали „начатък на еврейската църква“.
Звездата
На върха на иконата се вижда сегмент от небето и изображение на звезда, от която понякога изхожда лъч. Често вниманието на няколко групи персонажи в иконата на Рождество се оказва съсредоточено върху звездата: тя е пътепоказателят към Христос на влъхвите, на нея се удивляват пастирите, около нея славославят ангелите. По този начин звездата се определя като централната ос на композицията, а лъчът, падащ върху яслата на Младенеца, показва главното чудо в този момент: Рождението на „Съществуващия преди всички векове“, на полагането в ясла на Необятния, на повиването в пелени на Този, Който „покрива небето с облаци“. Ориген приема звездата като изцяло материално явление. Според св. Йоан Златоуст звездата не е просто физическо явление, а особена разумна „ангелска сила“. Звездата е тълкувана и като Светия Дух. На някои късни изображения на Рождество през 17-18 в. звездата е заменена от ангел. Според Евангелие според Матей (2:1), звездата е водила влъхвите към родения Спасител „и останала над мястото, където бил Младенецът“.
Влъхвите
Влъхвите (Мат. 2:1-12) в определeн смисъл могат да се противопоставят на пастирите. Те са учени, които познават цялата човешка мъдрост и достъпно познание на езичниците за Божията премъдрост. Апокрифното предание посочва, че влъхвите са били трима персийски царе, учили при пророк Валаам, на които той е оставил своите пророчески книги и е наредил да следят за появата на нова звезда на небето – звездата на Яков (Числ. 24:17). И действително те са търсели на небето и на земята само истината и не са се спрели пред никакви препятствия, когато благовестието за раждането на Този, Който е казал за Себе си „Аз съм пътят и истината, и животът“, им се е явило във вид на звезда. Дошлите да се поклонят на Спасителя на света източни царе представляват „начатък на Църквата сред езичниците“. Св. Григорий Паламà, опирайки се на пророчеството на Исаия (19:1, 23-24) за това, че в тези дни първите народи, които ще служат на Бога, ще бъдат египтяните и асирийците, а с тях и Израил, пише, че то се е сбъднало, „защото след поклонението на влъхвите е последвало Неговото бягство в Египет, благодарение на което Той освободил египтяните от служение на идолите, а след завръщането Си Той избрал Своя дял от народа Божи из средата на Израил“. Изображението на влъхвите обикновено съответства на трите архетипа на човешката възраст: старец, зрял мъж и младеж. По този начин се подчертава, че „откровението се дава на хората независимо от тяхната възраст и жизнен опит“. Влъхвите принасят на Бога дарове: злато, ливан и смирна (миро) – своята наука, любов и послушание, според тълкуванието на св. Йоан Златоуст. Бл. Августин и св. Григорий Двоеслов виждат в даровете на влъхвите изповядване на Христос като цар в принасянето на златото, като Бог в приношението на ливана и като човек в принасянето на смирната. Св. Григорий Паламà пише, че „влъхвите принесли злато, ливан и смирна“ на Този, Който със смъртта Си (символ на която е смирната) ни дарува божествен живот (образ на който е ливанът) и ни дари божествено озарение и царство, което се изобразява от златото, принесено на Началника на вечната слава.
Ангелското войнство
В горната част на композицията е представено ангелското войнство (Лука 2:13-14), славословещо и пеещо: „Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение“. Ангелите учат пастирите да пеят с тях, все едно и всички хора да възпяват с песни Бога. Това съвместно пение се припомня по време на св. Литургия, когато богомолците пеят ангелската песен „Свят, свят, свят е Господ Саваот“ и се уподобяват в чина на ангелската йерархия (срв. текста на песента „Иже херувими…“), и тогава действително се оказва, че небето е слязло на земята благодарение на пришествието на Бога в плът, както е казано в седалните на утринната на Предпразненството на Рождество:
„Небо мне показася днес земля, на ней бо рождается Творец, в яслех воскланяется, в Витлееме Иудейском. Со ангели поют пастирие непрестанно: в вишних слава, мир в мире, ведеша бо звезду путешествующа с волхви, скоро же текуще принести дары: злато, смирну и ливан, яко всех Сущему Богу и Царю вечному, и Зиждителю всяческих, в вертепе за милосердие Рождшемуся“ („Небето днес ми се показа като земя, защото на нея се ражда Творецът, в яслата поляга, във Витлеем Юдейски. С ангелите непрестанно пеят пастирите: слава във висините, мир в света, защото знаеха звездата, движеща се с влъхвите, които бързат да принесат на Родилия се в пещера по Неговото милосърдие своите дарове: злато, миро и ливан като на Бога на всичко съществуващо, на вечния Цар и Създателя на всичко“).
Йосиф Обручник
Последният необходим елемент от иконографията на Рождество е изображението на Йосиф Обручник, което се поява към 5 в. В най-ранните паметници Йосиф се изобразява заедно със св. Богородица около яслата, но постепенно се разполага в лявата част от композицията, седнал в замислена поза. Тази поза се утвърждава в иконографията на Рождество и е свързана с неговите съмнения и изкушения след Благовещението, подклаждани, според преданието, от дявола: „Както от тази суха пръчка не може да има листа, така и Дева не може да има потомство“ (при тези думи, според преданието, пръчката разцъфнала). Съмненията на Йосиф в иконографията на Рождество се материализират във фигурата на старец, облечен в кози кожи, стоящ пред него. Тази фигура е предизвиквала множество спорове сред изследователите. Някои виждат в странния старец просто пастир, който е дошъл да побеседва с Йосиф за тайната на Божието домостроителство. Други изследователи виждат във фигурата на стареца въплъщение на образа на дявола, който изкушава с лъжата си Йосиф. Действително, както отбелязват изследователите, в този диалог е показан сблъсъкът между два свята: рационалистическия, който не желае да вярва в чудеса, а следователно и в във всяка форма на духовен живот, и царството на Духа, в което човекът става неподвластен на земните закони.
